Огън и кръв

Колелото на времето се върти, вековете идват и си отиват, но шестата „Песен за огън и лед“ за съжаление не иде с тях. Игра на тронове приключи и отнесе със себе си по нещо от всеки от нас, но на негово място не се появи нова книга. Или донякъде се. Огън и кръв е последното попълнение в дългата серия разсейвания и странични проекти на Джордж Мартин по пътя към завършването на неговия магнум опус*. Представена на читателя като летопис, съставен от един от майстерите в Цитаделата, книгата ни разхожда из историята на Таргариените в Седемте кралства – история на много насилие, дракони, заговори, лудост и гений.

И така нататък. Ясно е, че вие, както и аз, не се вълнувате ужасно много от маркетинговото описание на тази сериозна по размерите си тухла, а по-скоро си задавате изгарящия въпрос: Защо бе, бай Георги? Защо бе???

Та нека да започнем с отговора на този въпрос. Къде 2015 година Джордж трескаво се опитва да завърши Ветровете на зимата, за да видят те бял свят преди шестия сезон на шоуто, който би задминал или оспойлил част от случващото се в романа. Гонен от характерния за него тежък перфекционизъм, той стига до почти завършена чернова, но се отказва да я предаде на издателите, защото не е доволен от някои сюжетни линии. Започва пренаписване и надпревара с времето, която, както добре знаем, Мартин губи. Проблемите на романа се оказват на структурно ниво, шестият сезон идва и отминава и става ясно, че има нужда от почивка. Тук се намесват нашите стари познайници Линда и Елио от Westeros.org, които имат много събран материал за света на поредицата и предлагат на Мартин да форсира излизането на отдавна чаканата енциклопедия за Планетос с тяхна помощ. Така се ражда Светът на Огън и Лед, достойно за уважение усилие, за което Мартин написва огромно количество текст, който не успява да влезе в книгата. Повече за този проект можете да прочетете в интервюто ни с двамата. Преди обаче да разсъждаваме „защо това, а не онова“, редно е да си припомним от собствения си опит, че когато един проект се превърне във воденичен камък и не се получава, смяната с нещо свежо често действа като силен творчески подем. Дали той ще се пренесе действително във Ветровете, ни остава да чакаме, за да разберем.

Голяма част от написания материал, основно съсредоточен върху историята на Таргариенската династия, вижда бял свят в няколко антологии под формата на три новели: Sons of the Dragon, The Princess and the Queen и The Rogue Prince. Амбицията на Мартин да обедини всички тези истории в голям епос, посветен на целия период от Завоеванието на Вестерос до Бунта на Робърт Баратеон, остава на масата, а издателите му виждат в това добър шанс да поддържат интереса към поредицата с малко усилия, тъй като почти целият материал е наличен.

И така, ето ни с Огън и кръв. Мигновено трябва да споменем, че тази книга далеч не е „големият епос за целия период“ и т.н., а е нещо като негов първи том. Историята в книгата завършва с края на регентството и началото на управлението на Егон III Драконовото проклятие. Така че от една страна очаквайте още доста в тази посока (да вярваме, след Ветровете), от друга страна гледайте да не останете излъгани за това какво ще намерите всъщност в книгата.

Форматът вероятно ще бъде познат на всички, които са чели Светът или някоя от новелите, съставящи основата на романа. Всъщност да го наричаме роман, е доста пресилено, тъй като Огън и кръв повтаря същата структура на исторически очерк и въпреки че историята носи белезите на сюжет, интрига и развръзки, изказът „от птиче око“ и от дистанцията на времето значително се различава от това, на което може би сте свикнали от оригиналната поредица и от разказите за Дънк и Ег. За много фенове на Мартин подобен „исторически“ стил не е особено четивен и е напълно реалистично книгата да се окаже доста скучна и за вас. За да си спестите разочарование, съветвам да пробвате с някоя от трите новели, преди да се хвърлите в дълбокото. Същевременно този подход позволява на Мартин едновременно да не прекарва твърде много време в развитие и перфекционизиране на персонажи (в нито един момент от книгата не сме в „главата“ на никой герой, тъй като разказът за животите им ги следва с векове), но и да не канонизира нищо от случващото се, тъй като то е изначално обявено като преразказ на преразказа от страна на майстерите. Всякакви хинтове и разкрития в книгата съвсем спокойно могат да бъдат и зелен хайвер именно по тази причина.

И така, какво ще намерите в Огън и кръв? Началото е посветено на Егон Завоевателя и двете му сестри и сравнително дословно повтаря историята, която можете да прочетете в Светът за огън и лед. Житието и битието на двамата му сина Енис I и Мегор I обхваща следващата част и е базирано в голяма степен на новелата Sons of the Dragon, но е доразвито в по-голям обем. Някои странични истории и персонажи, които са само маркирани в оригинала, тук получават стабилно присъствие и играят роля по-нататък в историята. Това сработва идеално с преливането на тази история в очерка на царуването на Джехерис I Помирителя, което се явява и първата оригинална част от Огън и кръв. Бих казал, че историята на Стария крал и неговата Добра Кралица Алисан е може би основната причина да прочетете книгата, защото е безобразно добра и не исках да свършва. Джехерис I е практически единственият Таргариен, който става за какъвто и да е чеп за зеле, и всички останали са доста жалка картинка в сравнение с него. Същевременно животът и царуването му са белязани от трагедия след трагедия и справянето (а и провалите) на този велик човек и загубената му битка със старостта наистина успяват да вълнуват доста повече от масивните екшън сцени в по-късните епохи.

Времето на Визерис I е по-скоро претупано в наратива, за да постави сцената за огромната част от книгата, заета от Танца на драконите, безкрайната и жестока гражданска война между Егон II и принцеса Ренира. Бях минал и през двете новели, свързани с този период от историята, но въпреки това ми беше интересно да изчета целия текст, който също е доста развит в много посоки и отдава заслуженото на най-епохалното събитие в Таргариенските три столетия. Има обаче опасност това да ви досади. Войната буквално не свършва и не свършва и все нови и нови безобразия се случват с малкото свестни в този конфликт, докато накрая на практика ви е писнало и сте намразили всички. Краят на Танца бележи и последната част от книгата – регентството на малолетния Егон III, прекършения крал, който остава ужасен от драконите до края на живота си. Това също е оригинален текст, който не можете да намерите по новелите, и между другото си заслужава изцяло четенето. В книгата ставаме свидетели на няколко регентства, но това е особено напрегнато в здрача след Танца на драконите, намесва играчи от различни части на света и представя страхотни гледни точки към историята на добре познатите ни Домове и връзките между тях.

Няколко думи и за илюстрациите. Книгата ни дава над осемдесет нови арт-прозореца към света на Вестерос, всичките черно-бели и дело на Дъг Уитли, един от художниците в Светът. Стилът на Уитли се отличава с високо ниво на детайл и реалистичност, но трябва да призная, че за мен беше малко… сив и бързо забравим. Все пак неговата отдаденост към материала определено си личи на страниците и наличието на илюстрации успява да помогне да сложите в главата си случващото се на белия лист. Интервю с художника и историята му с проекта можете да прочетете тук.

Дори и без илюстрациите обаче, Огън и кръв не страда от липса на запомнящи се персонажи. Много от тях, ако не и повечето, са жени. Това е характерно и за оригиналната поредица, но тук се усеща по-силно през епохите. Въпреки че не изпада в клишето да описва силни женски образи през глупостта на мъжете наоколо им, Мартин попада в други клишета, тъй като почти всички от забележителните жени в историята лесно се групират в няколко основни архетипа – вещица с тайнствени сили, често чуждоземна; измъчена майка, защитаваща децата си; непокорна дъщеря, често останала рано вдовица. Разбира се, не са пропуснати и развратните девойки, които минават през целия двор. Дори две близначки (една дива и една кротка) има на два пъти в текста само през едно поколение.

Из цялото това море от силни жени, които променят съдби и ритат задни части, особен интерес будят Елиса Фарман и Алисан Таргариен. Любовница на принцеса, крадла на драконови яйца, непокорна докрай и влюбена в морето луда глава, Елиса остава в историята със своето смело пътешествие на запад от Вестерос (здравей, Аря). Хинтове, че евентуално е обиколила света и стигнала Асшай-под-Сянката, разбира се, изобилстват. Добрата кралица Алисан пък познаваме още от „Песен за огън и лед“ като първоизточник на редица важни „феминистични“ инициативи като отнетото право на първа нощ за лорда, нейните „женски съвети“ и т.н., но на фона на една камара откровено феминистични образи в книгата, тя по-скоро е един идеалистичен опит за създаване на истински креативен съюз между двама съпрузи и влюбени, всеки от които допринася с нещо за развитието на другия. Картинката е идилична и донякъде несъмнено би подразнила някой със съвременни феминистични разбирания, но желанието на Мартин да представи един такъв съвместен живот на две силно надарени човешки същества като ултимативната хармония, извира от страниците и това трябва да му се отдаде.

Нещата с копи-пейста на персонажи не са по-добре и при мъжките образи. Изобилстват силни характери, опитващи се да сдобият все повече и повече власт в ролята си на Ръка на краля. Пълно е и с достойни принцове и престолонаследници, които умират трагично като млади, въпреки любовта на цялото кралство. Втори братя, които (основателно) се смятат за по-заслужили и по-хардкор от кралете си. И така нататък. В един момент цялото това пренасищане с подобни истории и герои започва откровено да дразни и читателят с благодарност оценява разцепването на историята в няколко тома. Ото Хайтауър, Рогар Баратеон и Ънуин Пийк стигат като за една книга. Свежо разнообразие в цялата тая редица от рицари, Ръце, принцове и тям подобна паплач, е шутът Mushroom, един от цитираните летописци от времето на Танца на драконите, джудже с голяма уста, още по-голяма (по собствените му думи) мъжественост и маниакална склонност да описва всички възможни събития през най-перверзните възможни обяснения.

Ако обърнем поглед към кралете, на които все пак е посветена Огън и кръв, може би най-много добавена стойност получаваме при Егон III. Този енигматичен мълчалив крал на моменти напомня на Джехерис, на моменти на Ег, и определено е сред по-оригиналните и интересни персонажи, за когото дори след новелите имахме съвсем малко информация. Идването му на трона, обсадата на Кралски чертог от епичния Креган Старк, противопоставянето на Егон на неговите Ръце, сложните отношения с брат му, богатите на екзотика случки в двора по време на регентството му – всичко това доста се доближава до Песен за огън и лед като атмосфера и завършва книгата на висока нота. За самия Джехерис сме чели и чували вече доста, но все изглежда недостатъчно – дори след тази книга неговата история се усеща претупана и ти се иска да прочетеш още и още. Останалите като че ли не предлагат нещо особено запомнящо се на читателя, особено ако вече сте минали през по-рано публикуваните очерци.

Огън и кръв рамкира частта от историята на Таргариените, в която драконите все още са част от живота на Вестерос и битките и войните с тях са нещо, което отличава историята от познатото ни в Песен за огън и лед, където трите дракона на Денерис все още са малки и светът е забравил как да ги ползва за война. В това отношение феновете на грандиозни бойни действия няма да останат разочаровани. Логистиката на отглеждането и ползването на дракони като оръжия е разгледана надълго и нашироко във всякакви аспекти и ситуации. Единствената ми критика е малко самоцелното и „удобно“ избиване на дракони по време на Танца, където огнедишащите зверове внезапно стават жертва на редица крайно нереалистични ситуации. Въпреки че двете страни разполагат сумарно с над десет дракона, те сякаш се страхуват да ги използват по начина, по който Егон Завоевателя и двете му сестри успяват да подчинят цял континент със своите три.

Разбира се, един от онези три дракона е Балерион Черния ужас, единственото живо същество на света, което помни Валирия отпреди нейното унищожение. И точно с онези прокълнати земи е свързана и една от най-запомнящите се сцени в книгата, в която Ереа Таргариен се връща на неговия гръб след бягството си от майчиния си двор. Тялото на младата принцеса гори от треска, а когато майстерите се опитват да приложат своите медицински познания върху ѝ, кожата на момичето се пръска под напора на ужасяващи лигави създания с очи и ръце, които изпълват вътрешностите ѝ. По-стряскащо – самият Балерион носи огромни рани по цялото си тяло, които оставят забележителна представа за ужаса, царящ в руините на Валирия.

Феновете из reddit и westeros.org не пропуснаха да свържат случилото се с Ереа с отколешните идеи, че драконите и валирианците са свързани не само с духовна връзка, а с всякакви тъмни генетични експерименти, което намеква и самият септон Барт. Мартин, в типично свой стил, подхвърля и доста други трохи на теоретиците, като започнем от тайнственото писмо, което възпира Егон да срине Дорн със земята, минем през отказа на дракона Silverwing да мине на север от стената (спомняте си как Coldhands пък не можеше да мине на юг от нея) и стигнем до поредните таргариенски принцеси, заточени отвъд Тясното море, които могат да са потенциални прародителки на Варис. Не са пропуснати и намеците, че не само Таргариени могат да яздят драконите, което допълнително размива ситуацията с „трите глави“ в настоящето на поредицата. В детайл е описана ловката пропаганда на Джехерис за „таргариенската изключителност“, разбита на пух и прах от смъртта от болест на собствената му дъщеря, оставяйки ни с все още колебливото, но все по-вероятно заключение, че всъщност нищо изключително няма в тези Таргариени.

И това може би е добра равносметка за Огън и кръв. Кралската династия на Вестерос са хора като всички други, с техните любови, страсти, трагедии, умения и слабости. Макар и докоснати от мистицизма, легендата на Валирия и завоевателния гений на Егон Дракона, тяхното владичество не остава неоспорено и техните борби остават човешки. Ако питате мен, удоволствието да се потопите в историята на Вестерос е голямо и не бих се поколебал да ви препоръчам това четиво. Но имайте едно наум за летописния формат, за повтарянето на персонажи и за зеления хайвер на Джордж ви Мартин.