Moon Knight

Има здравословна доза ирония в това, че съвременна история за египетски божества започва не къде да е, а в Лондон. Разграбването и влаченето на всевъзможни по значение и размер артефакти от бившите колонии към сърцето на империята майка може да не е похвално, но определено е забавно на чисто логистично ниво. Представям си и физиономиите на бачкаторите, като им посочат поредния обелиск за демонтиране.

Новото попълнение към марвелската шведска маса добавя към традиционните супергеройски вкусове и малко повече pulp, докато визуално е по-близо до Tomb Raider или Индиана Джоунс от всичко предлагано досега. Надпреварата из пустинята в търсене на изгубена гробница, разшифроване на древни загадки и незатормозяващо въведение в древноегипетския пантеон е прекрасна прелюдия към летните месеци на занижена мозъчна активност. А за изпълненията на Оскар Айзък и Итън Хоук има възторжено единодушие, което е и добавената стойност на този „анекс“ към франчайза. Стратегията да се разширява таргет групата от потенциални зрители е много хитра и определено действа. Дали ще е трибют на класически ситкоми, коледно шоу, екшън, награждаван режисьор или както е в случая, култово актьорско дуо, Marvel знае каква стръв да заложи.

Незапознатите с първоизточника бяхме подобаващо въведени в историята през гледната точка на кроткия веган Стивън Грант. Той, също като нас, си нямаше представа какво става – героят му страда от загуба на памет, умора и често се буди на странни места. Затова прави най-логичното – избягва лекари, опитва се да не спи и се връзва нощем за леглото. Ми да, що не. Надявам се, че ако аз бях в неговата ситуация, щях поне да допусна, че човекът, който се буди в моето тяло, ще е достатъчно интелигентен, за да може да се отвърже. Но това съм си аз.

Впоследствие разбираме, че Стивън Грант, или по-точно Марк Спектър, страда от дисоциативно разстройство на идентичността и всъщност функционира като две личности – продавач в музей и наемник на не съвсем свободна практика. Оказва се, че не по собствена воля Стивън се е озовал в разгара на двубой за надмощие между египетските богове Хонсу и Аммат. И то не като наблюдател, а като главно действащо лице в ролята на аватар на лунния бог. Оттам нататък, което се пада средата на втори епизод, сериалът набира темпо и така и не го забавя. Събитията се случват едни връз други и оставят усещането за забавна, но слабо контролирана бъркотия. Но мисля, че това лека полека се превръща в запазена марка на Джеръми Слейтър (Umbrella Academy).

Древноегипетската митология е щедър източник на символика, представи за задгробния живот и божествена справедливост. А и „профилите“ на повечето от божествата са непоследователни, така че остава място за творческа интерпретация. Животинският облик на боговете илюстрира много точно метафората за тяхната справедливост – безскрупулна и жестока. Човешките съдби ги интересуват слабо и дори техните аватари на земята за тях са просто поредната цепеница за поддържане на праведния им огън. Накратко – боговете са студени копелета, на които не трябва да се разчита. В конкретния случай, разликата в каузите на Аммат и Хонсу е по-скоро теоретична, отколкото практическа – единият яде сърцата на тези, които ще извършат зло, а другият на тези, които вече са го извършили.

Ако преглътнем на моменти бутафорния CGI, филмът е изключително добре заснет и монтиран. Костюмите са особено реалистични. А Green Lantern ситуация с костюма на Moon Knight е отиграна с хумор и е съвсееем малко криндж. Затова пък саундтракът е сравним може би единствено с този на Guardians of the Galaxy по страхотност (това е дума, проверих!). Още когато в началната сцена зазвуча гласът на Боб Дилън, вече знаех, че каквото и да последва, ще ми хареса. Предразсъдъци… всеки си носи своя товар.

Като изключим излишно превзетата начална сцена на филма, в която Артър Хароу (Итън Хоук) без видима причина си тъпче обувките със стъкла, героят му e стегнат, понятен и дори симпатичен. От него струи непоклатим фанатизъм в най-добрите традиции на американските телевизионни проповедници. И ако ползваме за мерило за сполучливостта на един злодей това доколко зрителят се чувства разколебан в пристрастията си, то Хароу е страхотен. Няколко пъти се поколебах дали пък светът няма да е по-добър, ако злото е изкоренено изначално. Бебе Хитлер? Бебе Путин?

Няма как да не се присъединя към хора от възхвали към Оскар Айзък, който се извъди страшен актьор. Да му се ненадяваш.

Лейла (Мей Каламауи) се движи на ръба на няколко клишета – бедното сираче, сладката измамница, върха на любовния триъгълник, но удържа фронта до последно. А и е изключително предизвикателство да се представяш на нивото на Айзък и Хоук, да поддържаш темпото и нивото на харизма, което те предлагат. Както би казал Тери Пратчет – има страхотна коса.

Хубавото на това разклонение на MCU вселената е, че не води никъде, не генерира особени очаквания, не въвежда герои от значение за мултивселената и като цяло е просто забавно без от това да произтича ангажимент. Това е телевизионният еквивалент на one-night-stand – свежо, запомнящо се и еднократно.