Войната на маковете The Poppy War, The Dragon Empire, The Burning God

Войната на маковете е гримдарк фентъзи, което отговаря на въпроса: “Как щеше да изглежда Втората Китайско-Японска война, ако опиумът не беше огромна стратегическа слабост на Китай, а източник на шамански сили”. Азиатски фентъзи сетинг с шамани, опиум, плюс обещанието, че това не е young adult литература – звучи много изкусително. Допълнителна доза примамливост добавят кориците на Jung Shan Chang – изящни и атмосферични. Кориците на българското издание на Orange books също са стилни и привлекателни. Изобщо на пръв поглед е трудно да се намери причина тази книга да не бъде разгърната. Впоследствие слабостите се оказват повече от силните страни, но разбира се, това е въпрос на гледна точка и на личните търсения в един фентъзи роман. Войната на маковете със сигурност е харесала на много хора, за което свидетелстват доста номинации за награди, включително за Nebula и Goodreads Choice Best Fantasy.

Aвторката Р. Ф. Куанг е американка от китайски произход със силно изявена страст към историята на Китай и магистърска степен по Contemporary Chinese Studies. Това си личи в романите ѝ. Светът, който изгражда, е огледало на реалността със съвсем малко фентъзи елементи. Пред очите на читателя се разгръщат няколко мащабни военни конфликта. В първия том, The Poppy War, сблъсъкът е между Никан (еквивалента на Китай) и империята Муген (еквивалента на Япония). В останалите книги, The Dragon Empire и The Burning God, ставаме свидетели пък на две последователни граждански войни между различни фракции в Никан. Куанг не се свени да влезе в детайлите за военни стратегии, да разгърне пред очите на читателя целия механизъм на една армия и необходимата логистика (а има много логистика). Безкомпромисно открито описва ужасите на войната и многообразието от издевателства, на което са способни хората към себеподобните си – Клането в Нанкин със сигурност е било вдъхновение за една от особено гротескните сцени в The Poppy War. От тази гледна точка трилогията сигурно ще се хареса на любителите на военна проза и почитателите на добрите стари “кръв и зрелища”.

Тези, които очакват по-скоро добре изградени магически системи, завладяващ сюжет и магнетични герои, вероятно ще трябва да продължат търсенето другаде.

Началото на първия роман тръгва по утъпкана пътека. Рин е сирак с неясен произход, израснала в семейство, което я експлоатира. Тя обаче е упорита и волева и преминава с отличие изпита за елитната академия Синегард. Там се сблъсква с презрението на аристократичните си съученици и се нахъсва още повече, за да получи пост в имперската армия. Печели си ментор в лицето на най-енигматичния учител в академията, който започва да я учи на шаманизъм. Естествено, неясният ѝ произход е предвидимо магически и Рин се оказва последна издънка на избита раса, която може да призовава Феникса – отмъстително огнено божество. И въпреки че “специален сирак в магическо училище” е сюжет, изтъркан до прозрачност, точно това е частта на романа, в която все пак има нелоша динамика. След нея действието ни пренася две години по-късно, когато Рин вече е влязла в месомелачката на армията и  се опитва да спре нашествието на империята на Муген заедно с взвод тайни шамани. Оттук насетне, а и в следващите два романа, текстът носи тръпката и ритъма на учебник по история – случват се интересни неща, но читателят заспива между всеки два абзаца.

За съжаление, до голяма степен това се дължи на самата Рин. Феминистката в мен ликуваше при идеята за млада, борбена жена, която става шаман, бълва огън и предвожда армия, а сюжетната ѝ линия не е движена от любовен интерес. Но все пак трябваше да е движена от нещо. При изграждането на герои болезнено си личи липсата на опит като писател от страна на Куанг. Нямам нищо против това, че Рин е далеч от симпатична, трудна за емпатизиране и откровено антигерой към финала на трилогията. Но определено ми пречи, че в никакъв момент не задържа достатъчно консистентност, за да добие реални очертания. Мотивираща сила тук напълно липсва – в началото тя се опитва да избяга от уреден брак, после може би виждаме някаква амбиция, евентуално желание за отмъщение и в някакъв момент като че ли решава, че ѝ харесва да убива и това е достатъчна причина да управлява държава. Емоциите ѝ идват и си отиват по напълно хаотичен начин, без да повлияят върху читателя. На този фон дори скалъпен романс щеше да я направи малко по-разбираема, но Куанг го избягва и това стои неприятно тенденциозно. Авторката е пропаднала в капана на много начинаещи писатели – заблудата, че интересен герой е този, на когото се случват интересни неща. Също така изглежда Куанг смята, че граденето на драматичен персонаж е неразделно свързано с повръщане. Само из 658-те страници на The Dragon Republic има 17 отделни сцени на повръщане. Това не е реторика. Това е рефлукс.

И тъй като гледната точна на Рин е единствената, която виждаме до самия финал, абсолютното безразличие към нея се пренася върху цялото действие. Второстепенните герои не успяват да компенсират това – те или не се задържат достатъчно дълго в действието, или са схематични придатъци на протагонистката. Може би добре интегриран хумор на места би внесъл епизоди на позитивна емоция, които да контрастират с тежките и протяжни военни сцени. Хуморът на Куанг обаче е тромав и разчита основно на размени като:

“The Monkey King is a dick,” she said.
“And the Moon Goddess is a bitch,” he said.

Другият сериозен недостатък на трилогията е магическата система. Тя се помещава изцяло в правилото, че трябва да си дрогиран, за да докоснеш Пантеона и да станеш проводник за някои от 64-те богове. Няма постепенно разгръщане, няма овладяване на нови умения. Дори конфликтът с ходенето по ръба на пристрастяването не е оползотворен по смислен начин. Крайно неубедително е културното позициониране на магията – в началото тя е забравена от хората и смятана за мит. Не става ясно как това се случва в страна, която е управлявана от императрица–шаман, сравнително наскоро е спечелила война благодарение на трима шамани и в армията си има специална военна единица, съставена от шамани. Правилата на магическата система, доколкото ги има, са ефимерни и се подчиняват повече на потребностите на сюжета, отколкото на вътрешна логика.

Цялостното ми впечатление за трилогията е, че авторката е по-заинтригувана от външните събития, отколкото от психическото им въздействие върху героите. Случващото се във Войната на маковете е близо до най-лошото, на което е способен човешкият вид. Предполагам, че това само по себе си е въздействащо, ако си млад, не си се сблъсквал с гримдарк жанра досега (или пък с Време разделно) и не си израснал с историите за Баташкото клане и ослепяването на Самуиловата армия. Надеждата ми е, че Р. Ф. Куанг ще продължи да се развива и ще е способна да приложи същото внимание към детайла, което отделя на логистиката, за да изпипа и другите аспекти на бъдещите си истории.