The Ranger of Marzanna

Добра идея, а толкова лоша реализация. Това е лайтмотивът на тази книга. Но за да ви споделя какво преживях, а и за да достигнем до оптимистичния край на това ревю, имам нужда да ви запозная с отделните детайли на ужаса.

Авторът.
Джон Сковрон е американски автор, който казва за себе си, че има полски произход. Споделя, че The Ranger of Marzanna се е формирала в главата му, когато е започнал да изследва елементи от родната си култура. Вярно е, заемал е много от тази червено-бяла северна страна. Марзана (която на полски има още една купчина имена – Марена, Морана, Шмиерч, Шмиерчиха и други, които не мога да произнеса и/или напиша) на нас българите ни е позната като Морана, Марава или Мора, в зависимост в кой край на България сте. Всъщност говорим за славянската богиня на смъртта, чумата и зимата. И до днес в полската култура са останали някои езически риутали в нейна чест. Джон Сковрон посочва като вдъхновение за романа си ритуала Удавянето на Марзана – Яре Швиенто на полски.

Богинята е относително популярен образ в определени фентъзи среди отвъд океана. Неведнъж съм я виждал като сърдита студена лелка в различни игри да замества вече омръзналата на американците Баба Яга. Разбира се тук говорим за хора, които не са си дали труда да проучат в детайли славянската култура и митология. (Защото тогава резултатът е Мечокът и славеят, който изглежда като по-големия брат на Рейнджъра на Марзана в много отношения). На тях им харесва, че получават екзотично зимно чудовище на намаление.

Не знам защо Джон Сковрон е решил точно сега да се пренасочи към полската митология за възрастни. Всеки, който провери профила на автора, ще види, че той е относително популярен с тинейджърската си литература. Има зад гърба си няколко young adult фентъзита, а с предната си трилогия Empire of Storms е решил да започne да пише и за пораснали. The Ranger of Marzanna е първият му роман от бъдеща трилогия, предназачена за възрастни. Поне така се твърди. Обаче, както ще видим, това не е съвсем вярно – в романа Джон Сковрон уж пише за зрели хора, без да е съумял да се откъсне от много типични за тинейджърската литература елементи. Голяма част от описаните събития са наивни и съответно по-лесни за възприемане от по-младежка аудитория. Само че този елементарен подход доста ще подразни по-зрелите и опитни любители на фентъзи жанра. Да започнем с героите.

Героите.
Много от тях са еднопластови и клиширани. На няколко пъти са пропуснати колосални възможности за развитие. Животът на някои се обръща буквално с главата надолу, а те хладнокръвно приемат промяната и продължават напред като безчувствени роботи. Обаче пък в други ситуации различни персонажи претърпяват промяна (или по-скоро читателят открива нови неща за тях) толкова спонтанно и неочаквано, че изглежда все едно авторът е решил да смени концепцията си за тях в движение.

Едновременно с това главните герои, макар и много дразнещи, полагат старание да заприличат някак на Шрек. Тоест, хем да са чудовища, хем обаче да са с добра душа… Уви, оставаме си с опита. Ако се абстрахираме от разни очевидни злодеи, от много слабия образ на майката на двамата главни герои и от някои участници с поддържащи роли, ще видим, че авторът се е постарал да натика всички във „сивия“ морален спектър. Даже не толкова сив, колкото черен. Сблъсъкът между двете враждуващи сили в книгата – Империята на Ауреум и прясно поробената от тях нация на Измороз – е представен чрез конфликта между двамата главни герои. Те са брат и сестра от смесен брак между изморозка благородничка и аурейски генерал. Сестрата Соня е решила да се посвети на култа към споменатата вече богиня на зимата и е станала, ами, рейнджър на Марзана. Брат ѝ Себастиан пък се родил с талант да бъде елементален магьосник. Той започва невинен като бял лист, но удивително бързо възприема позицията на империята и се присъединява към окупационните войски. Двамата имат и противоречаща си адженда – Соня иска да освободи Измороз от ареумско робство, а стремежът на Себастиан е с помощта на имперските войски да създаде стабилност и да предпази Измороз от уейнските варвари и техните некромантски орди. И двамата обаче не знаят точно с какво са се захванали, къде ще се окажат и какви последици ще има от действията им. И ако образът на лошия не беше толкова очевидно и малоумно лош, можеше да се получи един интересен конфликт, в който всички герои са в черно-сивия сектор. Само че тук злодеят е като изваден от детска анимация и по тази причина е комично зъл и малоумен.

Сетингът.
Светът, в който се развива действието, има някои много добри и приятни елементи на светостроене. Личи си, че авторът все пак има идеи. Само дето ги осъществява с такава наивност, че чак боли.

Очевидно Сковрон е решил да базира Измороз на Русия. Това добре, но вместо да се посвети задълбочено на тази си идея, само е ровнал из Гугъл, за да си набави някакви уж „готини“ и „екзотични“ имена. И ето какво става, когато тръгнеш да правиш нещо подобно, без поне елементарни зачатъци на базова обща култура. Веднага давам няколко примера, защото просто са толкова забавни! Соня има тайно име, което ѝ е дадено от богинята Марзана, когато е била посветена в рейнджърство. То е на древния изморозки език и в него е закодирано тотемното ѝ животно. Името е Lisitsa. Кое е животното ще ви оставя сами да познаете. По същия начин, когато Себастиан задобрява с магиите, неговата любима избира древно магьосническо име на изморозки и започва да се обръща към него с my sweet volshebnik. Но това не е всичко. Докато е рейдвал из руската култура, Сковрон е пропуснал едно елементарно правило: как руснаците образуват бащините и фамилните си имена. И когато главната ти героиня се казва Соня Тургенев, а не Соня Тургенева (при положение, че баща ѝ не се казва Тургений, а Тургенев всъщност е фамилното име на майка ѝ), нивото на криндж ескалира сериозно. И да, очевидно първоизточникът на тази фамилия ще да е писателят Иван Тургенев. Добре поне, че рейнджърката не се казваше Соня Достоевски… Или момент, нека ви запозная и с двама от най-популярните съвременни изморозки поети – Валери Ломоносов и Константин Жуков. Книгата определено има нужда от дисклеймър, че нито една историческа личност не е пострадала при написването ѝ, обаче той няма да е верен.

Морана от Игор Ожиганов

Сюжетът и темпото.
Сюжетът не е нищо особено. Традиционна история за двама главни герои от двете страни на барикадата, която вече сме чели нееднократно, при това разказана къде по-добре. Герой на куест и млад офицер от имперските войски, като конфликтът между тях кулминира в сблъсък за бъдещето на окупираната държава. Не е нищо необичайно.

Но няма как да не отдам заслуженото на книгата поне що се отнася до темпото на наратива. То е толкова добро, че аз поне не се усетих кога е започнало толкова много да ми пука за главните герои и кога съм ускорил прелистването на страниците. Не ме разбирайте погрешно – развръзката, като всичко в тази книга, е наивна и тинейджърска. Подозирам обаче, че действието успя толкова силно да ангажира вниманието ми, защото наистина се развиваше много бързо и приятно. В книгата вероятно няма глава, която да е по-дълга от десет страници и същевременно има едва няколко, които са сложени за пълнеж. Всяка глава е фокусирана, във всяка става нещо, което има значение за сюжета. Няма ги безкрайните размотавания на Мартин и Джордан, чиито герои в продължение на стотици страници се скитат из пущинаци без да знаят какво правят и без необходими за историята събития. Наистина и Соня много обикаля пущинаците, факт, но поне успява да го прави по един изключително недосаден начин.

В крайна сметка, въпреки кофите криндж, въпреки половинчатите проучвания на автора по отношение на руския език и култура, въпреки нескопосаните секс сцени и наивната организация на горе-долу половината неща в сетинга, книгата ми хареса. Фентъзито има нужда от книги с по-кратки глави и с по-концентрирано действие. И The Ranger of Marzanna е такова. Ако от нелогични персонажи и решения не ви болят очите и можете да издържите на всички неща, които описах по-горе, може би ще се съгласите да ѝ дадете шанс. И за финал – моля ви, вижте колко е прекрасна корицата!