The Witcher: Blood Origin

През последните 3+ години, Вещерът на Netflix се превърна в едно трудно определимо, многопластово същество, на което гордо-гордо бе лепната титлата „франчайз“ и бе изстреляно директно във висините на популярната култура. Независимо какво смятате за качеството им, неоспорим факт е, че адаптациите на Netflix са финансови хитове. Първи сезон разби тогавашните рекорди по гледания, а сезон 2, макар да отнесе немалко критика по своеволията си относно литературния оригинал, също се оказа финансово успешен. Затова и съвсем скоро стана ясно, че от Netflix възнамеряват да се носят по вълните на успеха на сериала докато има народ, който да го гледа. Вещерът ще продължи поне до четвърти сезон, дори и след напускането на Хенри Кавил, а до съвсем скоро се носеха слухове, че Blood Origin ще просъществува дори след първоначалните си четири епизода. Разбира се, това беше преди сериалът да се сгромоляса под тежестта на най-ниския рейтинг в платформата за шоу от такъв калибър. Но доколко критиката, отправена към новия spin-off е валидна, и струва ли си да инвестираме четири часа от времето си, за да разберем?

Въпросът за адаптацията като концепция се появява вече няколко пъти в ревютата ни за Вещерът. Brimstone докосна темата, когато писа за анимацията Nightmare of the Wolf, а аз самият изразих притесненията си в миналогодишното си ревю на Вещерът S02. Редно е да уточня, че адаптацията като цяло не е задължително лоша идея – игрите са именно такива, а трудно ще намерите фен на книгите, който не харесва творението на CDPR*. Въпросът е как да разграничим адаптация, вярна на оригиналния източник, от такава, направена с цел разширяване на „франчайза“? И къде всъщност теглим чертата за „вярна“ адаптация? Абе, всъщност трябва ли въобще да ни пука като истински фенове, ако в крайна сметка просто можем да си четем книгите или да играем игрите?

С мен ли сте още? Защото с всичко това на ум искам да поговоря за новоизлезлия Blood Origin – самостоятелен сериал, направен под опеката на Лорън Шмидт и предхождащ действията в книгите. Подобно на Nightmare of the Wolf, тази творба идва при нас, за да разкаже история от света на Вещера, без да се чувстваме ограничени от сюжетната рамка, към която главният сериал се опитва да се придържа*. Бюджетът на Blood Origin е видимо по-малък от този на големия му брат, но това невинаги е рецепта за провал. В крайна сметка нещото, което прави фентъзи адаптациите сполучливи, са увлекателни герои, логична последователност на действията и ясна визия на създателите. Тук обаче…

Blood Origin се развива около хиляда години преди действията във Вещерът. Сливането на Сферите все още не се е случило – с други думи, Континентът е населен единствено от елфи и джуджета, тъй като хората все още не са изпокапали от небето и завладели всичко. Създателите на сериала твърдят, че това им дава уникалната възможност да представят свят, в който елфската империя е в разцвета на силите си, преди да ги настигне бавният и трагичен упадък, на който ставаме свидетели във Вещерът. След близо четири часа стомашни вълнения, мога само да попитам – какъв разцвет, какви пет лева? Архитектурата в Xin’trea (старото елфско име на Синтра) по никакъв начин не загатва за величието на тази горда раса и по-скоро прилича на картонен модел на град, в чийто комплект са забравили да добавят боичките. Излезете ли от стените на елфската столица, нещата стават още по-трагични. Селищата в покрайнините на империята са като че ли директно чопнати от първи сезон, редом с мръсните и вулгарни пияници (напомням, елфи!), които по незнайна за мен причина смятат, че е добра идея да щипнат минаващото момиче пред очите на силната ни и бойна героиня, която удобно крие кинжал в ботуша си. Не са ли гледали филми, че не знаят какво ще им се случи в следващите няколко секунди?

Добре де, значи светът не е особено премислен – ами историята? Подгответе се за още разочарования. Blood Origin първоначално е заснет с идеята да бъде разказан в шест епизода, но някъде в процеса на монтаж е решено същите да бъдат съкратени на четири (с продължителност около 50 минути). Това със сигурност би обяснило някои привидно липсващи сцени – виждаме например „главен“ герой, който в един момент е държан в плен от Големия Лош, а в другия е удобно на точното място, в точното време, за да се присъедини към дружината; единственото, което зрителите научават за това логическо несъответствие е, че той някакси „е избягал“. Но от друга страна смея да твърдя, че съкращаването е направило Blood Origin далеч по-лесен за преглъщане. Това е и реално единствената позитивна черта на сюжета (и сериала като цяло) – наистина е лесен за следене.

Ако след коледните пиршества искате просто да оставите мозъка си в режим „сън“ и да гледате фентъзи с бегли връзки към света на Вещера и що-годе прилична хореография … знаете ли, по-скоро си пуснете Nightmare of the Wolf отново.

Но ако малка част от вас е любопитна да види какво са скалъпили Шмидт и компания, трябва да ви предупредя – проблемите със сериала изникват в момента, в който решите да задълбаете под повърхността. Историята е плоска и неособено оригинална, а развитието на сюжета е предсказуемо и на моменти толкова натъпкано с клишета, че до втория епизод вече ще ви се иска да бяхте започнали бинго лист – така поне бихте имали усещането, че печелите в нещо. Ако наистина смятате да гледате Blood Origin, силно ви съветвам да го направите в компанията на близък приятел, защото най-запомнящите се моменти ще бъдат подигравките ви към някои легендарни писателски изцепки като:

Най-накрая ще обсъдя и героите, макар че в сериала те са по-скоро архетипи, отколкото развити, многопластови персонажи. Blood Origin се опитва да пробута идеята, че главните герои са седем – сборна дружина от разбойници и магьосници-ренегати, които по ирония на съдбата се оказват в центъра на действията, довели до Сливането на Сферите. Реалността обаче е, че фокусът е почти изцяло върху само двама от тях – Ейле, с прякор Чучулигата (The Lark), и Фял. И двамата са елфи от различни кланове, които до съвсем скоро са били заклети врагове, но по стечение на обстоятелствата са принудени да работят заедно. Мога да се обзаложа, че още преди да завърша изречението си, знаехте накъде отива връзката им. Привлекателни мъж и жена, които при първото си „здравей“ се опитват да се убият – романтиката практически се пише сама! Да, ама не. Колкото и сполучливо да си играят ролите, химия между актьорите просто не съществува и за това обвинявам главно режисьорството и аматьорски написания сценарий. Ако сте дошли в търсене на нюансирани герои и проницателни разговори за същността на доброто и злото, мога да ви уверя, че в този аспект създателите категорично не разбират света на Вещерът.

И така. С напускането на Хенри Кавил от главния проект* и на фона на плачевното качество на Blood Origin, може би вече е редно да се запитаме до колко Netflix като компания вижда света на Сапковски като бездънна касичка, от която да изкарва пари. Мисля, че можете да си отговорите и сами. Аз ви оставям с една набързо скалъпена игра с пиене, която измислих в първите 20 минути на епизод 1 и която направи целия процес на гледане значително по-лесен за преглъщане.

И така, всеки път, когато чуете:

fuck – пийте веднъж;
shit – пийте веднъж;
cock – пийте два пъти;
dick – пийте два пъти;
disgrace – пийте три пъти.

Не мога да ви обещая, че ще направи Blood Origin по-добър сериал, но неминуемо ще ви е по-забавно да го гледате. Кой знае, може така да се напиете, че съвсем да забравите за съществуването му.