Обзор на Sofia Independent 2015 – I

Фестивалът за американско независимо кино Sofia Independent проведе своето шесто издание в края на октомври. Въпреки скромната си продължителност от седмица и половина, всяка година той успява да покаже изключително силни ленти, които иначе не достигат до български кино разпространители – миналата година единствено в неговите рамки бяха прожектирани великолепните Камшичен удар (Whiplash) и Ловец на лисици (Foxcatcher).

На тазгодишната селекция може би ѝ липсваха толкова отвяващи екземпляри, но за сметка на това имаше доста на брой много добри филми. Прожектираха се и неамерикански независими филми (три кубински и един български), както и такива, които ме караха да се чудя колко може да е независим един филм, разпространяван от Universal и с бюджет от $28 000 000.

Тази година гледах 19 от 23-те предложени филма и следвайки примера на недостижимата Jen, ще предам впечатленията си от тях под формата на награди. Във всяка от предвидените две части на този материал филмите са подредени от тези, които ми харесаха най-много, до тези, които не ми допаднаха толкова.

Награда за филм, заслужаващ отделно ревю за ShadowDance

Вещицата!

Награда за филм, който също заслужава отделно ревю, но авторът не е достатъчно кадърен, за да го напише

Омарът / The Lobster

Режисьор: Йоргос Лантимос

В главните роли: Колин Фарел, Лeа Сейду, Рейчъл Вайз

Омарът е безизразна, абсурдна черна комедия, която успява да бъде задавящо смешна. Един от трите (относително) фантастични филми на фестивала, действието му се развива в антиутопично близко бъдеще, в което на хората се отпуска граждански статут само ако са романтична двойка. „Самотниците“ живеят в горите извън цивилизацията и ловуването им е законен спорт.

Героят на Колин Фарел се разделя със съпругата си и отива в хотел, където трябва да си намери приятелка в рамките на 45 дни. В противен случай ще бъде превърнат в животно по свой избор. „Намислили ли сте в какво животно искате да се превърнете, ако не успеете?“, пита официално управителката на хотела. „Да, омар“, отговаря протагонистът бързо. „Омар е отличен избор. Много хора не се замислят и избират първото, за което се сетят. Затова и светът е пълен с кучета“, отбелязва сериозно тя.

Хуморът в Омарът работи най-вече в този регистър: талантливи актьори, вършещи абсурдни неща и водещи комични диалози, без в нито един момент да изоставят сериозното си изражение. Осъзнавам, че това не е универсално смешно, но ако сте се смели на Монти Пайтън, Пътеводител на галактическия стопаджия и Света на диска, вероятно ще се смеете и на Омарът.

Слабата страна на филма е, че във втората му половина тонът много се променя и смешното и абсурдното биват изместени от драматичното и даже протяжното. Ако беше запазил нивото от първата си половина, щеше да стане вероятно любимата ми комедия изобщо.

Награда за най-жизнеутвърждаваща стъпка напред в киното, занимаващо се с политики на идентичността

Мандарина / Tangerine

Режисьор: Шон Бейкър

В главните роли: Китана Кики Родригез и Мия Тейлър

Ако ти се случва отвреме-навреме да гледаш филми с ЛГБТ персонажи в що-годе централни роли, бързо ще забележиш, че голяма част от тях са трагични. Не в смисъла на абсурдно зле написани (макар че и това го има често), а в смисъла на малтретирани, изнасилени, запалени, пребити, убити, умиращи от свързани със СПИН болести и тъй нататък. Разбира се, кинотворците имат на разположение премного наистина случили се брутални истории, от които могат да си изберат сюжет за следващия си проект, но събрани накуп, резултатите остават празнина за истории, в които на ЛГБТ персонажите не им се случва нищо ужасяващо.

Такава празнина, особено що се отнася до транс персонажи, съществува и за герои, които не са написани като реквизит за други герои или по начин, който се подчинява не на някакъв опит за автентичност, а на очакванията и желанията на широката публика. С други думи: все още не ми е минало, че персонажът на Рейън в Клубът на купувачите от Далас беше написан по този начин, а Джаред Лито направи толкова внушителна пред-Оскарова медийна обиколка сякаш без нито веднъж да спомене думата „трансполов“.

Мандарина е типът филм, за чието съществуване си мечтаеш, когато се оплакваш от тези проблеми. Той стана известен с две неща: 1) сниман е изцяло с мобилен телефон и 2) главните му герои са две чернокожи транс жени, работещи в сексуалната индустрия по улиците на Лос Анджелис, и се играят (и донякъде са написани от) две чернокожи транс жени с опит в сексуалната индустрия по улиците на Лос Анджелис. Тази близост между героините и актрисите не е стъпка напред само в реалния живот, а прозира и в целия сюжет – героините сякаш наистина съществуват някъде там, отвъд обсега на публиката; крещят си в закусвални, тракат по тротоарите с бодра стъпка, грижа ги е за собствените им надежди и проблеми, вместо да служат единствено за да покажат на зрителя нещо екзотично, трагично или сексуално.

Син-Ди отскоро е обратно в квартала, когато най-добрата ѝ приятелка, Александра, се изпуска, че гаджето/сводника на Син-Ди ѝ е изневерявал, докато е била в затвора за дребно нарко провинение. На Син-Ди ѝ хрумва брилянтният план да издири новата приятелка на гаджето си и да я замъкне за ушите до него, така че да има конкретни доказателства в караницата. Александра обявява, че няма да се занимава с тази драма, защото вечерта ще пее за първи път в местен бар. Същевременно един таксиметров шофьор трябва да се справя с пияни клиенти и тъщата си, според която той не уважава достатъчно арменските традиции. Филмът проследява трите персонажа в този техен ден, който също така се пада денят преди Коледа.

От почти всяка сцена бликат свръхбързи диалози, хумор и динамика, а в интерлюдиите между тях камерата (мобилният телефон) следва Син-Ди и Александра, кръстосващи града в токчета с надъхващо темпо на фона на пищни небесни цветове – заглавието на филма идва от оранжевите небеса в Лос Анджелис през следобедите по това време на годината.

Мандарина не е шедьовър – не всички епизоди от него работят, особено що се отнася до сцените със семейството на таксиметровия шофьор, а някои от елементите в диалозите и отношенията между героите се повтарят твърде много. Въпреки това успява през цялата си продължителност да въодушевява с оригиналността, динамиката и темперамента си.

Награда за филм, който те оставя едновременно смачкан и обнадежден

Глутницата / The Wolfpack

Режисьор: Кристал Мозел

В главните роли: Багаван Ангуло, Говинда Ангуло, Джагадиша Ангуло, Кришна Ангуло, Мукунда Ангуло, Нараяна Ангуло

Братята Ангуло са тинейджъри, живеещи в апартамент в Манхатън заедно със сестра си, която има интелектуална недостатъчност (това е единственото, което документалният филм казва за нея); майка си, която ги образова вкъщи; и баща си, който им забранява да напускат апартамента при каквито и да било обстоятелства. Той им носи огромно количество видеокасети и DVD-та с филми, които братята гледат с пълна концентрация. Някои от филмите им харесват толкова много, че си правят костюми с подръчни материали и разиграват помежду си ключови сцени от тях. Вдъхновен от Черният рицар, един от по-големите братя, вече навършил 17-18 години, събира смелост и излиза от апартамента за първи път в живота си. Малко по малко, братята му започват да се присъединяват към него в разходките му.

На една такава разходка ги среща режисьорката на филма. Гледката на петима подобно изглеждащи младежи в костюми, с коси до кръста, предизвиква интереса ѝ и тя се сприятелява с тях. След като научава историята им, тя решава да направи документален филм за живота им.

Глутницата показва изключително умело вътрешната мотивация на нещо, което мога да нарека единствено „тормоз върху деца“. Майката и бащата са част от хипи поколението, което естествено иска най-доброто за децата си – да тичат из планини, да бъдат обградени от любов и хармония, да се развиват духовно. Но оказвайки се в беден квартал, където основният поминък е търговията с наркотици и прилежащото ѝ насилие и престъпност, родителите, както повечето родители, правят всичко възможно да предпазят децата си от това. Просто начинът, по който избират да го направят, е да ги затворят в апартамента си в продължение на цялото им детство и юношество.

Едно от най-сполучливите решения на филма е да отдели много внимание на майката. Момчетата очевидно я обичат до смърт – тя е човекът, който ги обучава вкъщи, и сякаш ги подкрепя във всичко, наблюдавайки с пълно внимание разиграването им на сцени от Глутница кучета. Същевременно в интервютата с нея става ясно как тя съвсем не съжалява за забраната на децата ѝ да напускат жилището. За зрителя остава упражнението по етическо съждение доколко тя е виновна, доколко е жертва на понякога склонния към насилие баща (когото все още обича) и доколко е добра майка, взимаща възможно най-добрите решения за децата си предвид трудните обстоятелства.

А сега за частта с обнадеждеността: въпреки всичко, през което са минали, момчетата са чудесни хора. Слушайки интроспективните им интервюта, не можеш да предположиш, че единственият им досег с външния свят почти до пълнолетието им са холивудски филми и образователни уроци от майка им. Повечето от тях искат да работят в кино-индустрията, един даже снима собствен късометражен филм. Естествено имат някои трудности, но може би, вероятно, с тях нещата ще бъдат наред. Въпреки всичко.

Награда за филм, който те оставя само смачкан

Джеймс Уайт

Режисьор: Джош Монд

В главните роли: Кристофър Абот, Синтия Никсън, Скот Мескуди

Някои филми съществуват, за да те отпуснат, увличат или забавляват. Други филми имат за цел да те предизвикат по някакъв начин, може би да те накарат да се замислиш или да научиш за непознат за теб проблем. А има и филми, които те мачкат, и излизайки разтреперан от киносалона, се чудиш защо си ги причиняваш, като обещаваш никога повече да не гледаш каквото и да било, в което не участва (примерно) Меган Фокс.

Джеймс Уайт е много добър филм. Режисурата му заслужава всички суперлативи. Актьорското майсторство на Кристофър Абот не може да бъде възхвалявано достатъчно. Сценарият в нито един момент не стига до сантименталност или сълзотворност, напук на възможностите за това.

Въпреки това ми е трудно да го препоръчам на когото и да било, защото това е филм за млад мъж, който трябва сам да се грижи за майка си, страдаща от рак в крайните му фази. Лентата не се свени да показва всички мъчителни, безсилни моменти: абсурдната борба с безразлични здравни институции; радикалната промяна в понятието за достойнство, когато някой е толкова болен; загубата на личността в следствие на болката и лекарствата. Всичко е проследено през очите на едноименния герой, на когото му е все по-трудно да функционира в свят, който – невероятно, немислимо – не се забавя и не спира, въпреки че майка му вече не може да стане от леглото и той не знае какво да прави, за да свали температурата ѝ.

Все пак има нещо в Джеймс Уайт, което не е безкрайно безнадеждно, и това са приятелите на главния герой. Те остават до него и се опитват да го подкрепят както могат дори когато Джеймс вече не издържа и стига до агресия и саморазрушителни изблици. Това беше нещото, за което аз си мислех на излизане от киното.

Награда за вероятно най-осъзнато претенциозен филм

Слушай, Филип! / Listen Up Philip

Режисьор: Алекс Рос Пери

В главните роли: Джейсън Шварцман, Елизабет Мос, Ерик Богосян,, Джонатан Прайс, Кристен Ритер

Филип (Джейсън Шварцман) е млад, наскоро пробил писател, който живее в Ню Йорк и е склонен към безкрайни интроспекции, като това колко малко обича сегашната си приятелка, колко много мрази бившата си приятелка (която не е вярвала в таланта му и постоянно закъснява) и колко добре би му се отразило да има ментор. Тези вътрешни мисли са показани, от една страна, с разказвач зад кадър (малко в стил Уес Андерсън, но може би по-самоиронично), а от друга – с речта на самия протагонист, който е надмогнал егоизма и просто изговаря на глас нарцистичните си размишления. Това прави Слушай, Филип! потенциално силно вбесяващ – защо би дал час и половина от живота си да гледаш антигерой, чието самодоволно, надменно лице искаш да удариш след горе-долу всяка негова реплика? Закономерно, това беше прожекцията от фестивала, на която най-много хора си тръгнаха преди края. Но на мен всъщност филмът доста ми допадна – изкуство си е да успееш да изградиш толкова дразнещи персонажи, без да показваш как ритат някое невинно сладко кученце. А следвайки Филип и неговия ментор, сюжетът всъщност разкрива как тяхната егоцентричност се отразява на жените в животите им – уж поддържащите персонажи на Елизабет Мос и Кристен Ритер, които всъщност са най-интересното в Слушай, Филип!.

Препоръчвам го на всички, които могат да гледат сериала на HBO Girls.

Награда за най-красив по странен начин филм

Кумико, търсачката на съкровища / Kumiko, the Treasure Hunter

Режисьор: Дейвид Зелнър

В главните роли: Ринко Кикучи, Нобуюки Кацубе, Дейвид Зелнър, Нейтън Зелнър

Първият ми сблъсък с Кумико беше преди около година, когато случайно ми попадна неговият визуално поразителен  трейлър, в който Ринко Кикучи (Огненият пръстен, Вавилон) крачи насам-натам в ярко червен суичър. Този трейлър е толкова добър, че ме накара да запомня филма и да се зарадвам, когато 10 месеца по-късно го видях в програмата на So Independent, но и толкова лош, че създава грешна представа за самия филм. Кумико не е напрегнат и увличащ, а тъжен и донякъде мъчителен, имащ повече общо с Цвят по течението на Шейн Карут, отколкото с Мълхоланд драйв на Дейвид Линч.

Кумико живее в малък, разхвърлян апартамент със заека си. Работи като асистент в корпорация, където изобщо не дружи с колегите си и излъчва силно нещастие. Шефът ѝ, както и майка ѝ, често я питат няма ли вече да се жени и да има семейство. А единственото, което сякаш ѝ доставя удоволствие, е да разрешава – и донякъде да си създава – загадки.

Разплитането на последната такава загадка започва с намирането на видеокасета с филма Фарго. Кумико вижда в някакви цифри код, според който Фарго ѝ показва местонахождението на съкровището, което тя трябва да намери. Същото онова съкровище, което героят на Стийв Бушеми заравя под снега до една ограда.

Така Кумико започва своето издирване. Пътешествието ѝ обаче не е сладко или забавно, а тъжно и самотно, с върволица хора, които опитват да ѝ помогнат, въпреки че изобщо не я разбират. За зрителя също е трудно да я разбере, с нейните толкова самотни или детински постъпки.

Кумико, търсачката на съкровища е тежък за гледане. Кикучи е страхотна в него, както е и във всичките си останали роли, които са стигали до мен. Впечатляващо е как успява да те накара да изпитваш емпатия към героиня, която до последно остава толкова неразбираема. Кинематографията на филма е забележителна, концентрирайки се в отделеността на героинята от всичко и всички и поставяйки я в крещящото ѝ червено на фона на белия сняг, с нейната нестихваща страст към намирането на съкровището. Крайните надписи обаче ми донесоха най-вече облекчение, че този мъчителен филм е свършил.

Награда за заглавие, което най-много съответства на самия филм

Бавен запад / Slow West

Режисьор: Джон Маклийн

В главните роли: Коди Смит Макфий, Майкъл Фасбендър, Бен Менделсон, Карен Писториус

Бавен запад е уестърн (пост-уестърн?), в който младият, идеалистичен до наивност Джей Кавендиш (Коди Смит Макфий) обикаля из Запада в търсене на любимата си, Роуз (Карен Писториус), и досажда на Мрачния Циничен Силас (Майкъл Фасбендър), съгласил се да го придружи заради неизвестната на Джей награда за главата ѝ.

Преди да започна да описвам впечатленията си, смятах този филм за изключително слаб, с посредствен сюжет и болезнена липса на оригиналност, но припомняйки си съзнателно някои конкретни сцени, осъзнах, че в него има немалко стойност. Просто тя е в отделни епизоди или елементи, вместо в цялостта на филма. Пример: развитието (или липсата на такова) на главните персонажи е безкрайно предсказуемо, но пък има прекрасно режисирана и напрегната сцена, в която двама души се опитват да ограбят магазин в преден пост. Наивният главен герой има реплики, които може би са замислени като дълбоки и напълно се провалят в това, ала други персонажи, които среща по пътя, са уникални.

Може би отношението ми към Бавен запад пострада от това, че го гледах на фестивал, наред с много други произведения. Вероятно гледан отделно от тях, би бил приятен филм за някоя вечер, ако и да не оставя трайна следа.

Награда за най-изненадващ графичен телесен ужас

Reach Your Limits

Режисьор: Димо Петков

Документалният филм за опита на Кирил Николов-Дизела да преодолее Кон-Емине за под 5 дни през 2014 г. не успя да ми допадне. Ще започна с хубавото: много по-интересен от очакваното е, предвид че реално проследява един бегач в продължение на дни. Има потенциала и да вдъхновява, както си личеше от бурната реакция на публиката след прожекцията.

Някои решения в режисурата на филма ми бяха непонятни. Голяма част от екранното време е отделено на дейността на поддържащите екипи, които срещат Дизела на определени интервали по трасето. Това означава, че през немалка част от времето гледаш как хора се опитват да бутат джипове в кал, или разпъват палатки, или седят пред хижа и се чудят къде е Дизела. След малко той се появява, описва къде го боли, хапва, евентуално спи малко и тръгва отново. При една от тези сцени сваля маратонките си и виждаш как цялата кожа на пръстите на краката му е толкова пострадала от пришки, че е на практика отделена от стъпалото. Вещицата ряпа да яде.

През друга част от екранното shaky cam време се случват драматични неща, кулминиращи в крещенето на основния организатор по един от пейсмейкърите. Вероятно не съм правилният зрител и за този тип филми, защото сцената само ме накара още по-малко да харесвам организатора и треньорката, които така и така ми бяха твърде жестоки с упорството си да казват на Дизела как голяма работа като едното коляно го боли на всяка стъпка, я да се стегне малко. Сигурно затова са треньорите и проблемът си е мой, че излязох от залата с неприязън към професионалния спорт вместо с вдъхновение да тичам по Витоша.

За мен, Reach Your Limits намира себе си в последните си десетина минути, когато времето за постигане на целта изтича, от небесата се лее порой и на екрана е просто изнемощелият Дизел, едва тичащ между двама поддръжници – образ, който остана в съзнанието ми дълго след финалните надписи.

Награда за филм, който да те накара да се зачудиш колко е странно, че не знаеш как се казва българският министър на финансите, но можеш да назовеш поименно половин дузина афроамериканци, застреляни при противоречиви обстоятелства, въпреки че никога не си бил на по-малко от 6320 км от САЩ (без да броим посолствата)

3 ½ минути, 10 куршума / 3 ½ Minutes, 10 Bullets

Режисьор: Марк Силвър

През 2012 г. две коли спират на паркинг в Джаксънвил, Флорида. В едната има няколко чернокожи тийнейджъри, които слушат силна музика. В другата е Майкъл Дън, бял мъж на средна възраст. Дън ги моли да намалят музиката, което довежда до вербално спречкване. В резултат Дън изстрелва 10 куршума към колата и убива един от младежите, Джордан Дейвис. По-късно Дън твърди, че е стрелял в самозащита, тъй като Дейвис е тръгнал да излиза от колата и сякаш е държал оръжие.

3 ½ минути, 10 куршума е документален филм за процеса срещу Дън. В него няма никакви претенции за безпристрастност – всички интервюта са с близките на Дейвис, най-вече родителите му, докато от Дън получаваме откъси от телефонни разговори, проведени с приятелката му от затвора, в които стрелецът обяснява как жертвата е самият той, а агресорите са онези гето хора и тяхната гето култура. Това е разбираемо, предвид че Дън наистина е осъден, но филмът като че ли полага забележително малко усилия да подкрепи позицията си убедително. Пример: защитата твърди, че в колата с тийнейджърите е имало огнестрелно оръжие, което те са изхвърлили между стрелбата на паркинга и пристигането на спешна помощ. Представен е свидетел, според чиито показания колата е обиколила паркинга и околните сгради и от нея бива изхвърлен някакъв предмет. Филмът показва твърденията на защитата и… продължава нататък, без да коментира. Предишните твърдения на защитата – че тийнейджърите са били агресивни, че Дън не е расист, – веднага са последвани от монтаж на оборвания, било то под формата на интервюта с младежите или на записите от телефонните разговори на Дън. За оборване на потенциално най-важния елемент от защитата, е използвана някак между другото последната реч на прокурора, в която той изтъква, че при първия си полицейски разпит след ареста, Дън не споменава за оръжие в колата на Дейвис, а едва по-късно започва да твърди, че е видял такова. Много убедителен контрааргумент, който ме кара да се питам защо единствено него режисьорът не е сметнал за нужно да представи след самия аргумент, за разлика от всички предишни по-малко важни елементи на защитата.

Като цяло, 3 ½ минути, 10 куршума е далеч от представата ми за добра документалистика – няма особено високо мнение за зрителите си и прави от болката ненужен спектакъл, с продължителни близки планове на сълзите по лицата на родителите, загубили 17-годишния си син.

Продължете към част 2 на обзора