Автор: Даниел Ейбрахам
Издава: Бард
Цена: 18 лв.

Ревю: Трип

Ейбрахам бил седнал преди няколко години с други автори на маса, да нищят що е фентъзито, как тиктака. Другите били най-вече съмишленици от мозаечните истории в Wildcards – и да, Мартин. Наговорили се и Ейбрахам си тръгнал с 5 часа записи. Слушал, слушал и решил кое му е най-важното – фентъзито било диалог. Например, Тери Брукс задочно си говорел с Толкин чрез Шанара, реагирал му, спорел и съгласявал. Така Ейбрахам добил смелостта да се включи в потока на традицията, вика.

Горното, първо, е сияен пример как се преоткрива топлата вода, както и че все пак не е зле като си писател, да си чел нещо за литература и механизмите, по които функционира в по-общи линии. Второ, сияен пример е колко малко ти помагат общите приказки на маса да напишеш свестен роман. Да беше го дръпнал вместо това Мартин да му обясни не какво е фентъзито, а какво е романът и как се конструира.

Пътят на дракона е такова блато от безхаберие, че в ретроспекция ми е направо проява на цинизъм към фентъзи-романа като концепция. Сякаш в кратката форма можеш да пишеш неща като „The Curandero and the Swede“, които поне на първо четене не мога да отлича като качество от разказите в Nocturnes на Ишигуро и които седят съвсем удобно редом до странностите на Вандермиър, Линк и Барзак, но като седнеш да пишеш фентъзи в няколко тома, си длъжен да си сереш на усета и за език, и за форма.

В чест на справедливостта, имам далеч по-добри впечатления от няколкото десетки страници от първата му фентъзи-поредица, The Long Price Quartet – но това прави нещата само още по-цинични. Не мога да не си помисля, че ПнД и тези след него са писани заради клауза в договора на Ейбрахам, или за да не му отшуми името, или заради някаква такава помия.

Мога да похваля ПнД само за това, че на хоризонта не се очертава Голямо Зло и Велик Катаклизъм, а историята следва премеждията на няколко герои нагоре и надолу по социалната и политическа стълбица, така да се каже, в „интересни времена“. (Иронично е как вътрежанровите реакции в епичното фентъзи през 2012 г. произвеждат сюжетна рамка, която е фундамент на историческия жанр от къде поне 100 години.)

Главните герои, във възходящ ред на социално положение и съответно нетърпимост, са капитан Маркъс Уестър, Ситрин бел Саркур, Гедер Палиако и Доусън Калиам.

Докато първият е просто стандартният фентъзи-типаж на изтерзания боен ветеран, който се чуди какво да прави със себе си, следващите – верни на думите на Ейбрахам, – заимстват растящи количества глупост от богатата на глупости традиция на жанра.

Ситрин, например, се бори с алкохолизъм и амбицията си да установи собствен клон на банката, на която е била повереник – без банката да знае за това, разбира се. Гедер Палиако извървява пътя от посмешище за уж равните нему до жаден за власт социопат, междувременно подпалвайки град с все хората в него. Ей така, щото не го взимали насериозно. Доусън Калиам е скован от догми и традиции наследствен благородник, който не брои тези под него за хора. Той е там, за да си каже човек първо: „Хехе, тая самодоволна консерва какви ще ги яде после.“, след това: „Добре де, разбрах, че е самодоволна консерва,  силно неприятен ми е, може ли да придобие друга функция в историята вече? Плс?“, а накрая: „Заеби, добре че остава малко… какво, не съм още на една трета от книгата?!!“

М, какво? Да кажа нещо за фентъзи-елементите ли?

Добре, ето вместо това един въпрос със звездичка: как може да постулираш свят с тринайсет различни модификации на човешката раса и прехуманоидна древност и да не го превърнеш дори във второстепенен обект на разглеждане, а да фокусираш върху супер-произволни дворцови интрижки с плоски герои?!?!

Цяла книга единствената индикация за някакво вдълбаване в метафизиката на тоя свят е как Гедер, бидейки книжен плъх, oт време на време превежда някакви псевдоисторически, полумитологични есета, в които се говори за драконовата раса, която създала гореспоменатите тринайсет хуманоидни модификации и сред чиито останки са покълнали разните човечества. А, да, също така има някаква неназована паякова богиня, чиито последователи пък си  имат забравен манастир на майната си в една пустош и умеят съвършено да отличават истината от лъжата. Гедер се добира дотам и си взима един монах, с чиято помощ ще им даде да се разберат на покварените придворни плужеци в родната му империя Антеа. Ха.

Произхождащата от горната метафизика социална тъкан също е толкова в миманса, че е направо в оркестъра. В Антеа, империята на „стандартните“ хора, всички са расисти и смятат другите видове за нещо от порядъка на животни. В останалата част от света очевидно няма значение дали имаш козина, трийсетсантиметрови бивни, люспи и разни такива. Live and let live, right? Или по-скоро „Нека книгата си има номинално нещо интересно, с което да я маркетираме.“

Изумително е, когато опитам да сумирам историята на ПнД, да осъзная на колко тясно платно работи. Не обичам да описвам книги според това колко много или малко се случва в тях. Предпочитам да гледам колко информация, не само в сюжетен план, ми предоставят. ПнД смело се проваля по всеки критерий за информация, за който мога да се сетя, включително „сочността“ на изреченията, с които Ейбрахам ми поднася света си.

Давам солидна двойка за worldbuilding на всеки автор, който напише нещо подобно: „…a pack of Firstblood (стандартните хора) boys laughed and pointed at him and called out, Clicker, clicker, ass-licker and other racial insults.“

На място са и добрите стари словесни тикове, които сякаш всеки уважаващ себе си автор на епично фентъзи трябва да развие. При Ериксън, поне в първите книги, героите не можеха да говорят, те grunt-ваха. При Ейбрахам половината им емоции са догадими по „the angle of their smile/look“. Подобни неща не са тежки подводни камъни в потока на четене, но замисли ли се човек има ли смисъл от тях, му иде да тегли ножа на редактора на книгата.

Подобно на Сандерсън и Морган, тук-таме се промъкват готини фрази, явно в миговете, когато авторът е бил в настроение да пише, вместо просто да трака по клавиатурата на автоматик:

„I’m sorry“, she said, the cold turning her words white.

Tha van master sat at his side, their white-plumed breaths falling in and out of time.

Something soft and terrible happened, and the man shrieked high and pained and frightened. (Toва особено ми харесва заради умната съпоставка на soft and terrible и това frightened накрая.)

Или ето това парче декор: The architecture of war slept in the middle of a living community like a great hunting cat torpid from the kill.

Излишно е да споменавам, разбира се, че съотношението шум/сигнал е далеч в полза на първото, което всъщност е мотото на целия роман. И това, повече от всякакви „разговори“ с традицията, които Ейбрахам си е въобразявал, е нещото, срещу което искам епичното фентъзи да реагира. Скоро. Или просто ще загубя търпение.

Оценка: 4/10