През очите на чудовището
Чудовища от класическото фентъзи
Goblins (уеб-комикс)
Goblins е уеб-комикс, стартирал през далечната 2005 г. и продължаващ, въпреки няколко временни прекъсвания, до днес. За дванадесет години ежеседмично добавяне на ново съдържание комиксът е успял да изгради интересни главни герои със сложни взаимоотношения, голям репертоар от поддържащи персонажи и много разнообразни елементи от историята и митологията на света си, но всичко това започва с един сравнително прост разказ с две нишки.
Първата е за група приключенци, тръгнали на най-стандартното първо приключение – да се разправят с лагер опасни гоблини в гората. “Нашите” герои са джуджето Форгат, воинът Минмакс и техните три спътници – тъмни елфи, отрекли се от злото си общество и заели се с живота на праведни приключенци на повърхността. Ако последното ви звучи познато, сигурно няма да се изненадате, че единият от трите елфа се казва Драззт Немесъди (Drasst Don’tsue). Да, тук погледът е изцяло сатиричен и се подиграва със стандартните фентъзи клишета, недостатъците на ролевите играчи и изключително популярната по онова време Dungeons & Dragons 3rd edition. Ако не знаете кой е Дризт До’Урден, не разбирате защо воинът се казва Минмакс и не ви е забавно, че Форгат е свещеник на Водещия (Който Живее В Мазето На Майка Си), най-вероятно тази част от комикса хич няма да ви допадне.
Втората сюжетна нишка се концентрира върху гореспоменатите гоблини, които научават за предстоящата атака от приключенска група и започват да се подготвят за нея. Тук се срещаме с Вожда, който е вожд на племето, защото се казва така, а не обратното; Млада и Красива, старата пророчица на племето, която раздава имената; Оплаква Се От Имена, който… се оплаква от имена. Както е очевидно, тук също има солидна доза хумор, но доста по-общ, понеже се базира повече върху характерите и взаимоотношенията между съплеменниците, докато те очакват поредната тайфа кръвожадни приключенци да връхлети лагера им. Също така тук за първи път се задава основната тема в историята – каква е причината гоблините да са чудовища, а приключенците – герои?
Е, в края на първата глава оцелелите гоблини решават да станат приключенци и да основат собствена група, разкривайки, че отговорът на въпроса по-горе е – “номинална”. Оттам нататък комиксът проследява две приключенски групи – нормална и чудовищна, чиито истории се развиват паралелно и често се преплитат, като първоначално членовете на двете са смъртни врагове, но постепенно развиват уважение и приятелство помежду си. Години по-късно събитията се развиват така, че чудовищомразецът Минмакс временно приключенства с гоблините в опит да спаси изгубената си изгора, докато Форгат рискува живота си за тях, противопоставяйки се на най-известния джуджешки приключенец.
Макар всичко да започва много наклонено към комедията, с времето в Goblins доста успешно се преплитат майтапи с фентъзи жанра и ролевите игри, епична фентъзи история за богове и пророчества и интересни морални дилеми. Има ли такова нещо като обективни “герой” и “чудовище” или всичко е въпрос на гледна точка? Кога и доколко е оправдано насилието в защита на невинните? Как да се справим с предразсъдъците – собствените и тези на близките ни, – когато са базирани на истински проблеми?
Spiderlight (Ейдриън Чайковски)
Spiderlight e разказ за група приключенци – доблестна свещеничка на Светлината, могъщ маг, точна стрелкиня, крепък боец, ловък мошеник, – тръгнали на мисия да сразят Мрачния господар… или по-точно последния (поредния?) Мрачен господар.
Това щеше да е изключително… тъпа книга, ако не беше налице една конкретна сюжетна подробност. А именно гигантският паяк Нт, когото групата приключенци са принудени да помъкнат със себе си след набега си в гнездото на още по-гигантската му майка паячка. Единствено Нт, телепатично натоварен със спомените на родителката си, може да преведе светлите герои до убежището на злия Дарвезиан. Само че как да изминат толкова много път, особено през владенията на Светлината, придружавани от паяк великан? Магът Пентос спасява положението с ненадминатото си магьосническо умение, давайки на Нт човешки вид… или поне достатъчно, че отдалече да го помислиш за човек, а при вглеждане отблизо да си навлечеш доживотни кошмари. Нт се сдобива с частичен достъп до знанията на Пентос, благодарение на което е способен на реч и относителни способности да имитира хора.
Романът на Чайковски съвсем спокойно можеше да е напълно сериозна история от семейството на меч и магия. Както споменах, щеше да е изключително тъп. Само че, за щастие, самоиронията прозира почти на всяка страница. Човешките герои-приключенци до един са ходещи клишета, все едно съзнанията им са еквиваленти не на истински същества от измислен свят, а на четиринайсетгодишните тийнейджъри, които ги разиграват в нечие мазе. Водачката на групата, свещеничката Дион, е постоянно разкъсвана от тежките морални компромиси, които трябва да прави, въпреки че реално много рядко ѝ се налага да вземе решение, което изисква осезаема доза чудене – при толкова плосък сюжет просто няма какво да се чудиш; магията на Пентос може да срути малък град, или поне село, но той горкият е тъп та вдлъбнат, поне що се отнася до социални умения и чувство за хумор; воинът е сексистки гъз, който точи лиги по стрелкинята, а тя пък е достатъчно гениална, за да пуска гювеч на по-набичените с тестостерон приключенци и после да се чуди Защо Никой Не Я Оценява Заради Самата Нея, А Не Заради Тялото Ѝ?!; мошеникът е като цяло най-свестният тип от всички, който прекарва по-голямата част от времето да се чуди как може всички да са толкова тъпи. Или поне това можеш да прочетеш без много напъване иззад клишираните фрази, ако не си склонен да гледаш особено сериозно на подобни деривативни сюжети.
Насред тези подвижни клишета, гледната точка на Нт сияе като елфически меч в присъствие на орки (ех, че добре го измислих). Единствено тя е смислена – показва ни същество, което е тотално объркано, депресирано и без никаква котва в непознати води. Нт се променя и адаптира много по-бързо от човешките герои, като в процес на тази промяна става все по-ясно колко неадекватен е елементарният есенциализъм, който този тип сюжети са наследили в обеднена форма от Толкин и сие. Spiderlight, както вече сигурно сте се досетили, се занимава с не чак толкова уникални въпроси като природата на доброто и злото, свободната воля, самотата и т.н., но пък го прави доста забавно, забравяйки да се взима на сериозно по очарователно безсрамен начин.
Сага за живите кораби (Робин Хоб)
Драконите и драконоподобните създания често присъстват във фентъзи литературата като символ на нещо не просто древно, но и вече отминало. Те са препратка към по-стари времена, наситени с повече магия. В света на Толкин драконите някога са били велики и многобройни, но по време на събитията от Властелинът на пръстените вече са изчезнали. Повечето хора от Вестерос в поредицата Песен за огън и лед от Джордж Р. Р. Мартин смятат, че драконите някога са били господари на небесата, но постепенно са ставали все по-малки и накрая са изчезнали. Подобни примери се срещат дори в родната литература – в романа Да пробудиш драконче на Николай Теллалов главният герой, живеещ в днешно време, събужда вкаменен женски дракон, който разказва за отминали епохи, в които драконите са летели волно из небесата.
В доста фентъзи произведения завръщането на драконите е символ на обновлението и прераждането на света, на завръщането на великите епохи от миналото. Робин Хоб вдъхва подобна символика на образа на драконите . В първата ѝ трилогия Придворният убиец се казва, че драконите са изчезнал вид, който може би е бил могъщ и влиятелен в по-древни времена. Едва в следващата трилогия от същия свят – Сага за живите кораби, Робин Хоб се заема да разкаже повече по този въпрос.
В контекста на идеята за отминалата древност и изчезналата магия, морските змии от Сага за живите кораби не са точно дракони, а само тяхно бледо подобие. Те представляват огромни създания, които плуват из морето и нападат минаващите кораби. Разпръскват отрова, която прогаря дърво и плат и може да причини сериозни изгаряния на човешката кожа. Змиите са нещо страшно и зловещо и дори най-опитните капитани се стремят на всяка цена да избегнат сблъсък с тях. В поредицата има доста случаи, при които змии нападат кораб, на който пътува някой от главните герои. В тези глави змиите са представени като ужасяваща напаст, която трябва да бъде унищожена.
Но тези морски чудовища, подобно на всичко друго в романите на емпатичната Робин Хоб, не са просто безмозъчни зверове, а изключително сложни създания със своя собствена история и душевност. Поредицата съдържа множество глави от гледната точка на змиите, в които подробно са разгледани усещанията и страховете на тези величествени създания. Змиите имат ясна и обособена цел – да оцелеят. Но тук не става въпрос за лично оцеляване, какъвто често е случаят с „чудовищата” от различни филми и книги, където главният звяр е всъщност добронамерено същество, желаещо просто да бъде оставено намира, за да доизживее спокойно остатъка от дните си. Змиите искат да оцелеят като вид. Те съзнават, че са застрашени, съзнават, че времето им изтича, съзнават, че са бледо подобие на това, което са били някога. Някои от тях носят спомени за криле и свободно реене из небесата. Змиите искат да намерят пътя към своето спасение като вид и тази им цел е толкова завладяваща и величествена, че в сравнение с нея личните страсти и амбиции на човечетата, пътуващи на корабчетата, са наистина жалки и смехотворни. И неслучайно сюжетната линия на змиите, която е по-скоро второстепенна в първата и втората книга от трилогията, идва на преден план в последната част и става толкова централна, че предопределя съдбата на абсолютно всички герои.
