Бас-Лаг

Трилогията за Бас-Лаг си остава магнум опусът на Миевил, който иначе никога не се задържа в един измислен свят и един конкретен жанр. До някаква степен може да се каже, че остава верен на своя метод и в тези три романа, но въпреки това не може да има съмнение, че светостроителният му подвиг е колосален – във фентъзи жанра почти няма така добре разработени самостоятелни светове. Не толкова от гледна точка на това колко информация има за света, а на това как познанието за него и преживяването му са вплетени в живия текст. С Бас-Лаг Миевил се опълчва на една дълга жанрова традиция, направена доминантна от Толкин и имитаторите му – да се конструират вторични (secondary) светове, които гледат с носталгия назад във времето и репликират йерархичните (по романтически илюзорни) светогледи на миналото. Както Миевил сам казва в едно от вече споменатите интервюта:

[Магическите светове] обикновено се основават на феодализъм в олекотена версия – като например идеята, че ако има проблем с владетеля на кралството, това е защото той е лош крал, а не просто защото е крал. Ако селяните са видими, то по-вероятно е те да са добродушен и прост народ, отколкото угнетени окаяници (освен ако това не е лошо кралство…). Силните мъже защитават жени със заоблени форми. Героите, надарени със суперсили, налагат волята си на историята сякаш са извадени от ницшеански мокри сънища, но в същото време определяща е по-скоро съдбата, отколкото социалната действеност. Социалните заплахи са патологични, предимно нахлуващи отвън, наместо пораждащи се изотвътре. Моралът е абсолютен, като героите, нерядко цели раси от тях, пасват в правилни редички с щемпел „добри“ и „лоши“.

Когато е публикуван през 2000 г., Станция Пердидо, вторият роман на Миевил, атакува именно тези сякаш аксиоматични предпоставки на жанровото писане. Метрополисът Ню Кробузон, в който се развива действието, е пълният антипод на гореописаното – многохиляден индустриализиран град, много повече напомнящ на викториански Лондон, отколкото на която и да е столица от т.нар. високо фентъзи. Средоточие на безчет социално-икономически вектори, сред които разбира се капитализмът и империализмът са доминанти; частична демокрация, корупция, работнически стачки, често брутално смазвани от полицията, подривни организации и нелегални опозиционни вестници, тайна полиция, тероризъм, академичен остракизъм, престъпна наркомрежа, синдикализъм – всичко това оживява на страниците на колосалната по размери Станция Пердидо. Миевил може и да не пише герои, към които ти е лесно да се привържеш, често те са и по-скоро в позиция на наблюдатели, отколкото на активни агенти, но за сметка на това всички негови герои – от главните до третостепенните – са показани като продукт на тези сили, формиращи динамично социума. Светът на Бас-Лаг е в постоянен процес на промяна и въпросът кой контролира тази промяна е в сърцевината на всичката концептуална и повествователна енергия в романите.

С тази трилогия Миевил не просто предизвиква традиционното схващане на жанра (и междувременно слага начало на естетическото движение New Weird), но и дава мощен контрааргумент срещу разбирането, че фентъзи прозата е реакционистка по принцип, че ѝ е заложено да изпада в ирационалност и да алегоризира чудовищата на човешкото и историческото несъзнавано, вместо да търси прогрес и решения. Отново в същото интервю той цитира и коментира известен пасаж от Капитал на Карл Маркс:

„Но и най-лошият архитект още от самото начало се различава от най-добрата пчела по това, че преди да построи килийката от восък, той вече я е построил в главата си. В края на трудовия процес се получава резултат, който още в самото начало е съществувал в представата на работника, т. е. мислено“. (Маркс, К.,Капиталът, т.1, Издателство на БКП, С., 1950, стр. 205) С други думи, човешката производителна дейност е обусловена от съзнание за не-действителното. Трябва да знаеш как светът не е, за да го промениш.

Точно това прави Миевил в тези свои романи – приема, че фентъзи светът е не просто възможен, а истински, и го показва в най-дребните му, задушаващи детайли и механики, като по този начин сочи обратно към нашето собствено истинско, тук и сега. За да промениш реалността, първо трябва да реорганизираш категориите, през които я възприемаш, а това става единствено и само във въображаемото, чрез процес на тежък и педантичен труд. Трите романа, съставляващи трилогията Бас-Лаг, използват неотклонно този метод, макар и да го прилагат към различни възли от проблеми и сюжети.

Станция Пердидо е книгата на Миевил с най-гъстите (в антропологическия смисъл) описания на ежедневен живот, в нея Ню Кробузон се усеща като истински обживян (lived-in) свят, при това обживян по толкова много различни начини. Основният сюжет е придвижван напред от два най-мощни наративни импулса (наред с десетките други): от една страна, научният поход на отритнатия учен Айзък Дан дер Гримнебулин да сглоби теорията на кризите – ключ към буквалното преобращение на един тип енергия към друг, към пренареждане на самото битие; и от друга, нашествието на ято от чудовищни гигантски молци, които буквално изсмукват разсъдъка и мечтите на жертвите си, а изпражненията им са халюциногенен наркотик, който поробва с несравнима лекота (и разбира се бързо бива превърнат в стока от предприемчивите наркобосове на града). Науката в романа може и да е напълно измислена и невъзможна, но усещането за научност е сравнимо с това от коя да е средностатистическа научна фантастика, да не говорим за социалните теории и практики, вплетени в текста. Материалният свят е възвишен в многообразието си и ужасяващ в жестокостта си. Структурата и взаимоотношенията в нюкробузонското ежедневие са до голяма степен огледала на историческите си първоизточници, но радикалната другост на света ги прави още по-натрапливи, извежда докрай последствията от тях и противодействията срещу им.

Неслучайно този роман се оказва катализатор на New Weird ренесанса преди почти две десетилетия. В Ню Кробузон всичко е хем някак познато, хем изобщо не. В него съжителстват множество раси: нормални човеци; хора-кактуси; кепри, които са като хората, с тази разлика, че вместо глава имат гигантски скарабей; водянои, които пък са водни същества, подобни на жаби; хората-птици гаруда; ръкоподобни паразити; механични конструкти на прага на себеосъзнаването; вампири; енигматичният паяк Плетач, който живее в множество измерения и преправя реалността според собствените си, незнайни за никого естетически виждания; Претворените – някога нормални граждани, сега чудовищни фигури на снадена с механика плът, премоделирани най-често като наказание или в служба на нечия, най-често финансова цел… Най-чудовищният аспект на романа – неутолимите извънземни молци – е съдържателно най-близо до алегоризиране на цялостната система, която управлява този (и нашия) свят. Тази непобедима напаст буквално изпразва от съдържание жертвите си, а после захранва откраднатата енергия и въображение обратно в обществото, парализирайки свободната му воля. Съответствието с вампирската функция на капитала, за която пише Маркс, е явно и със сигурност присъства умишленo, но то не е кодирано само в главните чудовища на романа, а присъства надълбоко и в самата тъкан на света му, в пагубното напрежение между безкрайното търсене и ограничените ресурси.

Миевил преобръща и другото клише за жанра – че овеществява под символен капак страховете и болежките на обществото, без да ги адресира конструктивно. Тази теза е обърната с главата надолу, тъй като борбата срещу чудовищата в Станция Пердидо всъщност води до промяна и до осъзнаване на системни проблеми. Победата над тях, става ясно, е възможна само чрез колективно усилие, обединяващо различни социални агенти. По този начин романът се опитва да очертае една художествена фигура, провиждаща социалистическа революция; революцията никога не попада в хоризонта на видимост, но са очертани линиите на напрежение, от чиито страни би се водила една такава борба.

Още по-радикална е работата на Миевил като романист с преживяването на другостта. Хибридизацията и смесването на раси, плът, механични елементи, идеи, теории – това води до радикално отричане на хомогенизацията и повърхностния мултикултурализъм. И тук, още по-силно, отколкото в King Rat, Миевил заявява предаността си към диалектическата хибридност като метод на борба и на пълноценен, не-експлоататорски живот. Активното съпреживяване и приемане на другия е обозначено най-емблематично в любовната връзка между Айзък и Лин от расата на кепри (уместна препратка тук е към написаното от Д. Х. Лоурънс: “… мирът, който следва от секса“; или пък максимата, която вдъхновеният от Самюъл Дилейни персонаж-циклоп изрича в Saga: обратното на войната не е мирът, обратното е чукането); противоположното обозначаване пък е съсредоточено в образа на гарудата Ягхарек, който си е позволил да отнеме чуждия избор и затова е загубил крилете си. За обществото на гаруда Миевил казва, че е искал да върне обратно индивида, вместо да го оставя само на дясното, и така е стигнал до едно радикално комунистическо общество, което поради комунизма си се отнася към индивидуалната свобода с огромно уважение.

Миевил продължава да подхожда отдалеч към идеята за революция и в следващия си роман – The Scar от 2002 г. Вместо да използва чутовния си труд от Станция Пердидо, както биха сторили повечето фентъзи писатели, британецът сменя изцяло локала. Този път действието се развива предимно на пиратския град Армада – конгломерат от пленени, свързани в подвижно селище кораби, който не спира да се придвижва из океана, за да избегне военната мощ на големия си враг в лицето на Ню Кробузон. И ако някой си е мислел, че след Пердидо странността няма как да стигне нови нива, то The Scar разбива тези представи на пух и прах. Тук Миевил продължава да експериментира с хибридизацията, като този път смесва и жанрове – фентъзи и научна фантастика (в лицето на т. нар. probability mining – процес на актуализация на всички възможни паралелни вселени, уталожени в потенцията на сегашния момент), на морския и шпионския роман.

The Scar е разказ за безмилостна търговска война и за методите на империализма, за готовността му да приложи всички възможни методи само и само за да разшири пазарите и печалбите си. Също за самия град Армада, който противостои на Ню Кробозун като една проекто-утопия, в която демокрацията е по-истинска, а извличането на принадена стойност от работническия труд е минимално. Образът на корабното общество отдавна се схваща като вид хетеротопия (статия на тази тема можете да прочетете тук), така е видян и в The Scar, а може да се каже, че цялото творчество на Миевил се е опряло върху тази концепция за заедно съществуващи топоси и преживявания на радикална различност. Образите на тази странност продължават да се мултиплицират и в този роман: самият Армада; телепатични хора-змиорки; хора-комари; левиатан, впрегнат в магически хомот; вероятностен меч; титулният Белег; уникалното представяне на концепцията за вампирите през образа на Бруколака… И този път обаче революционният стремеж е недостатъчен и недостатъчно осъзнат; борбата срещу империализма не води до истинската промяна, която единствена би могла да излекува болния свят.

Революцията идва с последната част, Iron Council от 2004 г. Години след събитията от Станция Пердидо и The Scar, обстоятелства и фактори, действащи от различни посоки, се събират в една свръхдетерминирана точка, която се актуализира в бунт срещу Ню Кробузон. Центърът на революцията, донякъде като при предния роман, отново е подвижен – вечно местещият се влак и мобилната железопътна мрежа (няма шега), които работниците превземат и обръщат срещу някогашните си господари. Хибридността и споделеността на различието и този път са ключови, в революцията участват множество различни социални групи – както извън, така и във Ню Кробузон, – както и много различни герои. Iron Council e като че ли най-безсрамно приключенският от трите романа, в него има най-голямо движение по картата на света, има и най-много и най-разнообразна магия. Като че ли Миевил ясно указва, че революцията, онази, която ще доведе до истинска свобода, никога няма да бъде понятна, преди да се случи, затова и материалистично-научната магия в романа така често бива използвана, за да маркира важни развития, за да постави абстрактни знаци по пътя на борбата и Утопия. Текстът завършва с незабравим образ на едновременни провал и надежда. Това е границата най-близо до истинската революция, до която художественият текст може да стигне; Миевил знае това и вероятно затова и Iron Council e последният роман в света на Бас-Лаг, който без съмнение е сред най-плътните и запомнящи се в целия жанр.

1 2 3 4