The Watch: First Look Епизод 1 'A Near Vimes Experience'; Епизод 2 'Ook'; Епизод 3 'The What'

Определено може да се каже, че не съм аз човекът, който смело ще изпъчи гърди и ще ви заяви, че новата адаптация по романите на Тери Пратчет за Света на диска всъщност не е чак толкова зле. Все пак всички гледахме трейлъра. Всички бяхме там, когато тази торба с новородени котенца потъна. Сега, няколко месеца след това, спокойно мога да кажа, че преминах успешно и през петте стадия на скръбта. И с възстановен мазохистичен ентусиазъм се обърнах към първите няколко серии. Но когато очакваш най-лошото и то се размине, оставаш някак несигурен и колеблив. Дали не съм се объркала? Наистина ли ставаше за гледане?

Нека направим неотложните предварителни уговорки. Първата е, че обикновено сериалите имат нужда от три-четири серии, за да се завъртят на правилните обороти. Тоест впечатленията, които споделям сега, могат да се потвърдят или пък не. Втората уговорка е малко по-съществена. Сериалът има общо с вселената на Пратчет горе-долу колкото Смърт със селскостопански работник. Но това е лична битка, която всеки фен ще реши дали да води, или не. Моето мнение е, че ако ще правиш екранизация по Света на диска, то или трябва да не промениш абсолютно нищо, или да промениш всичко. С последната адаптация по Добри поличби видяхме, че и пълното придържане към оригинала не е добра идея. Създателите на The Watch са избрали втория подход. Смело и безразсъдно – да. Сполучливо – предстои да отсъдим.

Историята ни изпраща условно казано в началото на сюжета на Стражите! Стражите! В смисъл, градът е нападнат от дракон. Стражата все още е в жалкия си и никому непотребен период. Керът тъкмо пристига в града и т.н. Но и не съвсем. Условно казах, защото технически погледнато се намираме в паралелна вселена и макар и героите да са същите, те нямат нищо общо с тези, които познаваме. Ако се оставим сравнението между оригинала и адаптацията да бъде водещото ни възприятие, преживяването определено ще е неприятно. Затова, ако ви е възможно, погледнете на The Watch като нещо съвсем отделно и несвързано с Тери Пратчет. Съзнавам, че това е като да посъветваш някой да се успокои. Какво пък, може да сте първият в историята, който наистина е успял.

Неочакваната киберпънк визия на сериала много ми допадна. Почувствах се малко като в клип на Die Antwoord, което всъщност не е странно, защото се оказва, че снимките са били в Южна Африка. Неоновите светлини, бетонните чудовища, които камерата дори не може да обхване и въобще безпощадната сива градска среда са всъщност доста сполучливо преоткриване на Анкх-Морпорк. Градът прилича повече на изоставен индустриален парк, който отдавна не се използва по предназначение, пълен с неща и индивиди, които не им е там мястото, но въпреки това са там и никъде няма да ходят. Цялата тази еклектика от архитектура, исторически периоди, фантастични и реални елементи е сполучлива, модерна и дори донякъде креативна. След шока от първите няколко минути лека-полека започваш да проумяваш защо действието всъщност не се развива в Света на диска, а в едно далечно измерение втора употреба.

Да направиш сериал за ченгета, които се държат и изглеждат като пънкари, е толкова абсурдно, че чак е сполучливо. И някак доста съвпада с положението на стражата точно в този град, където престъпленията са в голямата си част легализирани. Да прилагаш закона и да те е грижа за неща като справедлив процес, правда и борба с организираната престъпна дейност си е бунтарско. Лошото е, че амплоато на музиканти от пънк банда приляга много по-автентично на Ваймс и компания, отколкото ролята им на полицаи, както се вижда в трети епизод.

Героите са си същите по име, но приликата приключва там. Някои от тях са сполучливи, други – категорично не. Сам Ваймс например е мрънкаща свръхемоционална мижитурка, която търси топлина и одобрение от всеки, с когото сключи поглед. Гледам снимки на Ричард Дормър и горещо се моля режисьорите да му позволят в бъдеще да придаде малко достойнство на героя си. Сержант Ангуа е някакво намръщено недоразумение, която прилича и се държи като малко по-мърлява версия на Мимѝ от Ало, ало!. Керът е нацупен многознайко, който се отказва при първата трудност и ако изключим ръста, май няма нищо друго общо с капитан Айрънфаундерсън. Патрицият е жена, но това не е коренът на проблема – проблемът е, че се държи с Ваймс като притеснена майка със синчето си, а не като суров и пресметлив владетел и това доста се натрапва. Смърт е като статуята на Самуил със светещите диоди за очи – не на място и не особено смешен. Лейди Рамкин като самотна отмъстителка, въоръжена с мини-драконче, започна много обещаващо, но потъна скоропостижно в трета серия, когато ни заставиха против волята ни да съпреживеем с нея колебанията ѝ дали да екзекутира, или не убиеца на родителите си. Нека го кажа вместо всички – на никого не му пука! Така като изброявам, единственото попадение е превъплъщаването на сержант Веселка Дребнодупе във висок мъж с обеци и токчета. Тя е може би единственият герой, който пасва и не изглежда или звучи фалшиво. Благодарение на нея задължителните напоследък джендър заигравки въобще не са тегави, а даже приятни.

Редките проблясъци на хумор са удавени в такова количество драма, че се чудиш дали създателите не са сбъркали жанра. И тук посоката, в която от екипа са решили да поемат, е неочаквана. Определено не им се е получило. Просто, за да можеш да възприемеш такъв драматизъм на сериозно и да съпреживяваш с героите, никога не би следвало да си попадал на книга на Пратчет. Според мен може би и точно в това е сериозният проблем на тази адаптация – тя самата още не е сигурна каква форма да заеме и за каква публика е предназначена. Страда от собствената си непоследователност и разпиляност.

Сериалът е пълен с глупости, някои от които само дразнят, но пък има и други, които просто са влудяващи. Позволете ми да дам отново пример с лейди Рамкин. Почти цялата трета серия е заета с нейната лична драма – родителите ѝ са убити от член на Гилдията на убийците и тя иска да си отмъщава на… убиеца!? Все още не мога да се успокоя. Кой е по-виновен? Този, който извършва убийството или този, който го поръчва? Такива неща са просто глупави и спокойно е можело да бъдат помислени и избегнати. И на всичкото отгоре отнемат екранно време от иначе забавния скеч, при който стражата кандидатства да бъде приета в гилдията на музикантите.

Независимо от всичко изписано до тук, възнамерявам да продължа да гледам до край. Даже се надявам да има и втори сезон. Дори само заради жестокия кавър на джуджешката класика „Злато! злато! злато!“.