Arcane

Arcane е тазгодишната предколедна изненада. И, о боже! Каква изненада само! Набързо да уточним: Arcane е League of Legends съдържание, т.е. свързано е с онази видеоигра (или е по-редно да кажем електронен спорт?), в която десетина играчи за около 40 минути управляват герои с уникална визия, произход и набор от умения и си съперничат върху фиксирана карта с крайната цел да унищожат базата на противника. Играта с най-токсичната общност на света, която децата обожават, заради която забравят да си изядат обяда или не внимават в онлайн часовете си в училище. Но Arcane е добро League of Legends съдържание! Дотолкова, че ни се иска да не беше League of Legends съдържание. Дотолкова неочаквано добро, че сме във възторг!

Във времена, в които всеки автор на медия се опитва да „иновира“ и да подкопава очакванията ни (кхм, кхм… Castlevania кхм, кхм…) и това често резултира в сериозни извращения, Arcane се уповава на клишета и резултатът е превъзходен! Нека повторим: кли-ше-та, пре-въз-хо-ден! Това е. Толкова е просто! Няма значение колко дъвкан материал ни се предоставя, а как. Arcane спазва изрядно всички разказвачески правила, поставя детайлите си с внимание и резултатът от това е, че всичко работи безотказно. Драмата работи, екшънът работи, светът работи, героите работят… Но нека обясним защо, нека и по същество.

Сетингът на анимационния сериал на Нетфликс е утопичният и прогресивен град Пилтоувър, но и сенчестата му, дистопична страна – подземията на Заун, в които кипи живот със съвършено друга динамика. Може да се каже, че Заун е беззаконната страна на Пилтоувър и жителите на горния град не са очаровани от наличието на долните обитатели, считайки немалко от тях за паразити, които нямат място в града им и нямат право да се ползват от облагите на високотехнологичното общество. Разликите между двете места са перфектно подчертани чрез визуални детайли. Тоест, не само с осветлението и дизайна на сградите: тези в Заун изглеждат като бараки, построени от всевъзможни подръчни материали и омазани с графити, а кулите на Пилтоувър издигат към небето позлатените си, спретнати фасади, прозорците с високи сводове и висящите по стените банери на могъщи фамилии. Нищетата и изобилието на двете места са ни показани в идеален контраст, с няколко минимални визуализации. Като например една отворена тераса в Пилтоувър, с  небрежно оставена на масата табла, отрупана със сладкиши.

Основните действащи лица са сестрите от Заун, войнствената Вайълет (или Вай) и плахата Паудър, по-късно печално известна с прякора си Джинкс. Осиротели от малки, след сблъсъци между властите на Пилтоувър и хора от подземието, те са взети под крилото на Вандър, ветеран от сблъсъците, своеобразен лидер на подземията и понастоящем барман в едно тамошно заведение. Разбира се, младините им  в подобна среда са турбулентни и историята ни запознава с тях именно по време на оркестриран от Вай джебчийски набег – над изобретателска лаборатория в Пилтоувър. Историята проследява порастването им, както и корените на техния конфликт, с който всъщност са известни в играта.

На повърхността пък оперира друг дует: младите изобретатели Джейс и Виктор, търсещи начин да съвместят стиймпънк технологията на Пилтоувър с арканата на магьосниците от древността, в името на обществения прогрес. Макар целта на двамата да е обща, личните им мотиви ги тласкат по различни пътища. Там, където звездата на Джейс изгрява, тази на Виктор залязва. Единият обира лаврите като борец за обществен просперитет, докато другият линее в сенките, борейки се за личното си оцеляване. И тук Arcane ни разказва, колкото с преки, толкова и с косвени похвати. В сцена на раздор между Джейс и Виктор, един конкретен правилно подбран ъгъл изпълва с толкова повече значение единствен жест – поставянето на една чаша, – че човек може да завие от кеф.

Може би е ясно, че основният мотив, който се откроява в сюжета на Arcane, е дуалността. Взаимодействието имено на двойките, в които Arcane разделя и събира героите си, създава малките завихряния, които прерастват в сюжетните урагани. Отделните сюжетни линии са така майсторски и естествено преплетени една с друга, че няма деление на по-малко или повече интересни или значими.

Естествено, не всички персонажи в Arcane са герои в League of Legends (някои не още), но поддържащите персонажи не страдат от липса на характер. Всички те, от Маркус и Севика до най-долния наркозависим, са превъзходно изградени и принадлежат на средата си.

Длъжни сме да споменем и че Arcane е за всички. Не е задължително да сте запознати с League of Legends, за да изпитате удоволствие от гледането. Разбира се, има бонуси за феновете, но продукцията не си е поставила за цел да ни развлича с препратки и да бъде придатък към нещо по-голямо, а се фокусира върху своите собствени достойнства. Доколкото знаем, съществуват и доста различия в историята, която Arcane и League of Legends разказват, но не е болка за умиране, че микрокосмосът на Arcane не е каноничен, дори обратното, предимство е, защото дава истинска творческа свобода на създателите. Всъщност излъгахме. Arcane не е за най-малките. Тонът на анимацията никак не е лек. Когато е необходимо насилието да е визуално, цензура няма. Добавете към честото насилие и една еротична сцена и става съвсем ясно, че Arcane не е точно за деца.

И като заговорихме за анимацията, тя е дело на френското студио Fortiche, които и преди са имали вземане даване с франчайза на Riot Games и имат няколко трейлъра на играта зад гърба си. Стилът и естетиката по-скоро са разширение на визията от трейлърите, отколкото нещо ново сами по себе си, и са убедителни, особено като се вземе предвид игровия първоизточник. Както споменахме по-горе, стилът е визуално издържан и страхотно детайлиран. Вай с бойните си ръкавици толкова много ни напомня на Гъли от Battle Chasers и нищо чудно, Мадурейра наскоро се присъедини към света на League of Legends с нова игра в стила на Battle Chasers. Анимациите и израженията са невероятно плавни и убедителни за карикатурните си пропорции, а битките са направо в различна категория – чистата дефиниция на кефа е близо до изживяването им. Еко срещу Джинкс, вторият сблъсък на Вай и Севика – визирам вас. С други думи, скоро не сме гледали толкова добра анимация. Саундтракът на Imagine Dragons също доста добре допълва младежкия дух на продукцията и оставя спомен.

В заключение, можем да кажем, че Arcane е точно каквото трябва да бъде, точно както трябва да бъде и слага доста от игралните продукции за тази година в малкия си джоб. Какво направи? Просто спази правилата на разказването и не се принизи до препратка към видеоиграта. В този смисъл Arcane ни изненада повече от приятно, тъй като, поради игровите ѝ корени, подходихме снизходително към него. Можем единствено да ви предизвикаме да го гледате и да се радваме, че е подновен за втори сезон. Предизвикваме ви дори да го подцените! Във втория случай скоро няма да сте изпитвали толкова сладко опровергаване.