Добър вечер, Чеда на Нощта!

Имате ли време да си поговорим за нашия Дявол и Спасител, Сабрина Спелман – вещицата на кръстопът между нощта и светлината; момичето, което е едновременно повече и по-малко от пълнокръвните вещици в своя събор; русокосата икона, която вече почти 60 години пленява сърцата на читатели и зрители? Защото аз съм готов да говоря и имам много за казване, не само по адрес на адаптацията на Netflix, чийто трети сезон ни дари със своите тъмни наслади миналата седмица, но и за самия образ на Сабрина.*

Коя е Сабрина Спелман? Как успява да намира постоянно нови начини да се намести в културния цайтгайст? И каква е истинската ѝ пълна история? Всъщност можем ли изобщо да говорим за стабилен канон, разглеждайки разностранните ѝ превъплъщения през годините? Последният въпрос е особено интересен, предвид че сме в зората на нова ера в развитието на героинята. Ера, започнала с комиксовата поредица The Chilling Adventures of Sabrina (великолепен пастиш в духа на сатанинския хорър на 20-и век), но която най-вероятно ще бъде завършена от сериала на Netflix (защото явно не може и двете да съществуват, но за това по-късно).

Ще разгледам цялостната история на Сабрина, спирайки се обаче предимно на най-известните ѝ преображения. Има доста комиксови поредици с героинята, включително и в манга стил; както и анимационни адаптации – една забравена ужасия от 70-те и един по-нов сериал от 1999-а, който излиза успоредно с игралната версия с Мелиса Джоан Харт. Този материал ще е напоен и със спойлери, но съм сигурен, че феновете на продукцията на Netflix вече са погълнали наскоро излезлия сезон на един дъх… Така че добре дошли, добре заварили и нека да чертаем пентаграми с кръв! Praise Satan!

I. Образът на вещицата като феминистична икона

Сабрина Спелман се задържа в културната памет на САЩ вече шест десетилетия и се доказва като гъвкав персонаж, който се напасва според нуждите на публиката. Този потенциал за приспособяване, нагаждане и реинтерпретиране се дължи на това, че е вещица. Вещиците, жени със сила и власт, винаги са ни пленявали, но и ужасявали. Те съществуват извън контура на обществото и притежават свободата да разполагат със света и съдбата си – феминистична мечта и патриархален кошмар в едно. Именно затова е толкова лесно да си представим вещицата като аватар на гладното и канибалистично зло; да желаем да ни изкуси, да ни въведе в големите тайнства на вселената, да причини пакости, но също така да ни излекува и най-вече – да ни освободи.

Това е притегателната сила на вещицата. Плаши ни и искаме да я убием, но същевременно тайно се надяваме една тъмна октомврийска вечер да ни навести и покани в своя събор. Така де… не можем да говорим за вещици, без да говорим за феминизъм, и историята на Сабрина много ясно разкрива нашето отношение към вещиците – от първата ѝ поява на страниците на „Archie’s Madhouse“ (октомври 1962 година), през телевизионния сериал Sabrina the Teenage Witch (1996-2003), с който може би сте малко или много запознати, до текущата поредица комикси и сериал.

Сабрина не е замислена като постоянен персонаж; идеята е да се появи за един брой, да създаде малко невинен хаос и да изчезне. Но читателите до такава степен се влюбват в нея, че от еднодневка се превръща в епизодична героиня. И така до 1971 година, когато получава собствена поредица, която продължава до 1983 година. Сабрина тук обича да се забавлява и използва магията си предимно за да се шегува с приятели. През този период вещицата е сравнително безобиден образ – тя живее в патриархално общество, но същевременно помага на жените да намерят независимост в своите магически способности. Не е учудващо, че малко след дебюта ѝ в комиксите виждаме сериали като Bewitched и I Dream of Genie, чиито главни женски персонажи са послушни жени, които искат да угодят на мъжете си, въпреки че имат невъобразими сили и способности. Самата Сабрина е ограничена от две стриктни правила – не може да плаче и ако се влюби истински, ще загуби всичките си сили. Тя въплъщава в себе си желанията и на мъжете, и на жените: парти момиче минус досадните емоции, което притежава определена власт над мъжете… но само до момента, в който се предаде пред силата на любовта.

Средата на 90-те ни заварва в друго културно настроение – вълната на момичешка сила* водена от Spice Girls. И това си проличава на малкия екран. Има цял пантеон от силни женски персонажи, които чрез магия (сестрите Халиуел от Charmed и Уилоу от Бъфи) и свръхчовешка сила (Бъфи и Зина – принцесата воин) надскачат поставените от външния патриархален свят ограничения. Сабрина се вписва много добре в този контекст, защото сериалът представя израстването на героинята като уверена, мотивирана и всестранно развита личност. Образът на учещата се вещица, която тепърва се сблъсква с объркващите правила на магическия свят, е алегория за съзряването на едно момиче, което, намирайки своята вътрешна сила, се превръща в жена. Това е и версията на Сабрина, която познаваме най-добре, до голяма степен заради чаровната игра на Мелиса Джоан Харт.

Сабрина не знае за вещерската си дарба и коя е всъщност, но под наставленията на лелите си Хилда и Зелда се научава на отговорност и бива посветена в наглед алогичните и объркващи вещерски обичаи и правила. Закъде сме и без нелепите приключения и надхитряване на гадни съученички с малко магия? Първоначалните черти на героинята, сложени с цел успокоение на мъжката аудитория, отиват на заден план и Сабрина се превръща в модел за подражание на предимно момичешката аудитория на сериала. Сабрина младата вещица е teen power fantasy и образът на вещицата вече зарежда всичко момичешко и женствено със сила, показвайки ни как Сабрина надскача човешкото и може да постигне или сътвори абсолютно всичко, което си науми. Същинско олицетворение на духа на girl power от 90-те.

Още един скок във времето ни води до 2014 г. – дебютния брой на The Chilling Adventures of Sabrina. Нова епоха, нови културни интереси – всичко, което е било някога чисто и невинно, претърпява коренна промяна. Ако миналото десетилетие ни е научило на нещо, то е че няма интелектуална собственост в безопасност от gritty reboot. Но поне в случая на Сабрина резултатът е неочаквано сполучлив. Комиксовата поредица прави интересен завой – действието се развива през 60-те години (периодът, в който героинята дебютира), но историята е дълбоко напоена от сатанинска образност. Вещиците са чудовищни. Обществото им още повече – в това число и главната героиня (ще говоря за комикса като любовно писмо към ерата на ужасите от този период по-надолу, но засега се връщам към феминизма). Въпросите за женска власт и сила са там, но разглеждат историческия контекст, в който се развива историята. Критиката към социалната среда и структура е скрита по-скоро между редовете, не е толкова директна, колкото в продукцията на Netflix. Вещиците може да стоят над простосмъртните мъже и жени, но това не значи много в една силова структура, доминирана изцяло от вещери. Виждаме ограниченията; разбираме как вещицата може да придобие някакво подобие на сила, но за сметка на своята душа. А какво е душата, ако не свобода? Тук се заражда лъжовната идея, че ако жена напише името си в Книгата на Дявола, ще живее един сладък (‘delicious’) живот.

Много от реториката за тъмните дарове на Тъмния Господар е запазена и във версията на Netflix (леля Зелда е фанатична последователка на Църквата на нощта), но критиката е много директна – на моменти даже като удар с чук. Сериалът запазва шейсетарската естетика, но се развива тук и сега – Сабрина активно се бори срещу всички сексистки системи. Всеки един неин акт е протест и опит да получи контрол над тялото си и да въведе равенство между вещици и вещери. Един от интересните моменти е в самото начало на сериала, когато героинята си поставя за цел да пребори някак Дявола (механиката на този план не е ясна, но и сериалът се интересува повече от големи идеи, а не толкова от достоверното им реализиране). От момента, в който се гмурва в света на вещиците, тя буксува срещу всяка една традиция и разбиране, защото са архаични, а тя самата се вижда в ролята на реформатор. Посланието е ясно – може би едно време сделката с Дявола (сила срещу свобода) е била достатъчна, но днес това не стига. Сабрина иска да промени именно това – вещиците да имат и сила, и свобода, а не да се налага да избират между двете.

Има няколко причини това да мотивацията и действията ѝ да са именно такива. Ще се спра на сюжетната функция по-надолу, а сега ще говоря за тематичната. Вещицата е вече символ на текущите протести в САЩ срещу все по-рестриктивното законодателство, отнемащо на жените права и контрол върху собствените им тела. Често по протестите могат да се видят жени, облечени като вещици, като един от популярните слогани по плакатите е: Ние сме внучките на вещиците, които не успяхте да изгорите. Темата за това кой има власт над женското тяло и сексуалност е заложена в образа на вещицата още от историческите гонения. В днешния политически климат в САЩ вещицата е проводник на заслужен гняв. Разровете се и ще намерите не едно или две мемета. Накратко, невинността на 90-те се разлага на два метра под земята, а Сабрина е яхнала метлата (говоря метафорично; сериалът няма бюджет за метли) с намерението да изгори всичко до основи.

Като агент на хаос, протест и гняв, героинята успява напълно да впрегне и цялата потентност на вещицата като хорър икона.

II. Сабрина, Сатанизъм, Златната Ера на Хоръра

Едни от най-ярките ми детски спомени, обвързани с медия, са неделните сутрини пред телевизора с Приказките на Братя Грим по Нова телевизия. Анимираната поредица ме травмира от ранна възраст по най-добрия начин, защото не странеше от плашещите корени на оригиналните приказки. Напротив, гротеската и чудовищността бяха изведени на преден план – именно там видях за пръв вещицата от Хензел и Гретел, нарисувана по един от най-смразяващите начини. Въпреки че бях уплашен (да, от анимация, признавам си), бях и силно привлечен към тази нейна версия. Този спомен, заедно с бабините разкази за Баба Яга, зароди у мен вечна любов към вещиците във всичките им форми – било то като приятелка (ах, Хърмаяни!), или чудовище (Великата Вещица от Witches, 1990, – велик филм с превъзходни практически ефекти).

Вещицата е толкова мощен образ в хоръра, защото е силно обвързана с женската сила. Това, което овластява едни (вещицата като феминистичен символ), застрашава други – тук говорим за вещицата като трансгресия и перверзия на реда. Затова виждаме вещиците често като стари жени (нежелан елемент в обществото), изкусителки (страх от сексуалността на жените) и канибали (вещицата убива и яде деца в перверзна инверсия на майчината роля или яде мъже като заплаха към мъжеството). Предвид колко жени са били изгорени, обесени и удавени през Средновековието от страх (както и от завист, икономически подбуди или за отмъщение), виждаме силно притеснение от ролята на жената в обществото, женската независимост и женската репродуктивна система.

Цялата тази потентна смес от страхове и притеснения допълнително се подплатява от страха от Дявола, как вещицата сключва брак с Луцифер в замяна на магически способности. Това много често включва ритуал, в който вещицата се подписва с кръв в Книгата на Дявола в замяна на душата си и след това целува задника му. Има толкова много наслагване в една-единствена фигура, която накрая се превръща в чисто олицетворение на злото, и това дава много възможности за игра с вещицата като аватар на чудовищното.

Роберто Агире-Сакаса се възползва напълно от богатството на фолклора и попкултурата, за да съшие един епичен разказ за Сабрина, нейното родословие и вещерския свя. Комиксовата поредица е в диалог с едни от най-големите творби на хорър киното от 60-те и 70-те години, като се позиционира именно в 60-те и черпи вдъхновение от Rosemary’s Baby, The Little Girl Who Lives Down the Lane, The Omen, The Exorcist, слашър градски легенди. Митологията на света е заземена с препратки към The Crucible на Артър Милър и исторически факти около лова на вещици в Салем, Масачузетс. Докато продукцията на Netflix инвестира в множество визуални препратки, комиксът използва отправните си точки, за да създаде атмосфера.

Тук блести писателският талант на Роберто Агире-Сакаса, който в рамките на само осем броя създава един плашещ и богат свят. Никой не е в безопасност, а ако извърнеш глава прекалено бързо, може да хванеш с крайчеца на окото си какво всъщност се крие в тъмната гора. Сабрина живее в погребален дом, а леля Хилда и леля Зелда не се свенят редовно да похапват човешко. Тази реалност е показана директно, с ледено безразличие, което е още по-ефектно предвид колко нормална и любяща е семейната динамика на Спелман. Комиксът не се притеснява от големия си размах, прескача от герой на герой и разкрива парченца от историята им. Каква е истинската причина Едуард Спелман да се ожени за простосмъртна? Каква е историята на Салем, който в комиксите говори? Защо Мадам Сатана иска да накаже и убие Сабрина?

Агире-Сакаса дълбае навътре в психологията на персонажите и черпи вдъхновение за конфликти именно от разкриването на дълбоко пазени тайни. Действията на героите отекват във времето и пространството и ничие минало не стои погребано. Затова и намирам комикса за велик. Историята не изисква съдбата на света да е залогът, няма апокалипсис за предотвратяване. Ужасът идва от сблъсъка на воли, от което страдат най-вече невинните. Но невинни всъщност няма, всеки брой изобилства от лъжи и манипулации. Именно това прави комикса толкова силен.

Естествено трябва да говорим и за това колко красив е артът. Робърт Хак, художникът на поредицата, е известен предимно като илюстратор на корици и се отличава с ретро визията си, вдъхновена от пълп стила от средата на миналия век. Кой друг по-добре ще се справи със задачата да пренесе Сабрина обратно в 60-те и да ни даде класически хорър? Всеки панел се отличава с богата детайлност и топлота на цветовата гама, която стои в рязък контраст с тона на случващото се. И в същото време топлото кафяво, наситеното червено и мръсното оранжево толкова умело въплъщават духа на Хелоуин (рождения ден на Сабрина), като същевременно с това създадат “винтидж” усещане – все едно случайно си открил комикса на тавана, потънал в прах и напълно пожълтял от годините.

Не искам да казвам повече, защото си заслужава да прочетете сами. Такива перфектни моменти, в които всички обстоятелства се подреждат в услуга на творбата, са рядкост.

III. Лъжливата стабилност на канона

Една от причините да пожелая да напиша този материал, който не знам дали някой ще има търпението да прочете до края, е как един разказ с толкова дългогодишна история се променя и как публиката реагира на драматични ревизии в канона, особено когато имаме скокове от един медиум в друг. Както комиксовите фенове ще ви разкажат в големи подробности, едно от най-важните неща за това дадена адаптация или рестарт да бъдат успешни е самите създатели да са фенове или поне да разбират канона – говорим за вярната адаптация (faithful adaptation).

Как да създадеш интерес за мрачния рестарт на един слънчев пастелен образ от 90-те? Ами лесно – не спираш да говориш колко различна е новата Сабрина, колко е модерна и edgy. От обявяването на Chilling Adventures of Sabrina през септември 2017 година, до премиерата на първи сезон през октомври 2018-а се изписа много материал, и то предимно сравнения между двата сериала. Мелиса Джоан Харт засне промо видео с реакции на първия трейлър заедно с оригиналните актьори; Киърнан Шипка подчертава в интервюта колко различна е Сабрина; за феновете на комиксите от 2014 г. също има статии, които пък изтъкват какви ще са разликите между комикса и адаптацията му (много!).

Тези разговори винаги са ми били интересни, защото между редовете се крие една идея за непоклатимост на героинята и нейната история. Идеята за канон не е от вчера и феновете на каквото и да било са привързани силно към разбирането си за това кой е истинската версия на един герой. Следейки разговора около Chilling Adventures of Sabrina, който първоначално е замислен като спин-оф на Riverdale за The CW, видях силни реакции около решението да не запазят Салем като говореща котка (предателство за всички, които обожаваме сарказма и мелодрамата в играта на Ник Бакай). Представата ни за героя е силно обвързана с това, че той може да говори. Но ровейки се в историята на Сабрина, открих, че всъщност в оригиналните комикси Салем е напълно обикновена котка, която не говори, а по-скоро мяукането ѝ бива преведено с бележка под панела. Ако съдим по оригинала, то решението на новия сериал е канонично, но какво значение има един канон, ако той не се помни…

Сравняването на модерните интелектуални собствености (или франчайзи) с антични митове не е ново или особено свежо, но важи напълно. Също както митовете от античността нямат една напълно статична версия (има версии на мита за Персефона, в които тя доброволно се съгласява да стане съпруга на Хадес, а не е отвлечена), така и различните преобразования на една героиня няма как да останат статични, а и не могат. Въпреки различията си, всяка една версия на Сабрина остава в диалог с другите. Плановете на Салем от деветдесетарския сериал да превземе света са преработени в историята на братовчеда Амброуз, който е под домашен арест за опита си да взриви Ватикана. Хилда и Зелда, чиято образност в оригинала напомня класическите вещици като стари жени с брадавици, са реинтерпретирани в новите комикси като чудовищни полуразложени трупове, които се привеждат в човешки вид с помощта на илюзия.

Но най-интересното взаимодействие е между комикса и сериала със същото име, защото сериалът един вид убива комикса – нещото, което силно ме изкара извън релси. Версията на Netflix даже не би съществувала без своя оригинал, но какво друго можем да очакваме, след като основният автор на комикса се превърна в шоурънър не само на един, а на два сериала (Роберто Агире-Сакаса е шоурънър и на Riverdale). Ето защо комиксът, колкото и да е гениален, увисва незавършен със своите засега осем броя и обещанието да се издават по два броя на година. Поредицата не е официално мъртва, но от 2017 насам не сме видели нов брой на хоризонта и за нас, феновете, няма надежда за завършек или продължение, докато сериалът все още върви. А по последни данни чакаме и четвърти сезон…

Трагикомична ситуация за един фен, който прояви интерес към сериала именно заради любовта си към комиксите, а накрая е оставен с тленното вече вкочанено тяло на любимия комикс в ръцете си, докато злодеят се смее… Да си фен понякога е като да участваш в теленовела…

IV. Тежката присъда над сериала

Бях напълно погълнат от The Chilling Adventures of Sabrina и изгледах целия първия сезон в една дълга и безсънна нощ. Трябва да си призная, че вече не съм за такива маратони, но това не ми попречи да повторя същата грешка и с втория сезон. При първо гледане останах очарован от атмосферата на продукцията и замаха, с който Агире-Сакаса разгръща идеите си. Двете най-силни страни на сериала са именно мета наративът за половите политики във вещерския свят, които определят сюжетните арки и в трите сезона, и напоената готическа атмосфера.

The Chilling Adventures of Sabrina е безумно красив за гледане, защото черпи много от естетиката на Америка от средата на миналия век. Архитектурата е стара и готическа, гардеробът на героите в повечето време е ненатрапчив и някак извън времето – може да ги позиционира също толкова лесно както в 50-те, така и в днешно време. Грийндейл не е чувал за смартфони, интернет и лаптопи, но пък за сметка на това имаме стари пикапи и класически коли – все силни образи в американската иконография. В киното редовно пускат треторазрядни хоръри (буквално първата сцена на първи епизод е как Сабрина гледа оригиналния Night of the Living Dead на Ромеро с приятелите си), а кафе-книжарницата е по модел на старите сладоледаджийници от 50-те.

Усещането, че в града времето е спряло, и именно това безвремие го е заключило и отделило от останалия свят, създава нагласата, че всичко може да се случи тук (че се случва, е изцяло друг въпрос ). Роберто Агире-Сакаса допълнително подплатява визуалността на сериала с множество препратки към класически ужаси от филмовия канон. Многобройни статии описват подробно пръснатите из епизодите великденски яйца – изведени на преден план (червената рокля на Сабрина е почти перфектно копие на роклята на Розмари в Rosemary’s Baby) или по-дискретни (дали това ще е препратка към декора от Suspiria, или към цитат от Witch). The Chilling Adventures of Sabrina е в диалог с богат каталог от филми, сериали и литература, за да достави пълно удоволствие на феновете, които ценят такава дълбочина на рефериране.

Не може да не споменем и сенчестата и мрачна цветова гама. Насред приглушените декори червената рокля и палто на Сабрина изпъкват като прясна рана и окото няма избор освен да се втренчи само и единствено в нея, докато всички останали герои са някак си избледнели и се сливат със заобикалящата среда. Когато на екран се появят по-силни цветове, те се придържат към есенната гама и усещането за несекващия Хелоуин от комикса успешно се пренася на екрана.

На този така задоволяващ мизансцен се разгръща и конфликтът за това на кого принадлежи властта във и извън вещерското общество, и тук изплуват междуличностните динамики на всеки сезон – вещици и простосмъртни, вещици и вещери, вещици и самият Дявол. Да се подпишеш с кръв в Книгата на Дявола е акт, редуциран до чиста трансакция. Свободата е цената на магическите дарби, които така издигат вещиците над човешкото.

Ключът за разбирането на Chilling Adventures of Sabrina се крие във втори епизод от първи сезон – една от най-добре заснетите сцени в целия сериал, където всеки елемент (тон, диалог, сюжетна линия) е идеално напаснат. Сцената е разговор между Сабрина и Прудънс в миньорските тунели на Грийндейл, непосредствено след като са изплашили футболните играчи, тероризирали приятелката на Сабрина Сузи в училище. А темата е колебанието на Сабрина да се подпише в Книгата на Дявола.

– It still feels wrong to me. Signing my name in the Book of the Beast. Knowing that on some level I am giving up my freedom.
– You are. In exchange for power. An even exchange.
– But I want both. I want freedom and power.
– He’ll never give you that. The Dark Lord. The thought of you, of any of us, having both terrifies him.
– Why is that?
– He’s a man, isn’t he?*

Сабрина задава неудобните въпроси и изпълнява ролята на реформатор – както в училище, така и в Църквата на нощта. Конфликтът изниква именно от сблъсъка на модерните ценности на момичето със скованата и архаична ритуалност на вещерското общество. В първи сезон този конфликт набъбва от отказа ѝ да се подпише в Книгата на Звяра. Въпреки че вещиците не би трябвало да са задължени да го правят, в действителност изборът е напълно привиден, а отхвърлянето на Дявола носи последици за семейство Спелман.

Във втори сезон ескалира сблъсъкът на Сабрина със сатанинските институции, които са силно мизогинистични и изцяло доминирани от мъже. Тя вече не се бори само срещу представителите на Дявола в лицето на отец Блекуд (Ричард Койл), но и срещу самия Луцифер (Люк Кук) в битка за света и началото на апокалипсиса. Сабрина естествено побеждава и трети сезон я заварва като неохотна кралица на ада, който е вече женско царство. Последният сезон е виелица от събития, кое по-лудо от следващото, но тематично се върти около реформирането на ада и на събора от вещици в Грийндейл от поклонение към Луцифер към древногръцката богиня на магията и луната Хеката.

Взаимоотношенията между жените, когато са сполучливи, са голямата притегателна сила в Chilling Adventures of Sabrina и мога да гледам с часове сестринските динамики на Хилда (Люси Дейвис) и Зелда (Миранда Ото), които израстват заедно с всеки сезон. Хилда определено е сърцето на сериала и едни от любимите ми сцени са искрените ѝ разговори със Сабрина. Няма преструвки, че всичко ще бъде наред. Няма тайни. Няма го и дразнещото отношение възрастен към хлапе тип „слушаш ли ме какво ти говоря“. Има просто откровеност. Зелда, от друга страна, е генератор на сарказъм и има най-добрите реплики в сериала, като например „Being queen of Hell is not a summer job!“ („Да си кралица на Ада не е лятна работа“).

Chilling Adventures of Sabrina е като трескав сън на фенбой – работи най-добре, когато спре да се взима на сериозно и се отдаде на жизнеутвърждаващ камп* в стил ранните сезони на Supernatural или телевизионната поредица Ash vs. The Evil Dead. Част от ДНК-то на Riverdale определено се е отъркала при направата на The Chilling Adventures of Sabrina, и това е както плюс от гледна точка на кампа, така и минус, защото за 28 епизода се случва твърде много и преобладава чувството, че писателите здравата са изпуснали юздите.

Когато бавно и постепенно изгледах отново и двата сезона миналия месец, за да осмисля по-добре как работи сериалът, установих, че второто гледане не носи допълнително удоволствие, защото ако човек спре и се замисли за случващото се на екрана, на преден план изпъкват много сривове в логиката. А на екрана се случва много. Първи сезон заварва Сабрина на 16-ия ѝ рожден ден, който съвпада с Хелоуин. Втори сезон покрива Свети Валентин, а за трети няма няма ясен времеви маркер, но учебната година не е приключила. Това затваря времевата линия в рамките на девет месеца максимум.

За това време Сабрина спасява Грийндейл от изтребление, спира апокалипсиса един път, спасява семейството си от разгром няколко пъти, предотвратява втори апокалипсис, като се бори със случаен езически клан, печели трона на ада, намирайки три прокълнати реликви, и създава времеви парадокс. Всичко това в 28 епизода… Във всеки от трите сезона сериалът отхапва голяма хапка, което създава усещане за изобилие с много потенциал, но в същото време събития се прескачат в епизодите и много от идеите остават недоразвити.

Говори се в експозиция – грях, който зачестява с по-късните сезони. Много често различни герои се срещат и си предават това, което се е случило в предишната сцена. Въпреки целия екшън на екрана и усещане за „OMG, случва се толкова много“, някак все едно всъщност не става нищо. Или поне нищо наистина важно, защото сериалът не забавя темпото, за да остави определени сцени да дишат и героите да осмислят разкрити тайни, или да преживеят последиците от своите действия. Непростимо за мен е решението Сабрина да не знае нищо за магическия свят, въпреки че живее в семейство на вещици, което иска тя да се подпише в Книгата на Звяра. Почти всеки епизод има персонаж, който ѝ води лекция за определен елемент от света. Няма логическа обосновка за това, и Сабрина излиза като пълна идиотка, чиито амбиции да променя каквото и да било изглеждат смешни, при положение че не разбира нищо от света си.

Успоредно с това сериалът се мъчи да развие персонажите и връзките помежду им в един много голям ансамбъл (като изключим Сабрина, има още дванайсет герои с наченки на собствени истории), като много често просто не се справя и едни от най-интересните герои като Прудънс например, изиграна съвършено от Тати Гейбриъл, се губи измежду стоте други сюжетни линии. До момента, когато не потрябва на сюжета, но дори тогава характеристиките ѝ са неопределими. Дори много важни герои като Лилит (Мишел Гомес), която е катализаторът на всичките големи развои, изгубва многопластовостта си и служи само за да преведе Сабрина от точка А до точка Б.

Романтичната връзка между Харви (Рос Линчи) и Роз (Джаз Синклер), за която сериалът набляга, че е супер важна? Ами няма време за това. Преходът на Сузи (Лаклън Уотсън) в Тео и животът му като транс герой, което е свръх интересно решение? Остава просто отчетено, колкото да го има. В трети сезон единствената роля на братовчеда Амброуз (Чанс Пердомо) е да е ходеща библиотека. Списъкът е дълъг.

Но за сметка на това имаме много на брой неразбираеми за мен музикални изпълнения. Явно сегашните тийнейджъри искат песни и танци а ла Glee, които са толкова ужасни за гледане, че чак ти става неудобно. Представляват странни паузи в хаотичното темпо на шоуто, без обаче да служат за нищо.

Сабрина е една от най-обичаните вещици в попкултурата и тази мрачна глава в канона ѝ само затвърждава статуса ѝ на икона. Chilling Adventures of Sabrina със сигурност не е грандиозен пример в хоръра и няма да ви разтърси до мозъка на костите с блестяща история, но ако искате да се докоснете до нещо магическо и забавно, дори и да е неравно в разказа си, то това е сериалът за вас.

Нахраних ли сериала? Да. Разочарован ли съм от трети сезон? Пак да. Това ще ме откаже ли да гледам четвърти? Разбира се, че не. Защото когато си фен, понякога трябва да страдаш.