The Licanius Trilogy том #1 и #2

Преди около година един приятел ми се оплакваше, че му било трудно да си намери фентъзи. Неудобно му било, когато влизал в книжарниците и разглеждал щандовете със съвременното фентъзи, че заглавията били всички young adult. Тогава твърдо го убеждавах, че това не е вярно. Че ако не може да си намери да чете нещо на български, може да разгледа на английски. Че фентъзито не е young adult жанр, дори и в България, където превеждаме книгите на доста хаотичен принцип.

Трябва да се признае обаче, че на места границата между литература за младежи и литература за възрастни е доста тънка. Най-малкото в една значителна част от фентъзи литературата главните герои са неориентирани младежи, които не са сигурни какво точно правят. Вижте примерно Колелото на времето, която днес по никой критерий не бихме причислили към young adult. Но че е младежка, спор няма. В първата книга тримата главни герои са деветнадесетгодишни, а Егвийн е дори две години по-млада от тях.

Подобна е ситуацията и с трилогията за меча Ликанус на австралиеца Джеймс Айлингтън. Първата част – The Shadow of What Was Lost, започва със сцени от живота на главните герои като ученици в магическо училище. Тук те са трима – младежите Дейвиън и Уиър и тяхната приятелка Ашалия. Закономерно, първите страници са посветени на техните терзания, а въпросните в голяма степен са свързани със загубата на способността на Дейвиън да използва Есенция (магическата енергия в този свят). Предстоят изпити, на които трябва да се доказват умения. Ако не издържат, тримата ги очаква лоша съдба – да бъдат лишени от достъпа си до есенцията и да станат слуги на магьосниците, презирани от всички.

Едва са минали първите няколко глави и ето го възрастния ментор, който решава да помогне на Дейвиън, обяснявайки му, че е специално момче и че всъщност неговата неспособност да достъпва есенцията не е признак, че е слаб магьосник, а напротив – той е част от стара каста магьосници, които правят велики неща. И ето – главният герой придружен от приятеля си Уиър, тръгва на поход към магическата бариера на север, която пречи на големия лош да влезе и да потопи света в… каквото там потапят света лошите. Естествено, за похода му не трябва да знае никой, включително и приятелката му Ашалия, която Дейвиън и Уиър зарязват в училището за магьосници да очаква сама изпитите си. Класическо, нали?

Ако читателят издържи тези първи страници на The Shadow of What Was Lost (честно казано мен почти ме отказаха), съвсем скоро вижда, че всичко съвсем не е такова, каквото изглежда. Сюжетната линия на Ашалия бързо се отдалечава от училището, а двамата младежи, тръгнали на поход, се оказват излъгани за много, много неща. От един момент нататък единственото, което запазва някакъв дъх на young adult, е, че възрастта на главните герои продължава да варира около осемнадесет. Започват да се появяват сериозни въпроси добрите всъщност добри ли са, лошите – лоши ли са. Появилите се малко отникъде назгули се оказват доста по-различни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Безчетните орди от орки, които трябва да се изсипват отвъд „вала“, също май не са точно орки. В крайна сметка авторът успява в гамбита си да ни убеди, че всички в тази книга на са черно-бели клишета, а са техни сиви отражения и че всеки един от тях има своя собствена доста добре изградена мотивация.

В първите си две книги The Licanius Trilogy не точно отрича класическите тропи на фентъзито с избрания герой, който спасява света. Тя по-скоро ги усуква и успява да избяга от клишето по един неин си начин. Двата тома, The Shadow of What Was Lost и An Echo of Things to Come, постепенно, но настъпателно вдигат летвата и бързо се превръщат в сериозно фентъзи с мистерии, оплетен сюжет и действително много интересен сетинг.

Сетингът именно е това, което най-много ми допадна. Авторът се грижи през цялото време да не вкарва излишни елементи в него, като същевременно разкритията на главните герои за миналото постепенно се наслагват по един изключително красив начин като парченца пъзел. В един момент се оказва, че героите са много оплетени в интриги, простиращи се в няколко епохи едновременно, и сюжетът става все по-интригуващ. Изключително приятно е да видиш как Айлингтън използва всяко малко зрънце от сетинга си, за да обясни защо нещата са се случили точно по този начин. В един момент тази рецепта от съставки превръща The Licanius Trilogy в коктейл от правилните дози класическо фентъзи, тинейджърски хормони, пътуване във времето и щипка философстване относно свободната воля и ролята на религията в живота на хората.

Впрочем – горе ви говорих за Колелото на времето, което не е случайно. Хората в интернет посочват The Licanius Trilogy като духовния наследник именно на епохалната поредица на Джордан (и Сандерсън). Прилики наистина има много и те не са толкова в образи или сетингови елементи (макар че и такива не липсват), а по-скоро в есенцията на произведенията. The Licanius Trilogy има всички необходими качества да образова във фентъзито точно както Колелото служеше преди време на по-старото поколение читатели. С тази разлика, че Айлингтън не се изхвърля със сетинга и най-вероятно ще успее да приключи цялата си сага в третия том.

Кога ще видим този трети том? The Light of All That Falls е завършена и всъщност излезе току-що. С нея би следвало историята на Дейвиън, Уиър, Ашалия, Тал’Камар и още една армия от странни имена да приключи изцяло. Ако нямате нерви да чакате някои фентъзи динозаври да си завършват пенталогиите и хексалогиите и ви се чете нещо в духа на Колелото на времето… или пък винаги сте искали да прочетете Колелото, обаче не ви се е занимавало с четиринадесет книги – пробвайте The Licanius Trilogy. Сетингът е изключително интересен, сюжетът е завързан и нищо не е каквото изглежда. Ще ви допадне.