Съдбата на Убиеца Книга #3 от поредицата "Фиц и Шута"

Прочетох Съдбата на Убиеца преди две седмици, но сядам да ви разкажа за нея едва сега. Не можех да я анализирам по-рано – нуждаех се от време, за да я премисля. Дълго чаках тази книга – купих си я скоро след като излезе в оригинал, макар в онзи момент да бях прочел едва половината от романите в поредицата, после и на български си я купих веднага след излизането, и през целия си път към нея се чудех каква ли ще се окаже и какво ли ще ми донесе. И сега, когато вече съм я прочел, още ми е трудно да свикна с мисълта, че нямам следващи книги от тъй любимата ми поредица Realm of the Elderlings.

И това всъщност е едно от най-важните неща, които трябва да знаете за Съдбата на Убиеца – тя е истински пълнокръвен финал на цялата многотомна поредица, епична кулминация на целия Realm of the Elderlings (заглавие, което би трябвало да се преведе като Света на Праотците/Древните, но все пак не е изписано в нито един от дванайсетте романа, издадени на български език). За да бъде книгата опозната, изживяна и разбрана по начина, по който заслужава, тя трябва да бъде четена единствено след всички останали книги от поредицата – трилогията Придворния убиец (The Farseer – издадена на български преди много години и практически неоткриваема в хартиен вариант), трилогията Сага за живите кораби (Liveship Traders, чийто тираж също е на изчерпване и към момента може да се намери само в един онлайн магазин), трилогията Шутът и убиецът (The Tawny Man, която също е неоткриваема в своята цялост, макар втори или трети том да изникват понякога тук-там из столичните книжарници), четирилогията The Rain Wild Chronicles (която не е издадена на български и за момента никой няма планове да я издаде) и първите два тома от настоящата финална трилогия Фиц и шута (The Fitz and the Fool) – Убиецът на шута и Гонитбата на Шута.

Ще ми се Робин Хоб – любимата ми авторка на света – да не беше изтеглила толкова къса клечка, когато става дума за български издания. Ще ми се книгите ѝ да бяха достъпни за българската публика в пълния си блясък. Понякога си мечтая, че след десетина или петнайсет години някой ще я преиздаде – цялостно, в правилния ред, като обща поредица, със съгласуван и уеднаквен превод. Знам, че книги у нас се преиздават рядко, но все пак Вещерът получи шанса да заживее втори живот, не мога ли да си помечтая, че и поредицата на Робин Хоб някога ще бъде оценена? Но това е голяма тема и голяма моя драма, нека не задълбавам повече в нея…

Та, както казах, за да се насладите истински на Съдбата на Убиеца, то ще е хубаво да сте прочели всички книги преди него. Не че не може да се направи компромис – доста хора, включително сред англоезичните читатели, пропускат например четирилогията The Rain Wild Chronicles, но аз смятам това за грешка. Съдбата на Убиеца стъпва на всичко, построено преди него – нещо, което малко многотомни поредици успяват да постигнат – и дори да разберете действието, емоционалният заряд на доста от сцените ще се изгуби, ако не познавате героите от различните книги.

Всъщност Съдбата на Убиеца е като едно прелестно прощално писмо с целия свят на Праотците. В този финален том нашите любими герои – Фиц и Шутът – пътуват. Те минават през много земи и морета, посещават множество значими места, срещат се с редица други герои от романите. Струва ми се, че Хоб е решила да заключи вратите към този вълшебен замък и затова е проявила добротата да даде на читателите една финална разходка из всичките му стаи и коридори. За мен лично тези последни срещи с героите, които толкова много обичам, бяха изключително емоционални и въздействащи. И вярвам, че ако сте истински привързани към героите на Хоб – ако ви е грижа за съдбата им и искате да видите как се развиват животите им – тази книга определено ще ви очарова.

Нещо, което винаги съм харесвал в романите на Хоб, е, че тя никога не рециклира сюжети – ако дадена драма или сюжетна линия е била централна в някоя поредица, то в следващата поредица тя ще е или второстепенна, или изобщо няма да я има. И това придава на героите една истинска живост – те се развиват, променят, никога не влизат два пъти в една и съща река. Съдбата на Убиеца е истинско продължение на историята – финал, който си има своя мисъл и цел, различна от това просто да преповтори казано в предишните романи. Трилогията за Живите кораби, например, имаше много епичен и удовлетворителен финал – в тази книга той е разбит на парчета. Робин Хоб не се притеснява да промени статуквото, да хвърли героите в непознати води. В предишните поредици многократно беше заявявано, че Фиц е катализаторът – този, който внася промени, който изменя хода на историята. Но едва сега за първи път почувствах Фиц като истински катализатор – видях как той влетя в живота на персонажи, съвсем несвързани с него, и го промени завинаги. И хем ми е тъжно, че така обърка животите им, хем разбирам, че това е реалистично, че хората няма как да останат застинали в едно и също положение.

Като темпо романът определено е по-балансиран от предишните два, които бяха доста бавнички. Редуваното на двете гледни точки, започнало още в Убиецът на Шута и продължило в Гонитбата на Шута, този път работи по-добре от всякога, защото двата персонажа са изключително раздалечени в географско отношение, така че гледните им точки изследват напълно различни неща, вместо просто да се допълват или преповтарят, както беше досега. Действието в книгата тече бързо (в границите на Хоб, разбира се) и редица неща отнемат доста по-малко време, отколкото очаквах. Е, имаше и едно-две преповтаряния и леко циклене на някои места, но, както казах, в доста по-малка степен, отколкото в предходния том, така че прощавам това прегрешение. Цялостно книгата се чете изключително лесно и бързо. Последните 300 страници ги минах за ден, а принципно не съм от читателите, които правят така.

Най-добрата страна на романите на Хоб си остава, разбира се, невероятната психологическа дълбочина на персонажите. И в тази книга авторката успява да демонстрира изключителното си разбиране на човешкото мислене, поведение и емоционално функциониране. Няма да ви спойля с множество примери, нито да правя професионален анализ на главните герои, просто ще спомена един малък момент, който ми направи впечатление. Става дума за отношението на екипажа на живия кораб Парагон към промени в настроението му. Този често намусен и мрънкащ кораб понякога сменя рязко настроенията си и това никога не е повод за радост за екипажа. В един момент обаче Парагон стана необичайно ведър – движеше се с лекота, полагаше усърдие, изглеждаше в много добро настроение, демонстрираше амбиция и хъс да плува възможно най-бързо. Това се задържа няколко дни, ала вместо да им се зарадват хората ги посрещнаха със страх – казваха, че всяка подобна промяна е опасна, че тази ведрост е признак за приближаваща беда. Самият начин, по който говореха за това, изключително много ми напомни на думите на истински хора, живеещи с човек с биполярно личностно разстройство. Екипажът не се радваше на ведростта на Парагон, защото съзнаваше, че този епизод на еуфория най-вероятно ще бъде последван от силен епизод на депресия и меланхолия – и всъщност страдаха от това, че корабът е така ведър. Тънката нюансираност на този момент – страха на хората от това, че техен близък е с приповдигнат дух, приемането на ведростта като опасно и притеснително нещо – всичко това ми се стори изключително любопитно и ме накара да се замисля колко точно психологически метафори е вложила Хоб в образа на Парагон, както и във всички останали свои образи.

Друг от големите плюсове на книгата е, че тя дава финален отговор на множество от големите стари въпроси от света на Хоб. Какво е станало с Праотците? Как точно е изчезнала тази така просперираща раса? Какво всъщност представляват Слугите в Клерес? Всички мистерии от света, включително такива, за които не се бях замислял, намират своя отговор по много задоволителен начин.

И стигаме да големия въпрос – удовлетворителен ли е финалът? Не просто за света, а за Фиц, нашият несъвършен, счупен Фиц, когото обичаме толкова силно? Добър край ли е това за неговата история, може ли да надмине плътната меланхоличност на края на първата трилогия и романтичната идиличност на края на втората? И моят отговор е – да, да, да, ДА! Робин Хоб многократно е споделяла из интервюта, че от самото начало е виждала точно този край за Фиц, но че никога не е вярвала, че ще успее действително да стигне дотук и да го разкаже. Аз бях доста скептично настроен, тъй като обожавам края на втората трилогия за Фиц, и се съмнявах нещо друго да ми хареса повече. Но не мога да си кривя душата – това, което получих, беше великолепно. Феноменален завършек, единственият възможен край. Дори не мога да намеря думи, с които да го опиша – той не е щастлив или нещастен, не е сладък или кисел – той просто е. Финалът определено съответства на цялата история, още от първата трилогия насам. А в самия край имаше и една малка изненада, която изобщо не очаквах, но която логично следва от историята.

Но Хоб и преди е правила това – праща героите по даден път, кара ги да вървят дълго по него и точно когато читателят чувства, че е отгатнал крайната им точка, авторката рязко сменя посоката и разкрива, че героят през цялото време е вървял по съвсем различен път. Та нима не видяхме същото и в Сага за живите кораби, където Алтея три книги се опитваше да си върне Вивачия, само за да разбере накрая, че това не е нейната съдба, че с кораба са се отделили отдавна и вече не могат да са заедно? Или когато Уинтроу, след многократни опити да се върне в храма на Са, осъзна, че това никога вече не може да бъде неговата съдба, защото е изживял прекалено много и е открил друго място за себе си в света ? И тук има нещо подобно, но няма да ви разкривам какво точно.

Няколко думи за българското издание и превода. Като цяло текстът е преведен много добре, уловен е стилът на Хоб, използвани са много удачни изрази и похвати. Но това, от което ме заболя сърцето, беше драматичната несъгласуваност с предишните преводи, подпомогната от липсата на редакция. Личи си, че нито преводачът, нито редакторът познават добре предишните романи, макар да работят по тяхното продължение. Героинята Amber, която и в преводите на MBG Books, и във втората трилогия за Фиц на Бард, беше преведена като Янтар, в тази трилогия изненадващо става Амбър. Любим – обръщението към Шута и неговото име, от един момент в средата на втората книга просто си става Възлюбен. Писмо, подписано от героинята Джек, която е участвала в книги, издадени у нас и от двете издателства, е преведено в мъжки род. Един и същи герой понякога е Татс, а понякога – Тац. Вивачия – име, което може да бъде прочетено на задните корици на трилогията за Живите кораби, тук навсякъде е Вивация. Такова немарливо отношение към детайлите не подхожда на толкова популярно и доказало се издателство като Бард, нито на солидната цена от 35 лева за книга с меки корици, 640 страници. Благодаря на издателството, че все пак дадоха шанса на неанглоговорящите читатели да видят финала на историята, но е малко тъжно, че докато чета изданието на съвсем нова книга, основната ми мисъл е как си мечтая след години тя да бъде преиздадена в по-качествен вариант.

Но нека за финал се върна на самия роман. Съдбата на Убиеца има някои дребни минуси, свързани с темпото. Има и някои определени събития, от които не съм съвсем доволен, защото исках всички да получат щастлив край. Но съзнавам, че това няма как да се случи. Чувствам се истински благодарен, да не кажа благословен, че имах шанса и привилегията да прочета шестнайсетте романа на Хоб, от началото до края, и да усетя пълната сила на този великолепен завършек. Откровено не се сещам за друг фентъзи автор, който е успял да довърши своята многотомна поредица по толкова силен и въздействащ начин. Благодаря ти, Робин Хоб, за това светопроменящо изживяване. Където и да отида оттук насетне, каквото и да чета, тези герои ще останат завинаги в сърцето ми.