A Memory Called Empire

Галактическите империи, оглавявани от абсолютни монарси и аристокрация, винаги са били популярни в научната фантастика, независимо че в исторически план отдавна им е минало времето. Основната причина за това вероятно е, че историята предлага голямо разнообразие от модели за такива империи, които могат да бъдат пренесени във фантастичен сетинг и трансформирани по интригуващ начин.

Дебютният роман на Аркади Мартин A Memory Called Empire продължава тази жанрова традиция. Действието се развива в галактическата империя Теикскалаан, която обхваща около 25% от колонизиралото множество звездни системи човечество и доминира не само в политическо и икономическо, но и в културно отношение. Главната героиня Махит е родена на станция Лсел, най-голямата от десетина станции с малко население, разположени в орбити около богати на ресурси, но невъзможни за колонизация, планети и формиращи суверенна държава. Тя бива изпратена за посланик в столицата на Теикскалаан след смъртта на предишния посланик, макар да е твърде млада за подобен отговорен пост. След пристигането си открива, че нейният предшественик е бил основен играч в политическите интриги на империята и самата тя бързо се забърква в поредица от тях. А основната причина за интереса към посланика на толкова малка държава е имаго технологията, развита само там. Имагото е имплантирана в мозъка машина, записваща спомените и цялостната личност на даден човек, като след това те биват имплантирани в имаго машината на неговия наследник по длъжност с цел да се запази натрупаният ценен опит. Проблемът за Махит обаче е, че единственият запис на спомените на нейния предшественик е от преди 15 години и тя ще трябва да разчита на остаряла информация в критична ситуация.

Това, което отличава A Memory Called Empire от почти всички представители на поджанра „галактическа империя“, е, че е отделено сериозно внимание на културното влияние на империята, а не само на политическото и икономическото. Голяма част от живеещите извън Теикскалаан хора от една страна се страхуват от нейната експанзионна политика и военна доминация, но от друга са големи почитатели на поезията, историческите епоси и филмите, които империята произвежда, и мечтаят един ден да живеят там и да бъдат признати за нещо повече от нецивилизовани варвари. Това важи в пълна сила за главната героиня. Този неин вътрешен конфликт е една от основните теми на романа и е представен много умело.

A Memory Called Empire е един от много редките дебютни романи, които в нито един момент не оставят усещането за слабости, дължащи се на липса на опит на автора във формата. Сюжетът не е нещо особено сам по себе си, но е умело представен и увлекателен, а като стил, светостроене и развитие на героите Мартин не отстъпва по нищо на множество от именитите автори в жанра с далеч повече опит. Личностната еволюция на Махит е отлично описана, а нейните взаимоотношения и постепенно сближаване с назначената от властите в Теикскалаан нейна асистентка Three Seagrass са емоционалното ядро на романа. Стилът на Мартин е елегантен, ефективен и с точната мярка лиричност. Ето един типичен пасаж за илюстрация, взет от първата среща между двете главни героини и разкриващ много както за тях, така и за града-планета, в който се развива действието:

She had her own favorite narrative poems from the Teixcalaanli canon, and she’d memorized as many of them as she could in imitation of Teixcalaanli literati (and to pass the oral portions of the examinations), but The Buildings had always seemed too dull to bother with. It was different now, hearing Three Seagrass recite it as they passed the structures being described. She was a fluent orator, and she had enough command of the metrical scheme to add amusing and relevant original detail where improvisation was appropriate. Mahit folded her hands across her lap and watched the poetry going by through the glass windows of the groundcar. This was the City, then, the Jewel of the World, the heart of the Empire: a collapse between narrative and perception, Three Seagrass making adjustments on the fly to the canonical Buildings when some building had changed.

Светостроенето в A Memory Called Empire е на много високо ниво. За разлика от доста автори, опитващи се да създават галактически империи, наподобяващи историческите, Аркади Мартин има сериозни познания по история, най-вече относно Византия, и това ѝ е помогнало да направи Теикскалаан по-убедителна и интересна от стандарта за поджанра. Теикскалаан функционира както може да се очаква от империя, оглавена от абсолютен монарх, и липсва често срещаното във фантастиката усещане, че империята е един бъдещ вариант на САЩ, в който президентът се нарича император и има по-дълъг мандат. Ролята на поезията в политическия живот, също вдъхновена от историята на Византия, е отлично представена и допринася сериозно за плътността и убедителността на сетинга. За това много спомага и фактът, че авторката е достатъчно добра поетеса, за да не изглеждат нелепо няколкото момента, в които цитирана в текста поезия е възприета като наистина добра от героите.

Друг плюс на романа е, че макар в него да са засегнати немалко политически теми, това е направено без в нито един момент читателят да има усещането, че авторът му изнася лекция по темата и го поучава. Политическите идеи са вплетени изкусно в сюжета, а основните разглеждани теми за културната доминация и доброволната асимилация в доминираща култура са представени задълбочено и не са дадени стандартни и лесни отговори.

Макар да е първа част от планирана дуология, A Memory Called Empire спокойно може да се чете и самостоятелно, защото повечето сюжетни линии получават задоволителна развръзка, като същото важи и за личностната еволюция на главната героиня. Това, че авторката планира дуология, а не примерно десеттомна поредица, също е плюс.

Единствената слабост на романа за мен е, че някои елементи от сюжета в известна степен се случват твърде бързо и като цяло той щеше да е по-убедителен, ако се развиваше в течение на месеци, а не на седмица-две. Също така, ако очаквате заплетени дворцови интриги и изненадващи обрати, вероятно ще останете донякъде разочаровани, понеже сюжетът е доста праволинеен и в голямата си част предсказуем. Въпреки това препоръчвам горещо романа, особено ако ви се чете социологическа фантастика в традицията на автори като Ле Гуин, Карълайн Чери и Ан Леки.