Holy Sister Book of the Ancestor #3

С нетърпение очаквах Holy Sister, последната част на трилогията Book of the Ancestor, ревю на която ви предложихме миналата година. Успял ли е Марк Лорънс да задоволи големите очаквания? За съжаление, не съвсем.

Книгата ни пренася три години след събитията в Grey Sister. Главната героиня, Нона, се готви за последните си изпити, чието успешно полагане ще й даде право да се нарича нинджа… така де, монахиня. Само че, както много други хора, подготвящи се за изпити, тя има куп други проблеми, които й пречат да се концентрира. За разлика от нас простосмъртните обаче, при нея проблемите не са свързани с кръчми, секс и наркотици, а с армиите на враговете, които са на път към столицата на Империята, и с една от другите послушнички – Джоели, която се изживява като Драко Малфой в рокля. Ако сте чели предишните части и се чудите как така Джоели не само е жива, а и е отново в манастира, много сте прави. Лорънс ни предлага едно твърде изсмукано от пръстите обяснение, но на фона на решителността на Нона при ликвидирането на враговете, присъствието на досадната аристократка остава загадка и аз така и не можах да я взема насериозно в нито един момент.

Шерзал, сестрата на императора, която го предаде така нагло в предишния том, също получава прошка по твърде неубедителен начин. Въобще, както стана дума и в предишното ревю, злодеите нямат никаква дълбочина, а действията им често са потресаващо глупави. Един пример: Лано Таксис, поредният аристократ, който има зъб на Нона, решава, че перфектният момент да я очисти ще е в деня, в който вражеска армия щурмува стените на столицата. Че и успява да намери няколкостотин наемници, които в тази апокалиптична обстановка, вместо да се цанят да защитават стените или да си плюят на петите, отиват да трепят монахини, които са прочути с феноменалните си бойни умения.

Освен да си вземе изпитите, главната цел на Нона е да открие забранена книга, която описва начини за управление на изкуствената луна – единствената надежда за спасяване на планетата от ледена гибел. Сюжетната линия в настоящето се редува с флашбаци, които ни връщат непосредствено след края на предишния том и показват бягството на Нона и Золе и странстванията им сред ледовете. Научаваме доста за така ценните shiphearts (артефакти, увеличаващи магическите способности) и за т. нар. „дяволи“, един от които беше обладал Нона в Grey Sister.

Очаквано, развръзката идва в разгара на атаката на армиите на кралица Адома срещу столицата. Нона и приятелите й трябва не само да си пробият път до Ковчега, откъдето се управлява луната, но и да решат какво да сторят, ако успят да получат контрол върху нея. Защото се оказва, че тя може да се използва и за цели различни от топенето на ледове.

Нона продължава да е интересна главна героиня, но уменията й нарастват толкова много, че човек почва да се чуди има ли нещо, което да не може да направи, особено ако има и shipheart наблизо. Ако пък тя не може, Золе може и историята започва да бие на до болка познатото клише за Избрания, който винаги ни демонстрира нови умения точно когато има нужда от тях, за да отърве кожата. За щастие, Нона е не само надарена с куп магически способности, но и с акъл. Тя успява да се отърве от най-опасните си противници по наистина хитроумни начини и въобще, екшън сцените отново са на много високо ниво. Приятелите на Нона са интересни, но като цяло недоразвити, а опитите за изграждане на романтични връзки – леко неубедителни. Превръщането на Нона в пацифист накрая също до голяма степен идва като гръм от ясно небе.

Един от големите проблеми на сюжета е, че ключова част от него се крепи на способностите за планиране на един от персонажите, които се оказват толкова добри, че Нострадамус и баба Ванга ряпа да ядат. План, който зависи от на практика непредвидимите с такава акуратност действия на много хора, проработва като по магия точно както трябва. Финалът е отворен, а авторът планира нова трилогия в същия свят. Светът е интересен, спор няма, но бих предпочел да видя повече от него в първата трилогия вместо да чакам нова. Нона и компания преминават през толкова изпитания, за да спасят една империя, която ние, читателите, почти не познаваме. Героите, които не са монахини и имат някаква дълбочина, са съвсем малко и по този начин погледът ни върху света е прекалено ограничен. Вражеските държави пък са тотално никакви. Мразят Империята, искат да я унищожат – това е. Нулева индивидуалност, със същия успех можеше и да са пълчища зомбита или тролоци.

След толкова критики, може би сте си помислили, че книгата напълно ме е разочаровала. Не е така. Тя има много от плюсовете, които съм описал в ревюто на предишните части – стил, герои, атмосфера и т.н. Някои от любимите ми герои се преселиха в отвъдното и наистина ме заболя, това е признак за добро писане. Проблемът е, че сравнението с предишните две части далеч не е в полза на последната.

Макар и често да се оплаквам от пълнежа в многотомните тухли, на Holy Sister никак не биха й били излишни едни допълнителни стотина страници – за придаване на дълбочина на света от гледната точка на хора без магически способности, да речем. Или за по-голям акцент върху идеите за чистотата на личността, свързани с „дяволите“. Или за по-задълбочено развитие на Нона, вместо неочаквания обрат в мотивацията й накрая. Не мога да се отърва от впечатлението, че Book of the Ancestor можеше да е нещо наистина специално, а не поредната фентъзи поредица, в която авторът се спъва на финалната права.