Половин свят Разбито море #2
Автор: Джо Абъркромби
Издателство: Колибри
Цена: 20 лева
Не мога да отрека едно на Джо Абъркромби – постоянен е. В темите и начините им на поднасяне, в героите и охарактеризацията им, в сюжета и разплитането му. Уж все същото, познато и претоплено, с някой дребен детайл сменен от кумова срама, ала когато зачетеш поредния му роман, потъваш в него още на първата страница, бързо усещаш, че плуваш в свои води, и всичко ти се струва някак приятно, уютно.
Ревюто може да се състои от две думи – типичен Абъркромби – и всички запознати с писателя ще разберат за какво иде реч (незапознатите пък едва ли ще посегнат към втора книга от тази по-странична негова поредица). Разликата между трилогията Разбито море и останалите произведения на автора е младежката насоченост на Полукрал, Половин свят и предстоящата, поне на български, Half a War.
В Полукрал станахме свидетели на израстването на Ярви, принц на Гетланд, чиято деформирана ръка го превръща в прокаженик за суровия северен народ. В Половин свят отново ставаме свидетели на израстване, този път на двама персонажи, Трън Бату и Бранд, които, подобно на аналога си от предишната книга, търсят своето място под слънцето. Докато проблемът на Ярви бе физически недъг, тук се сблъскваме с нежеланието на коравите гетландци да приемат жената Трън като равна на тях, като истински воин, докато Бранд е кръгъл сирак, чийто единствен шанс за издигане в обществото е пътят на меча и щита.
Не е никаква изненада, че Половин свят запазва приключенския характер на предшественика си, като Трън и Бранд заедно се озовават на кораб пълен със смъртоносни негодяи, воден от стария ни познат Ярви. Пътуването им, познахте, ще ни отведе на половин свят разстояние и обратно, а нескопосаните в началото младежи разгръщат своите таланти и разцъфват в… каквото там им е писано да разцъфнат.
Предвид уклона на Половин свят към юношеска аудитория, обичайните гейзери от кръв и реки от цинизми на Абъркромби мъничко са затихнали, ала спокойно, наистина е мъничко – в книгата има предостатъчно битки и изобилие от хапливи диалози. Присъщите на Абъркромби ансамбли от средно до катастрофално изперкали герои е налице, явно писателят обожава фразата „всеки луд – с номера си“.
За съжаление, имаме и вплетена любовна история, от най-дразнещия тип, в която и двете гълъбчета много се харесват, но са напълно неспособни да артикулират желанията си. Няма смисъл да задълбаваме особено натам, защото Джо, подобно на мнозинството фентъзи писатели, май също не може да пише правдоподобно за интимни взаимоотношения, ако ще животът му да зависи от това. Изборът му е да нагази до шията в клишета, жалко.
Стигаме до един от крайъгълните камъни в прозата на Абъркромби – макар той непрекъснато да ни захвърля из разни конфликти с много жертви, едновременно с това винаги се стреми да покаже как войната не е бляскавото и епично занимание, за което повечето му герои (и читатели) го смятат. Тази критика към безсмисленото проливане на кръв се открива във всичките му романи – последно силно впечатление ми направи в Герои – и Половин свят не прави изключение. Всъщност, сред най-силните сцени в книгата е именно набег над гранично селце с участието на Бранд, който неслучайно се пита какво, по дяволите, вършат и това ли е славният воински живот, толкова желан от него.
Половин свят добре пасва в нишата на приключенските романи с повечко оголена стомана. Нищо в него не предизвиква ахване, а сюжетът е праволинеен като река Божествена, по течението на която прекарваме голяма част от времетраенето му. Нито за момент няма да се объркате, че четете произведение на някой различен от Абъркромби, а решението дали това е плюс или минус сякаш е индивидуално. Аз лично още преди време споделих мнението, че британецът ми се струва поуморен от рециклаж на собственото си творчество и малко свеж въздух няма да му се отрази зле. Впрочем, и на нас.
Оценка: 6/10
Не се заяждам, но май никой от екипа ви не чете Дарк и военно фентъзи? Има по една-две думи за за по-известните М. Стоувър, М. Камерън и А. Райън, което не е достатъчно. Нямате нищо за качествени автори като Brent Weeks, Luke Scull, Jeff Salyards, Django Wexler. Като следите комиксите, можеше да поне да споменете The Ruby Throne – един доста хвален и награждаван преразказ на книгите за Елрик. Затова приемам, че слагате неадекватно ниски оценки на последните книги на Абъркромби, поради липса на подготовка и интерес към жанра. Единствената по-слаба книга от трилогията е Half a War. Останалите две си имат смислен сюжет, добър ритъм, епични схватки и интересен свят. Поредицата е много над средното ниво на всичко от последните години.
Брент Уийкс има чели сред екипа, Уекслър мисля също, но в крайна сметка се стремим да покрием широкия спектър на спекулативната фикция във всякакви проявления със сравнително малък екип, оттук-оттам по нещо, не обстойно да изчерпваме и рецензираме всичко. ОСОБЕНО в толкова комерсиален жанр, защото някои колеги четат фентъзи многотомници безпроблемно, но знам че аз и други изпитваме сериозна умора от всякакви поредици над три-четири книги, че дори и от трилогиите ако в края на краищата не си струва вложеното време. Аз конкретно знам че имам нулев интерес към чисто военното фентъзи и умерен към мрачното, но хиляда пъти по-вероятно бих се пресегнал към споменатия Елрик, ревюираната The Traitor Baru Cormorant или класики като първата трилогия за Черната компания или Birthgrave трилогията на Танит Лий отколкото към поредната недоклатена многология (като често се оказва по-скоро хамалогия).
И не смятам че е нужно човек да е напълно запознат с под-жанр, за да критикува творба от него. Даже е леко абсурдно да се смята че само защото има и по-зле от Абъркромби, неговата повторяемост е оправдана, еле пък че заслужава по-висока оценка. А конкретно колегата Ордо е сред челите най-много военно и мрачно фентъзи в екипа, освен че е върл фен на Warhammer 40K, като сме на grimdark тематика. Абъркромби приемам като част от израстването на вкуса ми и макар че едва ли някога ще я препрочета, Първият закон има място в спомените ми, но след Героите вече почна леко да ми писва от „ранния Гай Ричи“ подход в low fantasy свят.
Здравко, няма да можеш да излезеш наглава с оценките в статиите. Наистина се смятат за последна изнтанция.
Затова правя следното – пропускам нещата които екипа хвали и чета/гледам само това което е оплюто в статиите.
Много добре действа тази система.
На екипа пожелавам творчески успехи и да вдигнат оборотите – много са книгите, на които може да „сипете“ доволно
@Кирцата – Хм, а аз все си мислех, че ревютата в списанието представят субективната гледна точка на автора 🙂 Никой в ШД не се има за последна инстанция за каквото и да било. Имаме се за хора, които четата книги/гледат филми/играят игри и пишат ревюта, в които изказват своето мнение. Нормално е при различните хора да има различни вкусове. При положение, че почти всички в екипа работим по 40+ часа на седмица отдавна нямаме ентусиазма да „сипваме“ на книгите. Напротив времето ни е ценно и се опитваме да си подбираме четивата. А шестицата, апропо, означава книга над средното (в моя случай нещо, което мми е харесало и не съжалявам, че съм прочел), така че драма не виждам.
@Здравко – По въпроса за дарк и военното фентъзи – аз чета доста и честно казано при все доброто начало Абъркромби като май се преумори. Има къде къде по-добри примери в жанра – Пол Кирни, Глен Кук, Браян Ръкли, Матю Удинг Стоувър… Люк Скъл ми беше средна хубост, да си призная. Не съжалявам, че го прочетох, но не ме вдъхнови достатъчно, че да седна да му пиша ревю. Антъни Райън ми е по-интересен, даже се каня на втората му поредица от доста време, но все излиза нещо друго. А че за Елрик нямаме нищо ми е стара болка и някой ден ще се хвана да направя обстойната статия по темата. Да видим кога.