Автор: Казуо Ишигуро

Издателство: Лабиринт

Цена: 17.90 лв.

Казуо Ишигуро е споделял в интервюта, че пише един и същ роман, отново и отново. Това твърдение е на пръв поглед странно: новата му книга, Клара и слънцето, е разказана от гледната точка на робот, а в предишните му главни герои са клонинги, обитатели на Британия от времето на Крал Артур, английски иконом, японски художник… Обединяващ мотив обаче действително има и в неговата плетка можем да проследим както негативна нишка – тъгата по безвъзвратно отиващи си или никога непостижими светове, – така и положителна такава – постоянния въпрос що е то да си човек, да обичаш, да помниш, да изпълваш живота със смисъл. Ишигуро сигурно повтаря тези ребуси в почти всеки свой текст именно защото съзнава, че те не могат да бъдат решени. Изкуството така или иначе не е наука и не дава отговори; от него можем да очакваме единствено въпроси, а в най-добрия случай – да ни разтърси и да ни покаже света другояче; да ни светне колко смешно и тъжно едновременно е да вярваме, че съществува някаква финална и правдива интерпретация на реалността. Няма възможно бягство от “болежките на модернизма”, както ги нарича Томас Харди (цитиран от NYT в рецензия за Клара и слънцето); модерният човек в сърцевината си е същество на промяната, а наред с прогрес тя носи страдание и загуба.

Светът в новия роман на Ишигуро е отчетливо променен и променящ се, макар и неговото настояще да е нашето относително близко бъдеще. Повсеместното навлизане на ИИ технологии е редуцирало съществено пазара на труда, включително интелектуалните и творческите професии. Обществото е още по-ясно разделено на класи, цели комуни от останали без работа граждани организират собствената си защита от мародерстващи банди. Най-явният белег за разпада на социалната тъкан е нерегулираната употреба на генно инженерство – развитие, което днес изглежда далеч по-правдоподобно, отколкото когато Маргарет Атууд публикува еко-дистопичната си Орикс и Крейк, предвид напредъка в технологиите за редактиране на гени, използващи CRISPR. Богатите “повдигат” децата си до недостижими в миналото нива на интелигентност; повечето колежи вече изобщо не си правят труда да разглеждат кандидатури на “неповдигнати” деца. Това естествено обособяване на нови касти върви ръка за ръка с разпад на емоционалните взаимоотношения между хората – особено в семействата на тези новоизлюпени свръхчовеци.

NA KIM

Този свят читателят познава само косвено, защото гледната точка в романа не е такава, която може еднозначно да оцвети реалността с филтър на “дистопия”, “антиутопия”, “утопия” или друга човешка приумица. Клара, разказвачът и главният герой на тази история, е робот, или по-точно “изкуствен приятел” – ИИ, изработен, за да се грижи и да бъде компания на децата от тово ново свръхинтелигентно, но безкрайно самотно поколение. Тя прилича на юношите, чиято спътница трябва да бъде, но и се различава достатъчно от тях, за да не попада в “зловещата долина” на обезпокоителните хуманоидни роботи от редица фантастики, или пък на клонингите от Никога не ме оставяй. Още по-различно е субективното ѝ преживяване на света. Макар и да владее човешкия език, да може да разчита почти безпогрешно емоции, да запаметява идеално движенията и маниерите на околните, Клара вижда една по-различна реалност. Нейният живот и образование започват в магазина за изкуствени приятели, вселената ѝ първоначално се изчерпва с неговия интериор, останалите роботи и гледката през витрината му – когато мениджърът на магазина ѝ даде възможността да прекарва времето си на нея.

В тази първа част на романа читателят се учи, като с всеки добър фантастичен роман, как да чете наново света през очите на Клара. Непознатите обекти често биват оградени в набор от правоъгълници в това нечовешко зрително поле, докато Клара полага усилия да им даде имена и да ги подреди в мрежата си от познание. Трудно е да не се почувстваш малко като дете в тези начални страници, учейки се да разпознаваш заедно с нея емоциите на минувачите и клиентите – чуждоземна азбука, която трябва да усвоим, за да бъдем един ден достатъчно добри изкуствени приятели, да можем да съпреживяваме и да оказваме емоционална подкрепа. Ежедневното се превръща във фантастично преживяване, а най-фантастичният елемент в романа е префасониран в камерата, през която трябва да проумеем този бъдещ свят.

Ишигуро очевидно е вложил усилие и мисъл, за да се запознае с последните развития в полето на изкуствения интелект. Изпод разказа на Клара се усеща едно съзнание, което е правилната смес от човешко и нечовешко, чието битие може да бъде обяснено – или поне щрихирано – чрез актуални понятия от машинното самообучение, включително някои от най-странните му особености, които допринасят излючително за притчовостта на романа. Как един ИИ може да научи човешките ценности и устройството на света по силата на собствената си наблюдателност, как може да разкаже история и да предаде емоция, как да обясни сам на себе си познатия свят? Това са все въпроси, които явно са вълнували Ишигуро. В следствие на това е написал чудесна фантастика, макар и вероятно да не е мислил за проекта непременно като за жанров. Клара е нещо като огледало на човешкото, тя целенасочено попива нашия свят, за да бъде възможно най-добрият изкуствен приятел. Огледалото е плашещо точно, но образите в него са странни и неразгадаеми по необясним начин, и това е като че ли висш реализъм от страна на Ишигуро. Няма как феноменологията на изкуственото съзнание да бъде идентична с човешката, тя винаги ще си остане до някаква степен “черна кутия”, и в това няма само по себе си няма нищо страшно – стига да сме склонни да признаем такова едно същество като равно на човека в правото му да бъде и в присъщата стойност на това битие.

HSIAO-RON CHENG

Втората част на Клара и слънцето се занимава именно с въпроса за човешката душа, и душата по принцип. Клара бива закупена като изкуствен приятел за Джози – 13-годишно болнаво момиче, което живее с майка си и прислужницата им в откъснато от света имение, обучава се дистанционно с частни учители в дисциплини като математическа физика и с трепет очаква бъдещето, когато ще може посещава колеж и ще споделя житейски път с единствения си приятел – “неповдигнатото” момче Рик. Както и досега, Клара подрежда всички особености на новия си живот в разказ, който се разгръща с омайващия ритъм на приказка, но за читателя е видно, че в дома на Джози цари особена атмосфера. Неназованата болест явно е последица от процеса по “повдигане” и всяко нейно обостряне изпълва страниците с тягостно чувство на предстояща смърт. Майката на Джози, както и останалите родители, които виждаме, като че ли са загубили способността да комуникират емоционално с децата си, затова и са разтоварили този грижовен труд върху изкуствени същества (силна потенциална асоциация с Her на Спайк Джоунс). Децата пък – особено младите гении – няма от кого да усвоят тези умения и помежду си се държат все едно трябва да утвърдят някаква йерархия на по-висши и нисши създания. На фона на всичко това странично пробиват късчета информация за света, които още повече усилват клаустрофобичното усещане за място, от което е изчезнал някакъв същностен порядък, придаващ грация на живота. Голямото разкритие в историята наистина шокира, но в ретроспекция изглежда напълно естествено и правдиво в така показания свят, до голяма степен загубил одушевеността си.

И все пак, Клара и слънцето е оптимистичен роман, както казва и самият автор. Душата подлежи на преоткриване, а нейн спасител е, разбира се, Клара. Както пише рецензентът на The Atlantic, този роман не иска да ни изплаши или отврати, а да ни омагьоса, да ни приобщи обратно към света. Клара, чийто основен източник на енергия е Слънцето, подрежда разбирането си за реалността именно около това естествено божество на дневната светлина. В тази еклектична, роботско-човешка, западняшко-анимистка космология всяко действие придобива значение в един метафизичен ред, който изглежда на пръв поглед наивен. В него замърсяването на атмосферата и машините, които сякаш го предизвикват, са големите врагове на справедливото Слънце, а Клара е длъжна да ги спре и да изпълни света със смисъл, за да може Джози да бъде щастлива.

Тази митологична картина се засилва с напредването на историята, а от нея не отсъстват елементи на жертвоприношение и чудо. Душата като метафизичен обект не е експлицитно назована в текста, но важността ѝ е осезаема. Най-смисленото тълкуване на този вечен въпрос идва в самия край, подарено на читателя от самата Клара. Нейното разбиране за света може да е ограничено, наивно, дори на моменти абсурдно, но разказът ѝ ни предизвиква да се зачудим дали пък западният светоглед, който ни води към бъдеще, подобно на художественото, не е също толкова наивен в прекомерното си осланяне на рационализма и в инсталирането на прегради и йерархии. Нарочно или не, Ишигуро като че ли отваря вратата за далеч по-щедро разбиране на душата – не като религиозен обект, а като материална характеристика на света, достъпна и понятна дори за робот, който обществото вероятно ще изхвърли като непотребен след някоя друга година. Обратно на жанровите традиции, роботът хуманизира човечеството и може би му подсказва пътека, която е по-малко разрушителна и не толкова самотна.

Оценка: 8.5/10