Поглед назад към „Игра на тронове“
Игра на Тронове ще остави в паметта ми много отпечатъци. Някои от тях дебели палци, пронизали с резки внимателно конструирани сцени от мисловен талк. Други – фини намеци за това, което е било, спомени за спомени, които само вечните интернет търсачки ще могат да върнат на бял свят. Или мазни петънца, неминуеми последствия от недобре измитите сценарно ръце, от праха на годините.
Колегите по-долу са говорили достатъчно за (д)еволюцията на сериала, за социалния феномен, който той създаде, за разликите с книгите и за качествата на актьорския състав. В списанието също сме писали за повечето сезони и сме анализирали и преразказвали какво ли не от тая грандиозна епопея. Да, и ShadowDance се промени почти до неузнаваемост от далечната 2011 до днес. Всеки от нас и от вас сигурно може да свърже епизоди от живота си с кукичките, оставени от най-запомнящите се сцени в сериала. Затова смятам, че най-доброто, което мога да постигна в този поглед назад, е просто да ви припомня някои от по-епохалните моменти в последните осем години. Отпечатъците.
Шапки долу за актьорите, които пораснаха с този сериал, и станаха най-добрите версии на себе си. За HBO, които не само че създадоха поредното невероятно преживяване на малкия екран, но и рискуваха да превърнат една жанрова легенда във флагмана на портфолиото си. Дори за Бениоф & Уайс, които хич да не е, са малко или много отговорни цялото това нещо да види бял свят. Рисковете се отплатиха. Дори със спорния си финал и занижените сценарни качества, Игра на тронове се превърна в нещо по-голямо от сумата на съставните си части. Превърна се в легенда. Със сигурност можеше да е по-добра легенда. Но и легенда не е малко!
Съвсем скоро започва нов сериал по друга огромна фентъзи поредица, която формира тийнейджърските ни години, малко или много създаде това списание и също е в сърцата на мнозина. Да видим какво ни очаква там. Приключението продължава 🙂
Песен за огън и лед за мен започна преди 15-тина години в магазинче за използвани книги, където попаднах на първата част от поредицата, Игра на тронове. На този етап от живота си кажи-речи бях изоставил четенето на фентъзи тухли, след като прекалих с тях в тийнейджърските си години, но доста хора ми бяха разправяли за поредицата на Джордж Мартин и реших да се пробвам. Въобще не подозирах колко пленяваща и въздействаща е всъщност. Тя не беше типа фентъзи, който ме отказа от жанра. Не теглеше безкрайни локуми като творенията на Джордан, Гудкайнд и подобните, нямахме обичайните елфи и орки а-ла Толкин, а Голямо Зло™ беше само загатнато като фон. И най-вече – Мартин си беше позволил да погази всички стереотипи откъм развитие на историята. Песен за огън и лед не се движеше толкова от централния сюжет, колкото от комплексните взаимодействия на персонажите. Понякога това водеше до шокиращи моменти, но винаги беше обосновано и навързано по перфектен начин.
Когато мълвата, че HBO ще правят сериал за Игра на тронове, плъзна из нета преди десет години, бях едновременно ентусиазиран и изпълнен със съмнение. От една страна те бяха доказали с Рим, че високобюджетни продукции са напълно възможни и на малкия екран, но от друга – книжният материал беше изключително комплексен и труден за адаптация проект. Още с първия си епизод обаче съмненията ми се изпариха и ме изпълниха с вяра че създателите на сериала действително ще могат да ни дадат най-голямото събитие в историята на фентъзито. Кастингът беше на изключително ниво, светът на Вестерос беше пресъздаден с подобаваща доза реализъм, музиката на Рамин Джауади беше перфектна за тона на сериала и аз очаквах всеки следващ епизод повече от каквото и да е, което киното или телевизията можеха да ми предложат.
Нещата продължиха така четири години. През тях Бениоф и Уайс направиха някои леки промени спрямо оригиналния материал с променлив успех, но като цяло ни дадоха адаптация, която да задоволи всички, освен най-претенциозните фенове на книгите. Междувременно популярността на сериала се изстреля в стратосферата и докато едно време високобюджетните сериали бяха считани за не особено доходоносни, Игра на тронове направи HBO много, много по-богати и в днешно време можем да видим далеч повече амбициозни проекти.
Обаче през следващите сезони нещо не беше съвсем наред и всички знаеха какво е – свършиха книгите за адаптация, защото Джордж Мартин се бавеше прекалено с шестия том. На този етап той беше дал малко общи щрихи и предстоящи важни събития в поредицата, до които още не е стигнал и ги беше оставил сами да се оправят, защото сериалът нямаше как да бъде забавен или спрян, за да чака материал. Резултатите бяха променливи. Темпото стана по-непостоянно, историята на моменти приличаше на евтин фенфик, а логиката често липсваше. Нещата се влошиха допълнително през седми сезон, в който персонажите се телепортираха насам натам из Вестерос, за да се развие максимално бързо сюжетът. Всичко това доведе до изключително разочароващия осми сезон, в който след два епизода с прилично темпо Бениоф и Уайс на практика унищожиха сериала с претупания си сценарий.
Писателската немощ в късните сезони обаче по никакъв начин не може да промени факта, че Игра на тронове е огромно постижение. В първия сезон липсата на достатъчен бюджет доведе до директно пропускане на иначе прекрасно описаните от Мартин битки в книгите, но от втори нататък нещата се промениха коренно. Въпреки все още леко ограничените ресурси, екипът на сериала извърши чудеса от храброст, за да създаде епизоди като „Blackwater“, „The Watchers On The Wall“, „Hardhome“ и „The Long Night“, които са визуално пиршество. Режисьорското и операторско майсторство е невиждано в друг сериал.
Същевременно актьорите имат страхотна химия, което често прави сцените с тях изключително въздействащи. Денерис и Джора Мормонт (станал известен сред феновете като „Лорд Френдзоун“) имаха може би най-добре развитата и завършена сюжетна линия в сериала и бяха перфектни заедно. Любовната история между Джон Сноу и Игрит разцъфна по прекрасен начин, благодарение на спонтанната искреност на актьорите. Редкият момент на откровение на до този момент доста неприятния Джейми Ланистър пред Бриен разкри, че всеки персонаж може да се окаже далеч по-интересен, отколкото сме подозирали. Пътешествието на Аря с Хрътката пък беше изпълнено с особено сполучлив черен хумор. Поне докато следваха книгите, вечно надцакващите се Питър Бейлиш и Лорд Варис ни показаха дворцовите игри в най-висшата им форма, а Тирион стана всеобщ любимец благодарение на острия си ум, добрата си душа (поне доколкото е възможно в този свят) и умението си да надиграва опонентите си въпреки физическите си недостатъци. Уви, в последните три сезона Бениоф и Уайс се оказаха неспособни да дадат нещо особено интересно на който и да е от по-остроумните персонажи. Много мъчно ми беше да гледам как гният сценарно. Джон Сноу и Денерис също бяха много дървени като двойка в последните три сезона и финалното им развитие беше особено зле обосновано.
В края на краищата ще се опитам да си остана с добрите впечатления от първата половина на сериала и да се престоря, че последвалата каша не се случи. За останалото ще изчакам живот и здраве Джордж Мартин да си довърши книгите най-после, за да видя истинския завършек.
След приключването си, Игра на Тронове остави огромна дупка. Щеше да е хубаво дупката да е естественият резултат от всеки край, тоест да присъства единствено в обективното пространство на фентъзи кино продукциите и в субективното пространство на отказa ни да се пуснем от нещо дълго съпътствало ни в битието. Уви, дупката присъства във всички пространства и взирайки се в нея, не виждаме просто пустота, а се сблъскваме с разнородни чувства, от които преобладават негативните: основно разочарование и силна неудовлетвореност.
Невъзможно е да се върнем към любимите си моменти от сериала с необременена памет, лишени от познанието за незадоволителното заключение на сюжетните линии. Радостта, която са ни носили тогава, когато сме ги видели за пръв път, сега е помрачена от края, вкусът – окончателно и безвъзвратно развален. Освен, естествено, ако не ни споходи някакъв инцидент, съпроводен с мозъчна травма и амнезия.
Можем да превърнем всичко в играта, която бързо бе популяризирана в интернет: беше изграждано „това“, за да кулминира в „това“ и да оголим съвсем скелета на сериала (и скелета на провала). По същество – краят беше нереално тъп. Една специфична нереалност, присъствала като цялостно излъчване в последните епизоди. Всичките тия трупове, които позираха из улиците на Кралски Чертог, Зимен Хребет и т.н. се опитваха да крещят „РЕАЛИЗЪМ“ в лицата ни, докато в същото време останалото се случваше като насън и героите се разхождаха безцелно като сомнамбули из сцените на разруха и смърт. Повече от ясно е, че когато някъде присъства пъчене, липсва дарование. В случая обаче нереалността на края може и да е за добро. По-лесно се отмятат настрана ефирните воали. И с подобен край, за съжаление, Игра на тронове започна да поизбледнява в моята памет сравнително скоро.
Добиването на авторитет покрай колективното недоволство обаче, винаги е съмнително занимание и докато провалът е факт, пропускаме да отбележим за себе си, че и добрите моменти са факт. Че сме се чувствали добре, е факт, макар и факт на едно отминало време. Истината е, че ние избираме да унищожим или омаловажим този факт, за да причиним вреда. По този начин изместваме смисловия център към края, огъваме линията на времетраенето на сериала и я превръщаме в своеобразен кръг на омразата и увековечаваме конфликта. Пространството на вечността е пространство на вечна „наличност“ и в този смисъл мисленето ни за Игра на Тронове, след като сериалът бе завършен, ще протича вечно по един и същ начин – циклично. Тоест винаги ще бъдем спохождани от недоволството в края, на което и да е разсъждение по плоскостта на шоуто.
И понеже едва ли ще получим възмездие за страданието си, остава ни да го потърсим сами и то чрез въображението си. Представете си Бениоф и Уайс, представете си как и те са подвластни на същото мислене по адрес на Игра на Тронове и са натоварени с десетократно по-голяма тежест поради отговорността на твореца. Независимо от това колко пари и слава са спечелили и с колко неистинни и подмазвачески мнения са се заобиколили, представете си, че истината ги преследва като горящи кръгове насън, а понякога и наяве, а може би ще ги преследва и в задгробния живот. Нека прескачат горящи кръгове в Ада, подобно на циркови артисти, съответно, не винаги с успех, до края на времето.
Ако пък вие нямате садистични наклонности, развинтено въображение или пък случайно сте доволни от края, не си представяйте нищо. Но задължително угасете кръговете на омразата, след като сте ги повъртели на пръстите си. Задържането им не си струва, изморително и нездравословно е. Току-виж ни споходил един приятен вид забрава.
Игра на тронове ще остане като един от най-странните феномени в живота ми. Подобно на редица мои приятели и колеги, аз също следях сериала редовно. Но се интересувах от него повече, отколкото другите хора (четях редовно интервюта на актьорите и сценаристите), знаех за него повече, отколкото знаеха другите хора (поради детайлното ми познаване на книжния материал), обичах героите повече, отколкото ги обичаха другите хора (привързаността ми към Санса е по-дълбока от привързаността на който и да било човек към който и да било герой), но… цялостно харесвах сериала много по-малко отколкото го харесваха другите хора.
Години наред всички ми обясняха как това е велик сериал, с невероятни актьори, невероятни идеи, невероятна история. А аз просто… не го виждах. Да, харесвах основната история от книгите, но ненавиждах всичките промени и компромиси в сериала. И сега всички ми казват как финалният сезон бил провал, как едно великолепно произведение било съсипано. Изобщо не го чувствам така. Бих дал на финалния сезон около 6,5. А на целия сериал преди това – към 7. Тоест – да, има някакъв спад, но той далеч не е толкова голям.
Като цяло сериалът има хубави неща, особено в сюжета и светостроенето, те си идват от литературната основа. На моменти имаше красиви кадри, хубава природа, хубави сгради. Сериалът използваше добре чара на актьорите и на Дубровник. За осемте сезона имаше и три страхотни мелодии – началната, „The Rains of Castemere“ и „Light of the Seven“. Но имаше и огромно количество посредствени неща. В много отношения беше много камерен сериал, голяма част от сцените бяха „двама герои разменят остроумия в една стая, докато седят статично“ – тоест цялото нещо беше супер не-визуално, всичко се опираше на хитър диалог и изразителна интонация на актьорите, но не и на добра режисура, камо ли сюжет. Имаше действително много пълнеж. Особено с безбройните сцени с полуголи проститутки или несвързаните дърдорения на грандмайстер Пицел. 
В първите сезони, когато бюджетът беше по-малък, дрехите изглеждаха много зле, Церсей беше увита в някакви шалове, а Кейтлин – в кожи. Чак трети сезон Марджери въведе добрия гардероб във Вестерос. Перуките на Лина Хийди бяха ужасни и от километри си личеше колко са изкуствени, както и тези на Емилия Кларк. Черните вежди на бялата коса пък да не коментираме. Всичките сцени в Нощната стража бяха визуално скучни – супер сиви и бледи, просто не ставаха за гледане, изобщо не предаваха ярката и наситена от напрежение атмосфера от книгите. Кит Харингтън и Емилия Кларк, на които се крепи голяма част от сериала, през повечето време бяха бая дървени и неубедителни. А често дори добрите актьори декламираха речите си, сякаш играеха на сцена, а не водеха естествен разговор. Екшънът в старите сезони се заобикаляше по смехотворен начин.
Често сценаристите не знаеха какво правят и променяха неща от книгите хаотично и безидейно. Един от ярките примери още в първи сезон е Шае – тя беше много по-развита в сериала, любовта ѝ към Тирион беше показана като истинска и неотменима, сценаристите дори развиха отношения между нея и Санса и им дадоха някои много хубави сцени. В един момент обаче се стигна до сцената от книгите, в която Шае свидетелства срещу Тирион и Санса и сценаристите си вкараха този момент директно, без да го съобразят с въведените промени. Самата актриса им се е молела да го променят, казвала им е „Нека Шае предаде Тирион защото мисли, че тоя я е подлъгал, но не ме карайте да предавам Санса. Шае се грижи за това момиче, обожава я, никога не би свидетелствала срещу нея.“ Сценаристите са казали: „Ами не, така ще си е.“ В четвърти сезон Натали Дормър – Марджери – е трябвало да ги убеди, че героинята ѝ не би преспала с 12-годишното момче, а би намерила друг начин да спечели симпатиите му. Сценаристите като по чудо се съобразяват с мнението ѝ и така имаме сцената, в която Марджери подарява на Томен котка (това първоначално е било секс сцена). А във финалния сезон актьорът, който играе Варис, обяснява на сценаристите как персонажът му потръпва, когато е докоснат от друг човек с топлота и обич, тъй като това е ново усещане за Варис, никога не му се е случвало. Сценаристите се изненадват и става ясно, че на тях самите изобщо не им е хрумвало.
Единственото наистина изключително нещо в сериала си беше кралица Марджери. Тя беше феноменално написана и изиграна, всяка дума, казана от нейната уста, беше брутално силна, като изстрел, попаднал в десетката. И това се дължи в голяма степен на Натали Дормър, която откровено смятам за най-способния член на актьорския състав на сериала. Неслучайно сценаристите са се вслушвали в мнението и критиките ѝ. И когато Марджери умря, вече беше ясно накъде отива всичко – избиват си един по един всичките десетки персонажи, за да останат накрая с пет героя и в последния епизод да убият и тях. В момента, в който храмът гръмна, съдбата на сериала беше решена. Оттам всичко тръгна надолу.
Е, все пак много обичах и Санса, защото книгите ме накараха да я обичам. Пък и Софи в първите два-три сезона беше по-дървена като игра, но постепенно свикна с ролята, потопи се и успя в по-късните сезони да ни даде страхотни изпълнения. Спомням си как любовницата на Рамзи я заплаваше и Санса каза: „I am Sansa Stark of Winterfell. This is my home, and you can’t frighten me.„, спомням си как каза на Рамзи накрая: „Your words will disappear. Your house will disappear. Your name will disappear. All memory of you will disappear.„, спомням си страхотната сцена с Бейлиш, в която Санса го попита три пъти: „Do you deny it?“ и накрая каза: „Sometimes when I’m trying to understand a person’s motives, I play a little game. I assume the worst. What’s the worst reason you have for turning me against my sister? That’s what you do, isn’t it? That’s what you’ve always done turn family against family, turn sister against sister. That’s what you did to our mother… I’m a slow learner, it’s true. But I learn.„
Но не скърбя, че свърши. Няма да ми липсва. Достатъчно беше.
Игра на тронове е едно от най-големите ТВ събития на нашето поколение. Независимо какви мнения имаме за отделни епизоди или сезони, за финала, или за сериала като цяло, това беше може би последното подобно явление на история, която всеки трябва да гледа в момента, в който излезе нов епизод, ако иска да бъде част от глобален разговор, преди да влезем в епохата на стрийминг услугите, където всичко излиза накуп и се давим в толкова много предложения, че нищо не може да стане наистина културно събитие.
Чувствата ми към сериала са… комплексни. Първият сезон беше нискобюджетна, но впечатляващо изиграна адаптация, в която всичко работеше добре, но лъхаше на липса на мащаб. Вторият беше най-голямото ми разочарование, защото сценаристите все още се опитваха да адаптират книгите по една на сезон, а Сблъсък на крале е почти двойно по-дебел роман от Игра на тронове. Твърде много линии бяха осакатени, променени, или изцяло отрязани, и това беше моментът, в който знаех, че сериалът ще се провали…
Естествено, още със самото си начало, трети сезон ми демонстрира нагледно колко малко разбирам, защото повечето зрители не сравняваха сериала с книгите. За тях това беше уникална средновековна история в измислен свят, каквато не бяха виждали досега, и HBO реагира подобаващо – с вдигане на бюджета и освобождаване на сезоните от оковите на романите. Трети сезон започна истинската златна епоха на Игра на тронове, която поне за мен кулминира в абсолютно зашеметяващия финал на шести сезон. Това бяха четирите сезона, в които актьорите се сляха истински с героите си, историята умело завъртя нишките на сюжетните линии, и действието се движеше шеметно напред.
За много хора, промените спрямо книгите са непростими. И при все, че разбира се съществува аргумент за понижено качество, фактът е, че Джордж Мартин е Джордж Мартин, а Бениоф и Уайс не са. Адаптацията на този епос никога нямаше да задържи нивото от книгите (то самите книги не го задържат), а и телевизионният медиум е тотално различен от литературния. В този контекст обаче, за мен Игра на тронове създаде своя собствена вселена, вдъхновена и дирижирана от оригинала, но същевременно самостоятелна и смела в промените, които сценаристите бяха въвели.
Уви, това се промени, когато започна седми сезон. Началото на двусезонния финал на сериала беше ударно – Денерис най-накрая пристинга във Вестерос, повечето политически драми бяха приключили, и беше време за големия катаклизъм. Но нещо не беше наред. При все, че шести сезон също не беше базиран на съществуващи книги, той по някакъв начин носеше същото усещане като предходните части от историята. Дали причината са бележки на Мартин, или чиста инерция, не знам, но фактът е, че атмосферата на седми – и в последствие финалния осми – сезон беше различна. Събитията и развитието на персонажите до този момент бяха подчинени на социологическите и исторически аспекти на света. Затова бяхме способни да симпатизираме на герой като Джейми, който започна участието си в сериала, хвърляйки малко дете от прозореца на кула, след което уби братовчед си, за да избяга от затвор – защото той беше продукт на света и обстоятелствата на произхода си, и ние го възприемахме именно в този контекст и можехме да му простим неща, които никога не бихме приели в реалния свят.
Но седми и осми сезон отхвърлиха тази логика. Вместо социологическият контекст на света и решенията, които героите взимат, да определят съдбите им – похват, който ни даде феноменални моменти като смъртта на Нед Старк или Червената сватба – историята се превърна в много по-традиционен наратив, подчинен на сюжетните роли на персонажите. Внезапно някои герои имаха „сюжетна броня“, която означаваше, че в каквито и проблеми да се набутат, те просто не можеха да умрат. Нещо повече, при все че наративът в оригиналната Песен за огън и лед е воден от света и социалните структури в него, той е същевременно и изключително силен на тематично ниво. Герои резонират едни с други, съдбите им са преплетени по начини, които не са директно водени от сюжета. Всичко това беше забравено. Триглавият дракон изгуби една от „главите“ си във финала на седми сезон, а осми… ох…
На тематично ниво, цялата история – както на ниво първообраз, така и във версията на HBO – нагледно ни демонстрираше, че интригантстването е единствено разсейване от реалния проблем. Дългата нощ идваше, а сериалът дори отиде една крачка по-напред от книгите и ѝ даде лице: Нощният крал. Писал съм достатъчно за финала в ревюто си на последния епизод, но ще повторя и тук, че опитите да надцакат очакванията на феновете, доведоха Бениоф и Уайс до тотално предаване на всички обещания, които историята ни беше дала вече цяло десетилетие.
Много хора винят „фенсървис“ сюжетостроенето на последните два сезона за срива на историята. И да, „култовите“ реплики, срещите между персонажи, които нямаха нужда да се срещат, и куестенето в стил „слабо D&D“ имаха определено голяма вина за това, което получихме накрая. Но за мен по-голямата вина идва в липсата на уважение от страна на сценаристите към основите, поставени от собствения им сериал, и времето, което им трябваше, за да разкажат финала, който искаха. В крайна сметка почти всичко в завършека на Игра на тронове беше разбираемо и логично. Но начинът, по който последните два сезона внезапно се впуснаха да стигнат до този завършек, беше до такава степен видимо по-слаб от работата, вложена в предишните шест, че нямаше начин да не повлияе на впечатленията ми.
И в крайна сметка в това се корени и основният проблем на сериала. Да, Игра на тронове е убийствено качествено произведение на всяко възможно ниво. През годините той ни е дал незабравими герои, истории, и моменти. Изградил е кариерите на множество актьори и със сигурност ще бъде запомнен като една от най-важните творби на десетилетието. Но… независимо колко добра е една връзка, ако скъсването е грозно, това ще бъде основният ти спомен от нея. Колкото и добра да е една вечеря, ако десертът не струва, негов ще е вкусът, който ще остане в устата ти след нея.
А десертът, уви, не струваше.
Някъде през късния април на 2011 година съвсем НЕслучайно (разбирайте обстойно търсене) попадах на поредния пилотен епизод, качен в торент сайтовете. След 30 минути, в които не разбрах нито какво се случва, нито видях да се развива интересно действие, което да ме задържи до края на серията, реших, че това не е за мен.
Няколко месеца по-късно научих, че това скучно начало, всъщност е дало тласък на доста гледан сериал, за който се говори навсякъде, а също така е базиран на прочута поредица книги. Решението да дам втори шанс на Игра на тронове (и сериала, и книгите), определено беше от по-добрите решения в живота ми. За осем години, по един или по друг начин, достигнахме до края на историята. Осем години през които нетърпеливо чакахме да дойде не зимата, а пролетта, за да се потопим в един свят на интриги, магии и дракони. Станахме свидетели на величествени битки, подмолни предателства, комплексни герои с различни и интересни цели, огромно разнообразие от сюжетни линии, оплетени помежду си като Гордиев възел. История, която тръгна заедно с написаното, придоби собствен живот, измина свой собствен път и пак ни остави на същия изход като книгите. Или поне така твърдят и Мартин, и Бениоф, и Уайс, а ние предстои да видим така ли е.
Въпреки сравнително слабото представяне на последния сезон, картините показани в него бяха не по-малко величави, а Игра на тронове остава един от най-високо оценените сериали и то от огромна публика. Някои от епизодите са толкова добри, че стават известни сами по себе си. „Битката на копелетата“, Червената сватба (официално „Дъждовете на Кастамир“) и битката при Черна вода са само няколко примера. Във всеки сезон имаше по нещо за всеки, което означава, че имаше и какво да не се хареса на всеки.. Дали епизодът, в който всички много говорят и никой нищо не прави, дали този, в който няма никакво развитие на историята, а само безсмислен хамал или пък този, в който няма нито една гола сцена. И все пак чувството след всеки сезон беше по-скоро положително. Удовлетвореност от случилото се, трепет в очакване на предстоящото, а понякога и в ступор от неяснота, но с крива усмивка на уста.
В крайна сметка, HBO станаха ужасно богати, актьорите освен по-добри, станаха и световно известни (тези, които вече не бяха), но феновете останаха разочаровани. И причината за това не е в слабите сценарно решения на героите (такива винаги е имало), не беше в субоптималната военна тактика, която ни представиха, не беше дори в не дотам логичните развития на историята. Това са само поводи за недоволство, а истинската причина е страхът. По-точно страхът на Бениоф и Уайс, дали ще се справят сами със задачата, да градят в света, който досега само са пресъздавали. Колкото повече се отдалечавахме от написаното от Мартин, толкова повече се случваше, без да бъде загатнато по подходящ начин. Действието престана да ескалира плавно, основавайки се на показаното, и кулминацията не идваше от провалените планове, а от неведението на публиката. Сценаристите спряха да разчитат на случки да движи историята, а все повече се осланяха на актьорската игра като достатъчна, да преразкаже пропуснатите реплики. Така и не посмяха да поемат инициативата и сами да запълнят дупките в бележките на Мартин и да покажат терзанията на героите, които да имат реални стимули за действията си. По-кратките последни сезони просто не бяха достатъчни, за да не изглежда всичко претупано.
И все пак, дори с недостатъците си, Игра на тронове е една епопея, която дълго време ще остане като символ на това какво може да бъде показано на малкия екран и като първа стъпка на фентъзито към широката публика. Едно пътешествие из непознат свят, което през последните осем години успя да смаже всякаква конкуренция и се превърна в най-успешната телевизионна продукция. А скоро – да се надяваме скоро – може би ще се превърне в поредното доказателство, че книгите си остават по-добри от адаптацията.
