Комиксите по Dark Souls

Within these lands, time races and crawls with reckless abandon. A trickle, a deluge that not even death can withstand. But the soul… the soul is absolute. It is a protean creation, a thing of eternity and boundless potential tethered to transient flesh. Does that not seem contrary to thee? Does it not seem fatuous?

Когато едно име се радва на завиден успех, то обичайно започва да се появява в най-разнообразни форми. Покрай него се навъждат всевъзможни обожатели и подражатели, имитатори и иноватори. Понякога част от тези фигури са овластени с творческа сила върху първообраза и действително успяват, ако не да го надминат, то поне да го „окичат с гирлянди“. Друг път обаче нечистите пориви или творческата немощ предизвикват трагедия с библейски пропорции.

В случая, от популярността на Dark Souls видеоигрите се ражда поредица комикси. Разпознаваемото лого върху кориците им издига ли се като бастион за качеството им, или е просто там, за да ни подмами, че вторичният продукт притежава качествата на оригинала? Казва ли ти, че си струва да го притежаваш? (За колекционерите на брандове не коментираме, в лакомията си те са се лишили от вкус.) Дело на различни автори, всеки със собствена визия, за жалост, комиксите по Dark Souls са повече поприще на комерсиални търсения, отколкото на задушевни творчески такива. Те се задоволяват предимно с имитация и подражание, отколкото с оригинален комиксов прочит на мрачния свят на Dark Souls и вероятно за мнозина това би било достатъчно.

Tales of Ember (Детайл)

Подобен развой изобщо не е неочакван. Рядко творби от различни формати се допълват взаимно в изключителна степен. Още повече в случая с трудно преводим източник като Dark Souls. Естествено, присъстват и изключения, но дори при тях се забелязва, че вниманието е падало върху възпроизвеждането на есенцията, отколкото на субстанцията на игрите. В настоящия материал ще опитаме да обясним защо това е така.

Dark Souls II: Into the Light

Едно от изключенията. Предимно дигитален, този черно-бял комикс пристигна и в лимитирана материална форма за поръчалите специални издания на втората игра. Сюжетът му проследява странстванията на незнаен рицар, облечен в небезизвестната Фараамска броня. Като повечето други комикси, и той не отива отвъд това да ни разкаже драматизация на фрагмент от Dark Souls изживяването, но авторите предварително са заявили, че не са си поставили за цел нещо повече от това, което е плюс. Прекрасният за краткостта си остросюжетен наратив, черно-бялото решение и уважението към първоизточниците са сред най-големите му достойнства и го отличават от другите.

Dark Souls: The Breath of Andolus

Ако не в намеренията, то определено се различава от Into the Lightв резултатите. The Breath of Andolus е първият от поредицата на Джордж Ман и Алън Куах, която (уви) представлява основният корпус на Dark Souls комиксите. Сетингът на събитията е кралство на име Ишра, някъде там в просторите на Dark Souls вселената. То не е осезаемо различно от Болетария, Лордран или Дранглейк и навярно това е бил и предварителният замисъл на авторите му.

Ишра просперирала под светлината на Свещения пламък, поддържан от благоговейния огнен дъх на дракона Андолус. Един ден обаче я застигнало проклятието на немъртвите. Така откъсването на народа на Ишра от цикъла на смърт и прераждане ги обрекло на хилядолетен застой и разложение. За да се противопостави на упадъка, човешкият лорд Барон* Карамас убива дракона Андолус, за да подсили с последния му дъх Свещения пламък до степен, която би могла да подхрани живота, така че да отблъсне проклятието. Уви, после научава, че спасителното му дело само временно е отложило падението.

Както виждате, предисторията не е особено вдъхновена (pun intended). Историята пък ни запознава с дамата на меча Фира и спътника ѝ – гадателят Олдрич. Те са поели на мисия да съберат необходимите за съживяването на дракона Андолус артефакти, пазени ревностно от слугите на Карамас и ултимативно – от самия него. Целта на мисията – да върнат дракона и да го убият, за да може последният му дъх повторно да подхрани пламъка и да отблъсне проклятието от земите на Ишра, отново временно. С други думи, да повторят „подвига“ на Барон Карамас. Всичко това можеше и да работи, ако не беше представено чрез толкова клиширани разказвачески способи, някои от които – откровено несвойствени на вселената. Героите са досадни, ако трябва да съм ласкателен. Динамиката помежду им е дълбока като тиган за палачинки, а личните им мотиви са по-неразгадаеми от бръщолевенията на самозван мистик.

Tales of Ember (Детайл)

Повествованието страда и от прекомерна употреба на архаичната форма. Сякаш някой е чел диалозите и описанията в Dark Souls и е решил, че ще ги надмине качествено по количествен път. Проваля се дори като имитация, защото е гротескна и постига обратен ефект, все едно някой пародира формата на игрите.

Артът е много добър, макар да не ми е точно по-вкуса. Цветовете са приятни за окото, но може би са в повече и е трябвало да заложат на по-убити тонове, за да предадат по-убедително souls атмосферата. Движенията на героите обаче са сковани, а при израженията няма две еднакви и сякаш различен човек гледа от всеки панел. Отделно, при все достойнствата си, стилът просто е впрегнат в скучни композиции и банални дизайни, така че повечето от панелите пустеят.

В заключение, не прави особена чест, че The Breath of Andolus носи Dark Souls името на корицата си.

Dark Souls: Legends of the Flame

Това издание е компилация от по-кратки истории на различни автори. Представени са от един обграждащ ги сюжет – видения в пламъка пред поредния незнаен рицар, надянал бронята на Фараам на плещите си. Съответно всяка история притежава собствен визуален и разказвачески стил: едни по-класически, други – по-екстравагантни. Едни са добри, други – не толкова.

Споменаване заслужават:

• The Flame’s Return за красивия език, с който разказва историята си, където сюжетът някак случайно съвпада именно със souls преживяването и заради приказния си рисунък.
• The Devoted за добрия обрат и за това, че доказва как в подобно издание може да се работи и с по-анимационен арт и силни цветове, ако просто всичко останало е направено както трябва.
• That Which Holds Us Human за страхотния арт!

Dark Souls: Winter’s Spite

Второ включване от Джордж Ман и Алън Куах. Този път по-умерено и като реч, и визуално. Джордж Ман е поовладял порива си да сипе архаизми, макар към края на комикса отново да залита в нежелана посока. Пищността на рисунъка на Куах този път не е похабена, отчасти и защото сетингът на историята е предимно снежната пустош, където няма какво толкова да се вижда.

Winter’s Spite разказва историята на лейди Парентия. Белязана от загубата на своя любим, тя освобождава болката и омразата си над земята на Алмерия под формата на снежна виелица, сковавайки околностите във вековен лед и затваряйки се в залите на палата си в Уинтърспайт.

В тази история с кръв и дрънчене на вериги навлиза Андред от Итвейл. Той е рицар, видял много битки, търсещ отмъщение срещу незнайния похитител на семейната му реликва. Заварваме го пленен и принуден да се сражава в арена срещу прокълнати врагове за удоволствието на извратен господар. Изпълнен с гняв и ненавист, Андред планира своето бягство, а в далечния мраз лейди Парентия го зове.

При все че историята е обещаваща, не успява да набере сила в хода си, даже точно обратното. Цялото действие просто е скучно, а кулминацията в края напомня на тази в The Breath of Andolus и не ме остави чужд на разочарованието. Жалко за ненадминатия арт…

Dark Souls: Tales of Ember

Личният ми фаворит! Продължението на Legends of the Flame, в което незнайният рицар се завръща при пламъка, за да потърси нови легенди. В кратките истории са замесени същите автори и отново не разочароват в илюстрациите и в текста. Дори са по-добри от преди, защото слагат брилянтен завършек и на историята на рицаря, която ги обгражда.

Dark Souls: The Age of Fire

Последният комикс от поредицата на този етап е с различни автори. Райън О’Съливан и Антон Кокарев са отговорни за тази история, която се вписва директно в предисторията на игрите и представлява драматизация на събитията в света на Dark Souls по време на войната срещу драконите и падането на земите под проклятието на немъртвите. За жалост обаче вниманието към първоизточниците е сред малкото неща, с които творбата може да се похвали.

Артът зад кориците (които са подвеждащи) нацелва тоновете, но според мен, пропуска в доста останали аспекти. Основни дефицити можем да посочим в пропорциите, динамиката и изразителността, а всички по-дребни минуси произтичат от тях. Балоните на героите също не са изпълнени с особено остроумен или правдив език. Въпреки недостатъците си обаче The Age of Fire съумява да постигне нещо, което малко от Dark Souls комиксите преди него нацелват – успешно предава мрачната и потискаща атмосфера на игровия свят.

Tales of Ember (Детайл)

Като цяло комиксите по Dark Souls не са трагедия от библейски порядък, но и не правят особена чест на името. Намират се добри попадения сред тях, но те не успяват да изкупят грешките на останалите – не им е това работата, а и рядко разполагат с такъв капацитет. Това съвсем не е неочаквано предвид факта, че те са повече страничен продукт, отколкото самостоятелни творби, както беше споменато и в началото. Поръчани и направени, те безогледно потъпкват идеи от сорс материала с плитките си интерпретации. А може и авторите да не са били способни на повече… Може самите игри да са виновни, със своята недостъпност, криптичност и иносказателност. Дори да е така, това е само част от плетеницата на Проблема.

Ако трябва да търсим нередност, то вероятно тя е скрита и в авторовата пренебрежителност към творбата, породена от гледната точка, че това е просто продукт. А не бива. Искам да кажа че Dark Souls комиксите, а и вторичните творби изобщо, не са изначално обречени и не бива да бъдат третирани като такива. Те не се раждат в сянката на титан. Това не е свършен факт. Не и докато ние с отказа си от бунт или с криворазбрана признателност не го направим такъв.