Castlevania, сезон 4

Четвъртият сезон на Castlevania се появи наскоро и с това сложи завършека на сагата за убиеца на вампири Тревър Белмонт и другарите му Сайфа и Алукард. Изпълнителният продуцент на сериала споменава в интервю, че вероятно това не е краят на Castlevania франчайза в тази му форма, тъй като мотивът от игрите за поколения герои, които се въздигат, за да се противопоставят на вечно възраждащата се зла природа на Дракула, е невероятно богат на сюжети, герои и локации. Ако опитаме да разгледаме поредицата като цяло, а не само този сезон, изводите са противоречиви.

Предходните сезони като цяло бяха прилични, ангажирани повече със своеобразен преразказ на отделни мотиви от първообразите и осъвременяването им. Четвъртият не прави изключение. Появата на щита на Алукард от Symphony of the Night, както и на разни други предмети, места и герои, са поставени там за старите фенове, за да ни напомнят, че все пак гледаме Castlevania. Но отвъд това трактовката на Елис е своенравна и гради свой микрокосмос от идеи, които дори често са етически и естетически противоположни на оригинала.

Новите образи в този сезон.

Сюжетните линии, които бяха недовършени, по един или друг начин, намериха своя край. Трети сезон остави част от героите си в окаяно състояние, показвайки им, че понякога триумфът е по-тежък от загубата, но в четвърти те са издигнати до необходимото ниво на духа, за да посрещнат достойно последния конфликт. Останалите, белязани от загубата на нещо повече от поредната битка, също така добиха и друго, освен поредната рана – нов манталитет и истинската творческа сила, необходими за реална промяна и растеж в нравствен и житейски план. Нещо, на което вампирите не са способни. Това е и една от основните идейни нишки, малко или много прокарана през историята на Castlevania. Сътворението и сътвореното принадлежи на хората, вампирите могат само да претворяват, прахосват и погубват. Отвъд големите идеи, обаче, читаво ли е писането на Елис?

Героите му дават оскъдна информация в това отношение. Парадоксално, но понякога дори с поясненията е трудно да се разбере какво всъщност е имал предвид авторът. На фона на това изпъкват някои добри речи – диалогът на Хектор и Ленор за разликата между силата и властта или пък епитафията на Кармила. Само по себе си и обяснението на Сен Жермен пред Драган относно същината на алхимията, не е лошо. Ясно е: Елис си е прочел домашното по окултизъм, както показа и в трети сезон, ала с пъченето си успява да го направи отблъскващо. Както винаги, понякога репликите са толкова чудовищно cringe – ще ти се героите да не си бяха отваряли устата или озвучителите да бяха отказали да си прочетат репликите. Особено визирам едно от последните възклицания на Сен Жермен, което тотално деградира личната му мисия до плиткоумните щения на плътта.

От друга страна на Елис му се налага да се бори именно с простотата на геймплейно фокусираните оригинали и да съгради кохерентен свят от тях. Попълването на празнините в камерния свят на игрите от страна на играча постига добър ефект и може би дори е желано. Празнините, които Елис оставя, не търпят толкова свободна интерпретация… или напротив – търпят най-свободната интерпретация. И в двата случая е дразнещо заради липсата на умереност. В действителност това, което превръща творческия му акт в конфликт, са собствените му амбиция и стремеж към оригиналничене. Дългогодишна поредица като Castlevania подхвърля предостатъчно парченца от светостроителския пъзел, които ако бяха сглобени правилно, биха заработили брилянтно и биха отнесли замъка на Елис, където пожелае. Но той е решил, (вероятно по редица разнородни причини, а не от нарцисизъм), че трябва да има повече от неговия почерк вместо класическо съдържание.

Според някои, открита Berserk препратка.

Погледната дори сама по себе си, неговата Castlevania е твърде раздвояваща във впечатленията, които оставя. Това личи и в твърде разнородно хореографираните сцени, като например смъртта на Замфир, за разлика от, например, битката на Тревър, Сайфа и Алукард срещу вампирите на Драган в замъка на Дракула. Друг пример за противоречие е в самото начало на сезона, където виждаме как Тревър и Сайфа се бият с най-разнообразни врагове, просто за да спасяват невинни и да саботират злосторници. Проблемът им е, че просто реагират, удрят злото по периферията, която сякаш никога няма да се изтъни, а истинското героично действие, което изисква саможертва, би било да ударят врага си в сърцето. Те отказват да го направят, за да проследят врага до леговището му, но в крайна сметка, когато настава моментът да спасят света, отново се хвърлят в спасяването на отделни индивиди, вместо да се втурнат директно към ритуала на Сен Жермен.

Може би са мислели практично и подпомагайки малката кауза на Алукард не само му осигуряват одобрението на Грета, ами и знаят, че Алукард не би им помогнал безусловно в спасяването на света. Не – ето това би било абсурдно. А може би съществува нещо такова като героичен компромис. Може би истински героичната им същност изисква точно него, защото е по-трудният път към успеха и колкото и да се опитват, те не могат да избягат от същността си, дори при най-високия залог. В този смисъл примерът се явява неуместен, а това им противоречие само ги изтъква като истинките герои. (Не като Сен Жермен, който приема твърде буквално наставленията на Смърт и очевидно има патологични наклонности. Но какъв избор има той? Нима просто не компенсира неумерено за безсилието си през годините? А истинските ни герои винаги са упражнявали повече власт над съдбите си. Пък и в крайна сметка и каузите им са различни. Сен Жермен служи на себе си, а те служат на другите.) Да, примерът може и да е неуместен. Може би Елис си е давал сметка за всичко това и противоречието е било напълно нарочно, а аз виждам пороци в творбата му там, където ги няма. Може би…

Нека обясня усещането за несигурност и двойственост. Шести епизод безспорно се нарежда сред по-любимите ми, но преждевремеността му удря като трети епизод в последния сезон на Игра на Тронове. Претенцията му за епика е пометена от нищожеството на мащаба, в който е разгърнат конфликтът и единственото удоволствие, което можем да извлечем, иде по скоро от индивидуалните конфронтации в него. Отделно, че покрай двойната трансформация на Смърт в девети епизод не можех да се оттърва от усещането, че с неконсистентното си писане Елис просто се старае да се оттърве от герои, с които не знае какво да прави. Изграждането на историите им отнема сезони, приключването им – един не толкова впечатляващ миг. Възможно е да му се е наложило да пакетира и приключи по-големи творчески стремежи в рамките на един сезон. Получаваме подобаващи обяснения за някои събития, но те са някак твърде удобни и са по скоро оправдание на творческа леност.

Плитък е и опитът да се привнесе алтернативност в Castlevania вселената и ако някои хора се гордеят, че са представени, по-скоро трябва да се обидят – това не е искрено, а дори да е, не е убедително. Саундтракът пък е подобаващ, но бледнее в сравнение с траковете, които игрите са ни предлагали през годините. Отделно, определено има проблем с акустиката при говоренето. Твърде често репликите на героите звучат все едно не са изречени в средата, която обитават и това чупи ефекта на органично потапяне в историята.

В заключение, безспорно писането, а и всичко в сериала има и силни страни, а четвърти сезон не прави изключение. Някои от битките бяха брилянтно написани и изпълнени, някои от репликите бяха остроумни и проникновени. Технически погледнато, Castlevania на Уорън Елис е предизвикателна и изключително прилична продукция. Само че тя носи една специфична сянка. Сякаш срещу всеки възход стоят едно или няколко падения, които дори и да не огорчават, то поне притъпяват добрия вкус. Вината тук е най-вече в прекомерния стремеж към хитруване и подкопаване на очакванията на зрителя. Ето как неволно можеш да сринеш основите на творбата си.