Дервишката къща

 Дервишката къща, писан през 2009-а, е от една страна тип роман, който фантастиката в най-съвременния си вид може да предложи, но и също така роман любопитно анахронистичен, който в опита си да неутрализира част от стереотипния ориентализъм, витаещ около Турция и изобщо „нашата“ част на света, рисува една почти утопична картина на крайно близкото бъдеще, предвид какво се случи с/в тази държава в последните 6-7 години.

В Дервишката къща Турция е модерна и силна, слива като един съвременен Константинопол източно и западно, високотехнологичното си настояще и митичното минало – а към началото на романа става ясно, че около 2020 г., седем години преди началото на действието, се е присъединила към Европейския съюз и гори от желание, в оттенъци от оптимистичното до зловещото, да покаже на какво е способна. Няма нужда да споменавам (но ще), че авторитарният амок, в който страната се намира в момента, опровергава неприятно автора Иън Макдоналд в смелите му опити да покаже, че бъдещето на една такава държава, обкрачила разделителните линии в историята и културите, е разнолико и разнообразно.

Както казах, единствено фантастиката в крайно съвременния си вид (може би откъм края на 90-те насам) може да предложи подобен роман – където действието се развива едва 15-ина години напред в бъдещето, но промените настъпват с все повече инерция, технологиите вече се протягат в експоненциална крива, а зад спекулациите на автора наднича Законът на Мур, сочейки все нагоре.

Амбицията на Макдоналд е да укроти малко този позитивистичен порив към смелото, необятно и качествено ново бъдеще, който в чистия си вид навява асоциации с наивната фантастика от 30-те и 40-те години, и по-точно, да прокара нишка от него до миналото, дало началото и своеобразния привкус на точно това конкретно смело ново бъдеще – нещо, което сякаш липсва в сценариите на автори като Грег Игън или Чарлс Строс, които свалят историческа кожа след историческа кожа, докато не се оголят само до идейната си жичка.

И шестимата герои отразяват по някакъв начин ангажираността на Дервишката къща с разделението между минало и бъдеще, както и между Изток и Запад. Аднан Сариоолу е хлъзгав борсов играч; съпругата му Айше Еркоч е дилър на религиозни антики. Георгиос Ферентину е старец, някогашен професор по експериментална икономика и някогашен участник в политическото насилие в Турция от края на 70-те; Джан Дурукан е на десет и страда от Синдром на удължения QT-интервал, поради което носи слухов апарат с обратно действие – той заглушава околния свят, за да не спре рязко сърцето му при по-рязък шум. Недждет е нехранимайко със социопатични наклонности, чийто брат води религиозна „дискусионна група“. Лейла Гюлташли пък е част от добре познатата и на нас вълна от девойки, завършващи всякакви разновидности на маркетинга, самата тя част от голямо, много традиционно турско семейство, произхождащо от малко анадолско градче.

Романът разполага шестимата около едно място и подкарва историите им от едно събитие – мястото е дервишката къща от заглавието, където братът на Недждет смята да възроди мистичната религиозна традиция, процъфтявала там в миналото, а събитието е самоубийствен „атентат“ в тролей, случил се пред очите на самия Недждет: „атентат“ в кавички, защото жертвата е само жената атентатор. Всеки от героите по някакъв начин научава за или има досег със случилото се, но най-пряко повлиян е Недждет, който скоро след инцидента започва да получава натрапчиви религиозни видения. Без да издавам нищо повече, ще кажа, че разделенията Изток-Запад, минало-бъдеще и религия-секулярност получават и буквален, научнофантастичен израз в това, което се случва в главата на Недждет.

Около тях се завърта и трилъроподобният основен сюжет, в който най-дейно участие имат възрастният Георгиос и малкият Джан, докато сюжетните линии на останалите герои представляват по-скоро тематичен коментар върху света на романа: Аднан и трима негови приятели готвят нелегален удар с природен газ от наскоро претърпялия ядрена катастрофа Иран; Айше пък тръгва по петите на митичния Меден човек, артефакт с магически сили, представляващ ядлива човешка мумия, консервирана в мед (да, съществува такова нещо); Лейла пък приема да работи за технологичния стартъп на свой братовчед, който цели да превърне хората в биокомпютри, възползвайки се от 98-те процента „безполезна“ ДНК в тялото ни, записвайки на нея всичко, от данни до спомени и умения.

Нюансите и разнообразието, с което Макдоналд обследва темите си – митове и легенди, реална история, близка и далечна, интелектуалните и управленски прослойки в Турция от близкото бъдеще, технологичния авангард и новите, шантави превъплъщения на тероризма, – всичко това може да се мери само със сетивното разнообразие и старание, с което Макдоналд обрисува Истанбул от 2027-ма година. Количеството описателна проза в Дервишката къща е значимо по-високо от това, което може да намерите в почти всички по-нови научнофантастични романи, където щрихите обикновено са бледи и мърляви. А нивото на писане в тези почти 500 страници не спираше да ме удивлява – нищо не е отминато с лека ръка, нищо не е надраскано с евтини метафори и физически описания като от публична база данни (а може би съм бил привикнал с романи едновременно къси и безсъдържателни).

Рискът от панорамен роман като този, разбира се, е от разпокъсаност. Понякога човек може да се чувства, сякаш се влачи след героите, чудейки се за чий вършат всичко, което вършат. Определени моменти от книгата придават подобно усещане, трябва да призная, моменти, когато авторът просто е искал да сложи някъде поредния детайл от проучванията си.

Но подхождайки от самото начало с нагласата, че връзките между нещата в Дервишката къща не са само причинно-следствени и сюжетни, позволих на тези странични подробности да отзвучават сред добрата акустика на многоликия и многогласен Истанбул от близкото бъдеще – един Истанбул, който трябва може би да откъснем от сравненията с реалния му еквивалент в наши дни и да възприемем като реализация, може би дори кулминация на проекта на Иън Макдоналд, започнал през 2004-а с River of Gods и преминал през 2007-ма с Brasyl: бъдещето не е само вариация на Западната МакКултура с някакъв измит, екзотично подправен стереотип в добавка, скъсал с богатата почва, откъдето тези стереотипи поначало никнат. (Киберпънк, теб гледам.) Обръщайки пропорциите, в ръцете на добър автор получаваме нещо много по-интересно.

ПП: Ето и едно алтернативно мнение от колегата Роланд.