Alabaster: Pale Horse

Кейтлин Р. Киърнън (Caitlín R. Kiernan) определено е сред по-необичайните и трудни за вкарване в ясни жанрови рамки автори от американската фантастична сцена. Съдейки по смесицата от битов реализъм и фентъзи в The Drowning Girl и по еклектичния миш-маш от южняшка готика, меч & магия и уиърд в обекта на настоящето ревю, Киърнън не пише по-праволинейни произведения не защото не може, а защото въображението ѝ е твърде многостранно.

Alabaster: Pale Horse е сборник с разкази, написани между 2002 и 2006 година, макар и самата Киърнън да казва в увода и следговора на настоящето издание, че идеята за главната героиня Данси Фламериън (Dancy Flammarion) витае из главата ѝ още от около 2001 година. Всъщност момичето албинос присъства като случаен персонаж, когото протагонистът на романа Threshold подминава по пътя си. Всички разкази по един или друг начин описват срещите и битките на тийнейджърката Данси със свръхестественото и злото, като двете не винаги са синонимни. Разказите не са подредени хронологично, а в реда на писане и публикуване, като в съдържанието е изложена точната хронология за желаещите да четат така. За мен лично четенето по реда на издаване беше интересно, защото лесно се забелязваха отликите в стила и идеите на Киърнан, както и в характеризацията на Данси.

Последната е мърляво, осиротяло и скитащо се по магистралите и затънтените кътове на щата Джорджия момиче албинос. Следвайки насоки и видения, пращани ѝ от ангел, тя издирва и убива демони, котколаци и друга свръхестествена сволоч, уж, за да мъсти за своите убити от чудовища майка и баба. Всичко до момента сигурно звучи като стереотипно фентъзи тип меч & магия или ърбън фентъзи без градския елемент, но истината е по-друга. Макар белокосата червеноока Данси да напомня на иконичния Елрик от Мелнибоне на Майкъл Муркок, за разлика от него тя няма меч-душегубец, с който да си говори и да използва в битки, а само ръждив транжорен нож и невербалните напътствия на серафима.

Друго отличително в тези разкази е потискащата атмосфера, породена от силно описателната проза на авторката. Има един специфично американски литературен жанр, в който са творили автори като Уилям Фокнър, Юдора Уелти, Кормак МакКарти и Фланъри О’Конъри – вече споменатата южняшка готика. Тя замества обичайните замъци, подземия, манастири и гробници, в които се развиват класическите готически романи, със западащи робовладелски имения, дребни градчета, самотни гори и злокобни блата. Важното за жанра е, че фокусът се измества от свръхествественото като източник на изкушение и зло (както е в класическата готика), и попада върху обществото и индивида – катализатори за тези импулси. В разказите Киърнън съчетава и човешкото, и свръхестественото зло, като междувременно умело си служи с визуалните тропи на жанра. С повтарящите се образи на обраслите с кудзу полета, къщи и блата на Джорджия, наблягането върху сетивни описания (особено миризми – на смърт, на кръв, на храна, на цветя) и склонността на Киърнън за необичайни словосъчетания (summer-bright, sicksweet, wintergreen), книгата звучи много по-странно от стандартна история за Хари Дрезден или Фафърд и Сивия Мишелов.

Тук помага и това, че разказите, макар и в трето лице, са силно фокусирани върху възприятията на Данси за света. Прекарала целия си живот в забутана горска колиба с майка си и баба си и без училищно образование, тя следва заповедите на ангела неотклонно. Има го и глождещото читателя подозрение в някои от разказите, че всичко е плод на болния ум на главната героиня. А моментите, в които Данси примерно вижда майка си или говори с отражението си, ме навеждат на мисълта, че дори всичко, което се случва, да е истина, тя не е съвсем с всичкия си. Следователно рядко получаваме ясна картина за метафизиката на този толкова подобен на нашия свят. Има ангели, вампири, духове, говорещи животни, магове, но откъде идват, значи ли това, че има Рай и Ад, имат ли злите сред тях по-сложни планове от това да се хранят с хората? Тези и други въпроси остават без отговор, което за мен е по-скоро плюс, тъй като мистерията прави странните случки и създания още по-необичайни.

А случките са наистина доста странни, от първия разказ Les Fleurs Empoisonnées, в който за фон на главния конфликт имаме дамско общество, съставено от канибали и крадци на трупове, през срещата със затворена в клетка говореща пантера в Alabaster, та до първия сблъсък на Данси, oще като дете, със свръхестественото в The Well of Stars and Shadow. Във всички тях обаче Кейтлин Киърнън борави много умело с гротеската, странното и грозното. Което прави едновременно изненадващ, но и разбираем факта, че с малко изключения, битките никога не са описани подробно, а когато са, им липсва свирепост и „екшънност“. Рядко боевете са смисловата или дори сюжетна кулминация на разказите, по-важни са нещата, които научаваме постепенно за характера на Данси и за (не толкова) сляпата ѝ вяра в ангела.

Въпреки всички тези хвалби, разказите не са лишени от слаби страни. Киърнън има склонността, особено в по-ранните разкази, да прекалява с описателната употреба на множество съюзи един след друг (или полисиндетон, както е официалният термин), да използва на моменти твърде абстрактни образи в описанията си, както и да претоварва синтаксиса на изреченията и да пише въздълги безглаголни такива, които не са особено приятни за четене:

„Miles past a town named Vidalia, town named after an onion, onion named after a town, but Dead Girl has no idea how many miles, the vast, unremarkable Georgia night like a seamless quilt of stars and kudzu vines and all these roads look the same to her.“

Някои от разказите имат по-силни развръзки от другите, а последният, Highway 97, ми се стори изключително вял. Но при все тези кахъри, сборникът по-скоро ми хареса и разпали интереса ми да прочета още истории с тази героиня и при първа възможност ще се сдобия с Alabaster: Wolves, следващата порция разкази за Данси, написани в комиксова форма. В тази връзка, не мога да не спомена черно-белите илюстрации на Тед Найфе, разпръснати из книгата, които за мен лично не заместваха, а подпомагаха образността на прозата. Ако харесвате луди персонажи, гротескови създания и необятните пейзажи на американския юг, тогава пробвайте Alabaster: Pale Horse, няма да съжалявате.