I’m Thinking of Ending Things

За филмите на Чарли Кауфман се пише трудно. Независимо дали участва в тях като сценарист – сътрудничествата му със Спайк Джоунз (Да бъдеш Джон Малкович, Адаптация) и Мишел Гондри (Блясъкът на чистия ум), например – или комбинира писателската роля с тази на режисьор (Синекдоха, Ню Йорк, Аномалиса). Всички те изискват от зрителя да потъне в тях и да се предаде за два часа на нечий чужд и странен ум, да го последва в огледален свят, в който дълбините на психиката са изведени на повърхността. Само че дори на повърхността, възприемането им не е улеснено по никакъв начин – напротив, това само ги прави още по-непривични и може би дори опасни. Като че ли в това се корени голяма част от талантът на Кауфман – в отказа му да използва изкуството, за да оглажда и да прави смилаеми нещата, които иска да ни покаже.

Сигурно не е никак лесно да си Чарли Кауфман, съдейки по героите, които обикновено се лутат из лабиринтите на съзнанието му. Някои бродят из лабиринти-огледала, изградени от символи, а други съвсем буквално се изгубват в чужди или собствените си глави – чрез портал към Джон Малкович или чрез машина за изтриване на спомени. I’m Thinking of Ending Things е сред най-предизвикателните филми на Кауфман, в него той слива най-ефективно буквалното и символното изражение на това битие, затворено в зайчарниците на паметта и въображението ни. По кинаджийски ефективно, а също и по театрално. Този Netflix филм е фундаментално не-Netflix. Ако смятате да го гледате, направете си услуга и отделете 2+ часа, в които лампите са загасени, телефонът ви е изключен и нищо няма да ви накара да натиснете бутона за пауза. Да прекъсваш гледането му за почивка или за да свършиш нещо дребно, е като да си тръгнеш по средата на стендъп изпълнение и на следващия ден да се върнеш, за да го доизгледаш от същото място. Всъщност, ако така или иначе сте решили да го гледате, най-добре спрете да четете този текст и оставете главата си чиста от очаквания – в него важни разкрития за сюжета няма, но дори без тях би могъл да ви препъне като зрители.

I’m Thinking of Ending Things може да се тълкува като филм за много неща: паметта, въображението, връзката с останалите, смъртта, предразсъдъците, самозаблудата, естеството на реалността. На повърхността сюжетът му е толкова простичък, че бихме могли да го опишем с едно изречение: Люси и Джейк, отскоро заедно, пътуват в кола по снежните пътища към фермата на родителите на Джейк, където ще вечерят заедно с тях, а след това ще потеглят обратно – по тъмно и насред виелица. Още в самото начало Кауфман ни обсипва със знаци, че нещо не е съвсем наред. Такива се крият в редуването на гледните точки, в разказваческия глас на Люси, в употребата на камерата, дори във формите и цветовете. Приплъзването на реалността се усилва постепенно и настъпателно, чак до финалното кресчендо. Пътуването от светлината на града към сумрака на фермата продължава сякаш безкрайно дълго, през това време не става нищо друго, освен че Люси и Джейк… си говорят. Половинчасов разговор в движеща се кола, малък балон от време в статичното пространство или пък балон от пространство, движещо се във времето. Липсват Тарантиновото напрежение и микро-обрати, които да ни накарат да забравим очакванията за бърза развръзка. И все пак потъваме в този балон, докато Кауфман ни говори на болезнено красив кино език. Това не е единственият подобен разговор в този филм.

Освен заради писането и снимането на Кауфман, I’m Thinking of Ending Things е ефективен най-вече заради актьорите си. Толкова камерно произведение няма как да сработи, ако ролите в него не са майсторски обживяни, а тук за мигове изглежда сякаш актьорите се превръщат в нещо повече от изпълнители, почти в творци, около които всичко останало просто израства естествено. Това може да се каже най-вече за Джеси Бъкли (позната ни от Чернобил, а отскоро и със запомняща се роля в четвърти сезон на Фарго), която е феноменална – и повече епитети за играта ѝ просто не ми идват на ум. Нейната роля, както става ясно с напредването на историята, е умопомрачително сложна, едновременно дълбоко театрална и уязвима от близостта с камерата. Бъкли е театрална без капка преиграване и точно толкова уязвима, че да превърне камерата в собствен инструмент. Екранният ѝ партньор, Джеси Племънс (когото пък сме гледали във втория сезон на Фарго), е прекрасен по обратния начин – той е свит, смирен, приглушен и плах, дори когато все пак трябва да е агресивен, но въпреки това е разговорлив и също толкова уязвим и уязвен. Тони Колет и Дейвид Тюлис като родителите на Джейк нахлуват в камерата като някаква вселенска ентропийна сила и не ти позволяват да отклониш поглед от екрана. Всички са толкова съвършени и едновременно с това някак стихийни и непринудени, че на моменти границата зрител-герои-разказвач-автор се размива фундаментално. Въпреки това, на края на филма ти се струва, че всъщност всичко е било очертано пределно ясно. Сигурно и това е илюзия, но пък каква илюзия само!

Обмислям да приключа този текст. За такъв филм наистина трудно може да се каже много повече, без да бъде обезсмислено гледането му. Честно казано, дори след него не знам дали може да се говори по-смислено, доколкото потенциално безкрайната му интерпретация по-скоро би го свела до нещо по-незначително, отколкото той би могъл да бъде като чисто зрителско преживяване.

Подгответе се за трудни, но отплащащи се два часа, в които ще ви е смешно, още повече страшно, ще търсите разбираемост и уют, но все повече ще пропадате в заешки дупки, водещи до разговори за поезия, вирусология, кино, физика, Дейвид Фостър Уолъс, френските ситуационисти. А снегът ще продължава да се сипе навън.