The Witch’s Heart

The Witch’s Heart е историята на Ангрбода. Онази Ангрбода от скандинавската митология, великанската съпруга на Локи, майката на чудовищните му деца. Закономерно идва сравнението с Цирцея на Маделин Милър. И двете книги разказват историите на вещици, и двете преразказват митологични събития. Прекалено много неща споделят тези произведения, за да не ги сложим едно до друго и да не ги разглеждаме, ако не сравнително, то поне заедно.

Когато пишех онова ревю, се бях зачел в историята на мита за Цирцея и открих колко малко знаем всъщност за нея. Оказа се, че нейният образ е развиван в други древни произведения, част от които не са запазени. Оттам например Маделин Милър беше заимствала относително щастливия край за морската вещица. Същото може да се каже и за The Witch’s Heart. Само дето тук не се занимаваме с древногръцката, а със скандинавската митология. За разлика от средиземноморските епоси, скандинавската митология не е достатъчно добре запазена. Разбира се, имаме Прозаичната Еда и Поетичната Еда, имаме и многото исландски саги, от които можем да черпим информация. Но обстоятелството, че повечето от произведенията са се запазили в устна форма до доста късен етап от историята ни и са записвани едва след християнизирането на района, ни подсказва колко много сме изгубили. Както казва Нийл Геймън в Скандинавската си митология: „It is, perhaps, as if the only tales of the gods and demigods of Greece and Rome that had survived were of the deeds of Theseus and Hercules.“*

Това е дало възможно на Женевиев Горничех да попълни някои от празнотите със свой наратив, даже на места ми се струва, че малко е прекалила с обединяването и адаптирането на образи. Историята в The Witch’s Heart започва в неопределен момент от северния епос, когато Ангрбода се е спасила от отмъщението на боговете и организира своя дом на края на света – в Желязната гора. Само дето в гърдите ѝ не бие сърце, защото не е успяла да го спаси от гнева на Один, и то е останало при Аесирите. Така един ден, докато си почива край реката, тя среща остроумен мъж с обаятелна усмивка и предизвикателно поведение. Той се представя като кръвен брат на Один и връща сърцето ѝ. Така започва историята на Ангрбода и Локи, която ни разказва The Witch’s Heart.

Книгата е всъщност разделена на три части. В първата Ангрбода се опитва да живее нормално, да изгради нов дом далеч от взора на Один и да си спомни коя е била, преди боговете да я убият три пъти. Това е и най-дългата част, в нея описанието на ежедневния живот на Ангрбода, образите на Локи, великанката Скади, дори на Один, който издирва вещицата в гората ѝ, създават осезаемо чувство за уют. Пещерата на края на света, където се развива голяма част от действието, се превръща в приятен дом, в който читателят може да се стопли до домашното огнище на Ангрбода, да опознае нейните гости и да прекара зимите заедно с нея и семейство ѝ.

На Ангрбода обаче не е ѝ е отредено да живее спокоен живот. В един момент тя е разкрита и така разказът прелива към следващите две части. Определено обаче не можем да наречем Ангрбода просто жертва на съдбата. До голяма степен тя сама си навлича неприятностите. Нейните действия оставят следи из цялата митология, като тя е представена като първопричина за доста от по-популярните митологични събития. Всъщност един от основните мотиви, които пронизват книгата, е предопределеността на нещата – дори Один не може да се опълчи на Норните, но въпреки това изборите имат значение.

Доста интересна са взаимоотношенията между Один и Ангрбода. В началото тя се страхува от него, после започва го мрази, но постепенно разбира позицията му и открива мотивацията зад постъпките му, за да се стигне дори до своеобразна форма на съчувствие между двамата. Доста е приятно читателят да изследва образа на Один през очите на Ангрбода и да види защо той прави всички тези неща, при положение че е всевиждащият баща на всички. Образите и взаимодействията между различните герои са това, което прави тази книга толкова приятна. Освен Ангрбода и Один получаваме доста добре разработени образите на Скади – великанката, съпруга на Ньорд, която се оказва приятелка на Ангрбода; на Локи – своенравния чаровен съпруг на Ангрбода; както и на трите им деца – Хел, Фенрир и Йормунганд. Някои от сцените, особено към края на разказа, когато нещата започват да достигат своя неизбежен край, са наистина разтърсващи и дълбоко емоционални.

Хронологията на разказа е малко объркана спрямо митологията, както я познаваме, но струва ми се, че това не е особен проблем. Някои въпроси остават без отговор, но заради структурата на повествованието така или иначе няма как да получим тези отговори. Въпреки това у мен остана леко разочарование, че така и не бяха изяснени образите на Скол и Хати. Същевременно Ангрбода се явява персонаж, който обединява поне няколко различни женски образа от митологията. Както казва в свое интервю авторката: „The angle I took with Angrboda was to explore the associations she has in common with or which are echoed in other female figures in the mythology, so I ended up writing them all as the same person.“* По-запознатите читатели може да се изненадат от ролята ѝ в някои митологични истории.

По-рано сравних книгата с Цирцея на Маделин Милър. Струва ми се, че The Witch’s Heart я надминава в почти всяко отношение. Развитието на образите, представянето на целия скандинавски епос през очите на Ангрбода, отношенията на вещицата с останалите герои… може би скандинавската митология просто ми е по-симпатична, но също така ми се струва, че тук получаваме един действително по-плътен разказ. Предполагам, че свободата, с която Женевиев Горничех разполага при разказването на северния епос, ѝ е дала сериозни предимства. Въпреки това смятам, че не бива да си мислим за състезание между двете книги, напротив. Те изследват една и съща интересна страна героините си и по един много любопитен начин биха могли да се допълнят една друга – все пак Цирцея се стреми към любовника си Одисей, докато Ангрбода се опитва да спаси децата си Фенрир, Хел и Йормунганд от неизбежността на съдбата.

Не мога да не ви препоръчам тази книга с цялото си сърце. Силно се надявам родните издатели да са я забелязали и да я добавят към приятната бутикова колекция от фентъзи, която напоследък излиза в България. Ако ви се чете приятно митологично фентъзи, ако искате да се почувствате у дома си в Желязната гора на Ангрбода или просто искате да прочете историята на скандинавските богове, защото по някаква причина не я познавате – не се колебайте! А и не мога да се отърва от усещането, че тази книга всъщност би била много приятно четиво, с което да се запознаете с жанра на митологичното фентъзи по принцип, дори да сте абсолютно боси в него. По нашите географски ширини няма да видим нито люта зима със северно сияние, нито летни дни, в които слънцето не залязва, но с тази книга можем да се потопим в живота на Аесирите и Великаните.