Гонитбата на Шута Книга #2 от поредицата "Фиц и Шута"

Гонитбата на Шута (Fool’s Quest) е втора книга от трилогията Фиц и Шута (The Fitz and the Fool Trilogy). Ревюто ми на първата, Убиецът на Шута (Fool’s Assassin), можете да прочетете тук, а третата, с работно заглавие Assassin’s Fate, очакваме през 2017. Преди обаче да се втурнете към която и да е от тези книги, като минимум трябва да сте оставили зад гърба си предните две трилогии за Фицрицарин Пророк – Придворният убиец (The Farseer Trilogy) и Шутът и убиецът (The Tawny Man Trilogy). Силно препоръчителен е и прочитът на останалите поредици в същия свят – Сага за живите кораби (The Liveship Traders Trilogy) и The Rain Wild Chronicles. 

Не бяха малко читателите, които се разочароваха от най-новите приключения на Фиц. Преди да хвана втория том в ръка, аз също се числях към техните (по-задни) редици. Но Гонитбата на Шута преобърна на 180 градуса това впечатление – не само върна вярата ми в поредицата, но и ме вдъхнови да посегна отново към първата част и да я преоткрия. Сега съм по-нетърпелива от всякога за последния том – когато героите и историята от една поредица се срещнат най-неочаквано в друга, няма как верен почитател като мен да остане равнодушен.

Да, именно Гонитбата на Шута ни предоставя сцената, където се осъществява тази дългоочаквана среща. Така книгата преминава отвъд ролята си на междинен том в рамките на трилогията Фиц и Шута и се превръща в дълго чакания мост, който да свърже сагата за живите кораби и Дъждовните хроники с трилогиите за Пророците. До този момент, като изключим един важен споделен герой и линията с драконите, отделните поредици градяха върху обща митология и история и боравеха с препратки, с които само леко да намигнат на читателя. Гонитбата на Шута обаче дава заявка за един по-епичен финал, който освен на разрешаването на интригата от настоящата трилогия, може би ще обърне внимание и на други важни герои и сюжетни линии от света на Праотците. Дали ще го стори или не, предстои да разберем догодина, но по всичко личи, че надеждите ще бъдат оправдани.

На първо време обаче Гонитбата на Шута трябва да изпълни непосредствената си задача, а именно да продължи започнатото от предишната книга. И въпреки бруталните събития от края на Убиецът на Шута, авторката не бърза да се втурне в гонитбата от заглавието, а се потапя в спокойното темпо от предходния роман. Читателят гризе нокти и се чуди: „Няма ли вече Фиц да разбере какво се случи? Кога най-сетне Шутът ще си каже историята и ще поемат на път?“

Е, има да почака! Разговорите между Шута и Фиц удобно биват прекъсвани, и то неведнъж, и дори не си мислете, че с главата „Разказът на Шута“ въпросният разказ приключва („How can you start so many conversations and then refuse to finish any of them?“). Прекалено удобно героите не си споделят някакви частички от пъзела, които биха помогнали той да се разреши толкова по-бързо. Следното изречение прекрасно илюстрира един от по-дразнещите за мен похвати, целящи забавяне на действието, а именно прекъсването на важни реплики и диалози:

There was no light. The winter day was edging toward evening, and the only person near you was … Fool. What’s wrong?

Книгата обаче не тъпче на едно място – в рамките на този обемист междинен том Хоб се е нагърбила и с други ключови задачи, не непременно свързани с централната сюжетна линия, на което може би се дължи и известното забавяне на действието. Появяват се интересни герои, сред които блестят новият помощник на Сенч и особено любимата ми врана Пъстра. Персонажи израстват пред очите ни – досущ като малки деца, на които вече почти ни е гузно да се сърдим за ядовете от предната книга (Шън и Лант, вас гледам!). Но за мен началните сто-двеста страници, в които Фиц „бездейства“ в Бъкип и малко по малко си припомня тайните на един полузабравен занаят, са особено важни, най-вече защото ни потапят в носталгичния свят от любимата първа трилогия и в същото време надграждат сладко-горчивото минало с нови значими събития в контекста на цялостната история за Фиц.

В тази връзка, още през декември 2014 г. Робин Хоб сподели как най-сетне е сложила точка на изречението, което е искала да напише още преди десет години. Кое то, предстои да разберем от последния том, но извън развитие на отношенията между Фиц и Шута, това което аз отдавна исках да прочета, вече се случи – в осма глава от настоящата книга. Толкова време чакахме да чуем заветното „Never is over“ и нямаше как този момент да не извика сълзи в очите ми и тръпки по гръбнака.

След тази превратна глава действието малко по малко набира скорост, макар до същинска „гонитба“ да се стига в един доста по-късен етап. Това до известна степен се дължи и на структурата – подобно на Убиецът на Шута и тук събитията са предадени от две гледни точки, но този път гласът на Фиц е по необходимост преобладаващ (31 от 38 глави) и ние сме негови постоянни спътници в самообвиненията, колебанията и противоречията:

He would ask that of me. The very last thing I ever wanted to do again. And I would say yes. […] But I couldn’t. And that tore at me. I would have to say no.

Гонитбата на Шута често впримчва и читателя в депресията на Фиц, който си е все същият мърморко, който се терзае за всичко. Робин Хоб обаче се заиграва с проявленията на промяната – както при Фиц, така и при останалите герои, и лашка читателите между „новия“ и „стария“ образ. В един момент сме сигурни, че той е съвсем различен човек: „Assassin no more. I’d left killing behind. […] It had been years since I’d been lean, the muscles of my arms as hard as the heart of a killer“, а в следващия ни става ясно, че вълкът само козината може да смени: „What I did was step outside of my real life and step back into one in which all I had to do was obey Chade’s directives…“. Хоб толкова често жонглира с тази тема, че няма как да не се питаме доколко наистина сме опознали героите.

Лесен отговор, разбира се, няма. Само в рамките на настоящия роман Фиц облича и съблича много идентичности – Том Беджърлок, придворен убиец, Фицрицарин, родител, Лорд Фелдшпат, вълк… Едни са му по мярка, други изискват повече усилия, за да му паснат, а събличането на някои от тях е изключително болезнено. Но кой е той, под всички тези слоеве? Кой го познава истински? Попитан директно, Фиц осъзнава, че най-добре го е опознал не друг, а вълкът Нощни очи. Колкото и да се надявах тук отговорът да е друг, съм наясно, че въпреки сливането на същностите им, Фиц и Шута никога не са напълно откровени един с друг:

He had changed, but I was confident I still knew him in the important ways, the ones that went beyond trivial facts such as where he was born or who his parents had been. […] So I knew him. From the bones out. Or so I had thought.

Признавам, Шутът ми е любим персонаж и една от причините Гонитбата… да ми допадне повече от Убиецът… е неговото по-стабилно присъствие (нарочно реших да не го коментирам, за да ви разваля удоволствието от четенето). Но ако трябва да сравнявам двете книги, втората част ми даде и много други неща, които ми липсваха в първата, а именно повече приключения, възможността да изследвам заедно с героите познати и непознати места, интригуващи нови персонажи и завръщане на стари любимци, и най-вече – ключова информация за цялостната картинка! В крайна сметка, какво по-хубаво от постепенното откриване и подреждане на парченцата на епичен фентъзи пъзел? Наслаждавайки се на добре развити герои и сюжет, събираме оттук стръкче митология, оттам капка история, докато най-неусетно светът се издигне пред очите ни, дишащ и пулсиращ. Остава да се надяваме Assassin’s Fate да постави качествен (и категоричен) финал на историята за Фиц, като в същото време обърне подобаващо внимание и на другите линии. А защо не и да даде нужния тласък за нова силна поредица в света на Праотците?