Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Иска ми се това ревю да бъде изпълнено със силни аргументи, строги критерии и обективност, надвишаваща простосмъртните възможности. Въпрeки това е твърде вероятно да се отплесна в безкрайни хвалебствия и усилено бълване на суперлативи. Ако допусна тази грешка и ви досадя – чувствайте се свободни да изпратите по петите ми дуото Бочълайн и Корбал Броуч.

Трите повести са писани от автора по различно време и всяка от тях носи силна индивидуалност и различни идеи. За първи път книгата е издадена в лимитирана серия и едва по-късно се преиздава за масата фенове. В края са публикувани уводи към всеки разказ, написани за първото издание от трима колеги на Стивън Ериксън – съвременни фентъзи писатели. Всеки читател, насладил се на разказите, ще хареса тези встъпителни части, но по мое мнение щеше да е по-добре да се запази местоположението им като уводи, а не като специална притурка накрая. Иначе оформлението е приятно, корицата е разкошна, само цената малко стряска, но това е положението, особено със специалните издания към големи поредици.

Различното, в рамките на един буквално наводнен пазар като този на фентъзито в момента, винаги е интересно. Намирам за чудесно разнообразие факта, че тук не четем за добрите герои, които помагат на хората. Тук проследяваме историята на двама чародеи, специализирани в призоваване на демони, некромантия и всяване на хаос и ужас в мирните градове. При все това те притежават уникален мрачен чар и неоспорим талант не само в тъмните изкуства, но и в това да оставят страшна цапаница след себе си.  Може би познавате тези герои като епизодично появяващи се персонажи от мащабния супер свят на Малазанска книга на мъртвите, емблематичната декалогия на Стивън Ериксън, а може и за пръв път да чувате за тях. И в двата случая ще искате още и още.

Поради специфичния формат на повествованието тук Ериксън не се старае да ни демонстрира какви изумително подробни светове създава – това отдавна сме му го признали. Сега виждаме, че освен да изписва хиляди страници, той умее и да синтезира идеите си в рамките на повест – стегнато, наситено, грабващо, описателно и толкова силно, че направо не усещаш как летят страниците. Трите части могат да се четат като самостоятелни произведения, а може и да се проследи нишката между тях. Запознатите с мащабния Малазан ще прочетат интересни истории за вече познати герои. Прохождащите в този мистичен свят пък ще открият нещо уникално. Всички печелят… е, добре… почти всички. Няма да са доволни по-деликатните читатели, които отгоре на всичко са и  гнусливи. Трябва да се вземе предвид, че все пак тук си говорим за некроманти, а не за феята кръстница. Признавам, че дори на мен, школувана от тонове Кинг, Ериксън, Кунц и От местопрестъплението в малките часове на нощта, успя да ми се догади на моменти. Като прибавим и неизменното черно чувство за хумор на писателя, то определено имаме рецепта за няколко часа истинска наслада за почитателите на този тип истории.

Първата повест  носи заглавието Следва кръв. Пренасяме се в атмосфера на първокласен трилър със сериен убиец, тероризиращ града. Историята се завърта около Емансипор Рийзи, прочут сред съгражданите си като Манси Каръка – той е типичният неудачник, цветисто пресъздаден от Ериксън. На фона на грандиозните тревоги на града с жестоките убийства по улиците, Емансипор си има далеч по-належащи проблеми. Отчаяно си търси работа и за негов късмет (добър или лош, предстои да разберем) попада на обява от двама чужденци, които си търсят слуга. Първата част на книгата има въвеждаща роля за атмосферата на следващите разкази, не разкрива почти нищо и се развива светкавично пред очите ни.

Идва ред на втората повест Подветрия накрай смеха – тук мистичната, пропита от страх атмосфера на първата част отстъпва място на истински кървав екшън. Много въпроси, останали без отговор в Следва кръв, тук се изясняват, на тяхно място се появават  нови, а черното чувство за хумор на Ериксън се вихри по палубата на кораба, където се развива действието. Самият факт, че героите са на практика изолирани в малкото пространство на плавателния съд, нагнетява обстановката още повече, защото път за бягство от грозните сцени няма.

Колкото и да ми харесаха първите две повести, то третата, Здравите мъртъвци, признавам,  направо ме отнесе. Изморени от тежкото пътешествие и ужасите на кораба от предишната част, пристигаме в един град, истинска антиутопия, където здравословният начин на живот е издигнат в религия и изкривен до чудовищни измерения. Тук човешките пороци и грехове се превръщат в същества от плът и кръв (много плът в единия случай), а рицарят на Щастието е най-отблъскващият гадняр фанатик, който можете да си представите. В мащаби, каквито само Стивън Ериксън може да създаде, тук се вихрят философия, политика, черен хумор и много, много зомбита. Зловещата атмосфера е подправена с брутални описания, гротесктна ирония и интересни изводи за същността на човешката природа.

Накрая искам да предупредя читателите да не очакват продължение на необятните десет малазански тома, а нещо съвсем странично, свежо и все пак издържано в духа на мрачната атмосфера в тях. Не започвайте книгата, ако не сте почитатели на кървави истории, черно чувство за хумор и герои некроманти, защото е много вероятно ужасени да я хвърлите през прозореца. Ако обаче четете с удоволствие такива тъмни, философски истории с много кръв и сарказъм, то ви гарантирам, че няма да останете разочаровани.