Убиецът на Шута Книга #1 от поредицата "Фиц и Шута"

Има краища. Има начала. Понякога те съвпадат, като краят на едно нещо бележи началото на друго. Но понякога просто има дълго пространство след един край, време, когато сякаш всичко е свършило и нищо друго не може изобщо да започне.

Дълго беше времето между края на втората и началото на най-новата трилогия за ФицРицарин Пророк – повече от десетилетие мина, откакто за последно приключенствахме заедно с кралското копеле и убиец. Горе-долу десет години изминават и в света на Фиц, там, където го оставихме на последната страница на Съдбата на Шута – „доволен“. Е, явно доволството никак не му приляга, иначе Робин Хоб нямаше да се захване с поредно трикнижие за любимия ни (понякога и омразен) персонаж. И така, през 2014 настъпи паметното време за ново начало. Засега са излезли две книги от трилогията „Фиц и Шута“, като последната очакваме с нетърпение догодина. А българският читател с трепет в сърцето преди няколко месеца получи възможността да разлисти първата част на сагата – Убиецът на Шута (Fool’s Assassin).

Няма да крия – когато преди година книгата ми попадна в ръчичките, очакванията бяха големи. Дали се оправдаха? Всъщност, тук ще направя лек завой и ще ви занимая с една сравнително прясна случка от преди месец. Бях на гости при родата и с почуда установих, че баба и дядо предварително проверяват какво ще се случи в сериалите им – всеки понеделник изчитат на глас резюметата, поместени в седмичната програма. Така и аз бях принудена да науча, че Падрон няма да се окаже бременен, а Хамон ще си намери нова работа. На мен все пак логиката ми убягваше и, леко заклеймявайки тази практика, ги попитах какъв е смисълът и защо го правят. Оказа се, че целта е простичка – да намалят трескавото напрежение и притеснение, защото в крайна сметка за тях не е толкова важно какво ще стане, а как ще бъде реализирано и изиграно.

И така, големите ми очаквания към най-новата поредица за Фиц не се оправдаха, по-скоро бях разочарована. Все пак се бях хвърлила, разбираемо, твърде нетърпеливо към най-новия прозорец към живота на Фиц, гълтайки трескаво страница след страница. Но когато прочетох втората част от трилогията и след това се върнах на спокойствие към първата – вече от позицията на добре запознат със сюжета и темпото читател, впечатлението ми се промени коренно. Може би и благодарение на това, че вече имах информацията какво се случва, бях психически подготвена колко години минават, знаех точно колко ще ме дразнят конкретни герои (признавам, за някои от тях спомените ми бяха по-ласкави, отколкото заслужават) и бях наясно с всяка нелепа приумица на Фиц. И затова при препрочита успях да обуздая трескавото прелистване на виртуалните страници и да се насладя в много по-голяма степен на кротките идилични или не толкова описания на тихия семеен живот на пенсионирания убиец.

Сюжетът е простичък – Фиц и Моли живеят щастливи и честити във Върбов лес, под името господин и госпожа Беджърлок. Сенч досажда от време на време с обременяващи молби и задачи (освен сенчестия манипулатор от познатите ни герои само Ридъл и Копривка, и донякъде Търпение и Кетрикен, имат по-активно участие тук). Като цяло Фиц отдавна е загърбил старото си амплоа на придворен убиец и седи настрана от делата на Пророците. Внезапно обаче спокойствието във Върбов лес е помрачено от появата на странна белокожа вестоноска (уви, целта на посещението ѝ става ясна едва след мнооого години). Макар Фиц да прави неимоверни усилия да се фокусира върху семейството си, невидима опасност застрашава близките му и заплашва да го върне в кожата на убиец.

Всяка глава започва с класическите курсивни откъси от писма, мемоари и трудове, които са все така отличен метод за въвеждане в героите и историята на Шестте херцогства, като в същото време показват някои събития от нови ъгли и дават допълнителна информация върху различни порядки и вярвания. Книгата е написана от първо лице, но освен ФицРицарин от един момент нататък се включва и втора гледна точка. Това решение е приятно разнообразие спрямо останалите романи за придворния убиец, в които читателят задължително потъва в объркания ум на Фиц и само през неговия поглед биват пречупени събития и персонажи. Различно е и от другите романи от света на Праотците (The Realm of the Elderlings), които са написани в трето лице и има доста повече гледни точки. На мен лично това разделение много ми допада – да, темпото е бавно и новият персонаж също има склонността да изнервя читателя, но изграждането на отношенията между двамата герои заздравява скелета на Убиецът на Шута и дребните ежедневни подробности изпълват тези отношения с реалистичност и живот.

Композиционна рамка на романа е Зимният празник – началото с бледата непозната пратеничка е интригуващо, а екшънът – обещаващ. След това обаче сюжетът се отпуска удобно в креслото и започва своя бааавен ход и почти до края на книгата – отново в Зимния празник – няма кой знае какво развитие по главната интрига. Вълнуващата завръзка е отдавна потънала в миналото, докато читателят седи и се тюхка кога ще стане „интересно“. Минават не дни, не седмици, а години между отделни събития и героите, които без друго вече са древни, остаряват още повече. Трудно е да си представиш любимите персонажи грохнали, а и аз избягвам да го правя, но понякога с тези живи описания Робин Хоб просто не ти дава избор. Всички сме свикнали да получим заветното „и три дни яли пили и се веселили“ или в случая с Фиц – „доволен съм“, което за него се равнява на див и щастлив, и да не очакваме повече. Ние знаем, че героите ще остареят, знаем, че ще умрат, но обикновено това ни се спестява – малко като известните личности, които никога не ходят до тоалетна в нашите невинно-детски представи (в тази връзка се сещам за един натуралистичен момент от Убиецът на Шута, в който Фиц за пореден път трябва да премине през стълбовете на Умението и секунди преди това съжалява, че не се е облекчил).

Запознатите с творчеството на Робин Хоб си знаем обаче, че тя е по-голям мъчител за своите изстрадали герои и от най-прословутия автор сериен убиец. Тя не оставя Фиц и компания да остареят и умрат спокойно във въображението на читателите. Не… авторката хваща някои от любимите ни герои и ги убива ей така, между другото, без да ѝ мигне окото, без дори да благоволи да разкаже него момент какво точно се е случило: „В миналото, докато момчетата бяха по-малки и А. беше жива…“. Или пък цяла книга гради симпатични нови персонажи, които си взимат просто така. Буквално… „После умря. Просто така, за миг: свърши“. А в други случаи Хоб сграбчва особено любим наш персонаж, вкарва го в най-тежките мъки, които човек може да си представи, осакатява го, изкривява го, наръгва го и ни го поднася с тиха просълзена усмивка: „заповядайте“. В такива моменти ми се ще наистина да не бях почвала тази нова поредица, защото в крайна сметка моето въображение можеше да изрисува далеч по-кротко (и да, признавам си, безинтересно) продължение, в което поне веднъж Фиц да си изпусне филийката с масло откъм ненамазаната страна.

Като стана дума за несъобразителността на милия Фиц – читателите често се тръшкат колко е неадекватен, което важи с особена сила за Убиецът на Шута. И забравят твърде лесно как всяка история той разказва от гледна точка на препатил и съжалил за грешния си избор човек. Когато си мислим за пореден път как може да е толкова сляп, забравяме, че Фиц ни разказва своята история. Той е този, който ни я представя по очевидния на пръв поглед начин. И да, очевидното наистина избожда, но не само читателските очи.

Години по-късно щях да се удивлявам на глупостта си. Как бях могъл да не го разбера? […] Времето е жесток учител, поднася ни уроци, които научаваме твърде късно, за да са полезни. Споходиха ме години след като можех да съм се възползвал от прозренията

Това, което е толкова ясно и за Фиц, и за читателя, невинаги е било такова. На английски има една чудна думичка, hindsight – закъсняла преценка на събитие, поглед назад. И в тази връзка – наистина не мисля, че на Фиц фамилията Farseer (Пророк) много му приляга. Hindsighter би му отивала далеч повече.

Фамилното му име и неговото значение пък насочват мисълта към един интересен детайл, който досега ми беше убягвал – за взаимовръзките и символиката на образите на Фиц, вълка и Шута, и дърворезбата, носеща техния лик. Едва следните слова на Нощни очи ме накараха да се замисля по-задълбочено над тяхното триединство:

Не страдай по вчерашния ден. Не заемай утрешната беда. Отпусни сърцето си да ловува. Отпусни се в сега.

Последният подарък на Белия пророк преди раздялата в края на Съдбата на Шута – дърворезбата, изобразяваща Шута, Фиц и Нощни очи, е сред централните символи в Убиецът на Шута. Какво крие този подарък в себе си освен трудните за разбиране прощални слова на Шута „Никога не съм бил мъдър“? Може би идеята, че те тримата са неразделно свързани, част от едно цяло, завинаги заедно – дори когато всеки от тях е поел по пътя си. Шутът е Мъжът без Мирис, пророк, който вечно гледа напред, тълкува несбъднали се още сънища и се опитва да определи хода на съдбата. Нощни очи е вълк, за който минало и бъдеще са без значение, той живее в настоящето, изцяло осланяйки се на своите инстинкти и Осезание. Фиц е от рода Пророк, притежаващ и Умение, и Осезание, който често с тревога мисли за това какво го очаква и как да промени съдбата си, но дори по-често гледа назад, вечно търсещ нещо, което го няма. Бъдеще-Настояще-Минало. Образите на вълка и Шута са тясно обвързани с настоящето и бъдещето, докато Фиц, макар и най-силно обърнатият към миналото от тримата (най-малкото всяка книга е написана от негова гледна точка и разказва за изминалите събития), в същото време е образ, който се простира през настоящето – в постоянните си опити да се научи от Нощни очи как да остане в сега – към бъдещето, което двамата с Шута опитват да оформят. Едновременно си служи с Осезанието – неговата връзка с Нощни очи, и с Умението – потомствената магия на Пророците, която дълги години го свързва с Шута. И така Фиц споява трите образа в едно цяло и ако Шутът и Нощни очи са двете страни на една монета, то Фиц е материалът, от който е изсечена, ръбът, който свързва страните.

Преди да завършва това (малко по-дълго от планираното) ревю, ще споделя впечатленията си от българския превод. Чете се леко и плавно и цялостният дух на превода се връзва добре с този на оригинала. Но определено не е идеален. Разбира се, идеални неща не съществуват, и все пак дори само в рамките на 3-4 страници ми направиха впечатление редакторски и коректорски пропуски, неточни преводи, повторения, буквализми (и не, не съм сравнявала изречение по изречение, просто оригиналът ми беше пресен в главата). За да не съм голословна, давам няколко примера:

Оценките са субективни – не само зависят от това кой ги дава, но и в какъв момент от живота си читателят се е докоснал до произведението. На мен поне вторият прочит на тази книга ми даде много повече от онзи трескав първи път, в който, макар и подготвена за класическата за Хоб „бавна първа книга“, не очаквах толкова мудно темпо, липса на задействащи основната интрига събития или пък тъй шокиращ (по изключително неприятно-дразнещ начин) финал. Но сега разбирам, че Фиц наистина не може да седи кротък и да се отърси от същността си. И докато диша, винаги ще му се случва нещо, което да заслужава разказване (а по всичко изглежда, че човекът, служил вече на трима крале, ще надживее всички). Затова завършвам това ревю със словата на един не съвсем пенсиониран убиец и нямам търпение да видя какво го очаква занапред.

Задвижихме се бързо заедно, затичахме един до друг като вълци по диря.
Обичах това.
Тази мисъл ме изненада и едва не се препънах. Обичах това? Да гоня някой, който е нападнал някой друг в светая светих на собствения ми дом? Защо трябваше да обичам това?
Ние винаги обичахме да ловуваме. Старо ехо от вълка, който бях някога, и вълка, който все още беше с мен. Ловът за месо е най-добър, но всеки лов е винаги Лов и никога не си по-жив, отколкото по време на лов.
– И аз съм жив.