Книга на броя #67

Последната империя (Мъглороден #1) Автор: Брандън Сандерсън Издател: ИК Бард Цена: 16.99 лв. Ревю: Трип

     Когато подхванах Последната империя, практически почти не помнех какво е да седиш с книга посред нощите, а погледът ти разфокусирано да гълта ред след ред, докато превъзбуденият ти мозък мели образите с кофеинова скорост (ако и да си пил само бистра водица), а досадната гурла пари в ъгълчето на окото, но ти ще я почешеш само след ей тая страница и ей сега ще отидеш да се изпикаеш (вж. бистрата водица).
     Напористият мормонски младеж Брандън Сандерсън е известен сред нечелите го основно като оня, дето дописва Колелото на Времето, а сред други – като оня, дето дописва Колелото на Времето, но естественоняма как да достигне класата на покойния Робърт Джордан. Работата е там, че тази класа той вероятно я е достигнал на 16, докато е драскал в тетрадката си по история на Светиите от Последния ден. Класата, която демонстрира с трилогията Мъглороден, пък е толкова над тази на Колелото, че от сравнението ми става неудобно.
     Първо, поредицата е завършена. Завършена. В три книги. Не е ли яко?
     Второ – всяка от книгите е завършена сама по себе си. Няма клифхенгъри. Сериозно, бе.
     Трето – да си дойдем на думата.
     Първата част на Мъглороден заменя интригите в тронните зали с интриги в задната стаичка на дърводелска работилница, където десетина измамници планират да свалят от власт безсмъртния владетел на Последната империя – наречена така, защото е просъществувала близо хиляда години в кажи-речи непроменен вид, с все надменната си благородническа каста, обезправените селяни скаа, и Стоманените инквизитори (с това име последните, мисля, нямат нужда от пояснение). От небето се сипе пепел, а нощем плъзват мъгли, в които бродят странни (и всеядни) създания, способни да изменят формата си. И Мъглородни. Какво са те? След малко.
     Такъв е Келсиер, някогашен майстор измамник-крадец, проникнал преди години в самия дворец на Повелителя, и водач на групата, решила да извърши невъзможния подвиг – пролетарска революция в свят, където монархът е безсмъртен, всевластен и всесилен. Ако някой обаче е способен да я предизвика, то това е един Мъглороден – впрочем двама.
     Макар практически Келсиер да е главният герой на Последната империя, историята е фокусирана през гледната точка на девойчето Вин, член на един от многото отряди крадци, прехранващи се – най-вече с хитрост – от богаташите в имперската столица Лутадел. И тя като Келсиер е Мъглородна и притежава дарби, за които почти всеки благородник е готов да яде пепел и да размени родните си деца. Незнайно как опазила непорочността си до 16-годишна възраст, тя въпреки това живее в постоянен физически и психически тормоз от главатаря на бандата Кеймън и оцелява единствено благодарение на суровите житейски уроци, оставени й от брат й след като самият той я изоставя и отива да дири онова, което минава за щастие в Последната империя. Келсиер забелязва таланта й и я присъединява към сплотената си и странно жизнерадостна шайка, а Вин се изправя пред предизвикателството да се отучи от всичко, което знае за живота и да се научи на приятелство и съвместна работа с шашавия си безгрижен ментор. Който е Мъглороден. Като нея.
     И ето, че неусетно дойде ред най-интригуващото нещо в книгата – магическата система, наречена Аломантия. Тя е извънредно любопитна сама по себе си – определени хора притежават способността да метаболизират метал, когато го погълнат. И преди да си запредставяте хора, които набиват стотинки и джанти на шиш – става въпрос за люспички точно определени метали, например даряващи човек, който ги "гори", с огромни физически възможности или невероятно остри сетива, способността да разгаря или да потушава емоциите на другите, да привлича или отблъсква метал, да засича действието на "горящи" метали или да ги скрива от онези, които могат да ги засичат.
     Както вероятно сте забелязали, това са четири двойки умения, предизвиквани от общо осем точно определени метала, всеки от които трябва да бъде специално пречистен – в противен случай е отровен за погълналия го. Уловката е, че т.нар. Мистинги са хора, способни да горят един-единствен метал. Те съставляват огромната част от аломантите по света. Мъглородните пък са способни да горят всичките метали. Те са невероятно редки и ценни. Официално Аломантията е привилегия единствено на благородниците, но след векове кръвосмешение между тях и скаа, някои последните също са добили магически потенциал.
     Цялата тази система е разработена по каноните на добрата екстраполативна фантастика. Аз поне не съм срещал поредица, в която до такава степен магията да е умение, а не мистично познание. Централна за този първи том е цялата технология на овладяването на всяка от аломантските способности, в чието изучаване се впуска Вин. Това е едно от основните удоволствия на Последната империя.
     Още повече, че Аломантията е зрелищна магия, а Сандерсън, за разлика от повечето фентъзи автори (Салватореееееергх...) не е писменият еквивалент на коментара на Пепи Василев на олимпийски боксов турнир. Всяка от битките в романа е описана адреналиново и въпреки всички подробности – безкрайно ясно.
     В традициите на добрите истории с измамници, сюжетът е богат и се разгръща неочаквано до самия край, а главите с премеждията на Вин и Келсиер се редуват с откъси от дневника на Повелителя – от времето на неговия поход да спаси на света.

Плюсове:
+ Сандерсън е чудесно подреден писател и с истинско умение пуска информацията за всеки елемент от света си, точно когато е нужно. Историята удовлетворява от началото до края, никъде не се влачи, никъде не препуска ненужно.
+ Аломантията е много надъхваща. Останалите елементи на измисления свят леко бледнеят пред нея, но те все пак не са в такъв фокус.
+ При все неналичието на някакви особено големи психологически дълбочини, героите се вписват в типа книга, който Последната империя е. По-сериозно развитие има в следващите две части. Предвид количеството разговори в тази, Сандерсън чудесно е успял да ги охарактеризира чрез речта им.

Минуси:
– Последната империя е малко твърде "чистичка" за моя вкус. Не че няма графично насилие и кръв, но липсват немалко от другите по-мрачни елементи от живота на хората в романа. В този смисъл той е по-скоро много добре ошлайфана високобюджетна продукция, отколкото арт-творба.
– Прозата е малко повтаряща се и схематична на места.

     В последните няколко години кариерата на Сандерсън върви стремглаво нагоре и с Последната империя ще започнете да добивате представа защо (ако не сте чели дванадесетото Колело, де, и не сте се уверили, че е по-добра от кажи-речи всички свои предшественици). В следващите няколко години пък, уверявам ви, ще чувате все повече и повече за него. Така че не се помайвайте и бъдете като всички готини хлапета, грабнете своя Сандерсън сега!

Оценка: 8.5/10 Трип