Писмо до краля

В живота има моменти и обстоятелства, които със своята непосилна тежест ни принуждават да правим мъчителни избори. Един такъв тежък избор ми се наложи да правя късно вечерта преди около месец, за пореден път превъртайки каталога на Netflix. Поради някаква причина трейлърът не се пускаше. Разполагах със снимката на седем деца с мечове на средновековен фон и уверение, че сериалът е подходящ за всички над седем годишна възраст. Аудиторията до мен на дивана киселееше: „Защо пак трябва да гледаме детски?“ Но след повече от двайсет минути избиране, примирението надделя. Трябваше да взема решение. Постъпих така, както много от вас щяха да постъпят. Пуснах го. И тук, както много правилно сте усетили ритъма на въведението, идва ред на „обаче“. Това „обаче“ не е непременно придружено с фанфари, а по-скоро отразява изненадата ми в дадените обстоятелства. И естествено служи като добър повод да запиташ: „Казах ли ти?“.

Първата серия започва с шептящ женски глас, който предвещава, че идва мрак. Мрак, който ще обгърне всичко. Познато? Мъъъм? Когато чух това, се почувствах буквално като кокер, който дава лапа за наградка. Нямаше защо да изброяват други аргументи, с които да ме убедят да продължа да гледам. Ентусиазмът явно толкова ме е завладял, че първия път напълно пропуснах предисторията, която ни разкрива как северните кралства Юнаувен и Дахонаут от хиляди години са във война със земята на юг от тях, известна единствено като Евиелен. Земя, удобно удържала хилядолетните нашествия точно до сега. Хубавото на този сериал е, че не се налага да се съсредоточаваш за дълги периоди от време. Каквото изпуснеш, можеш да го наваксаш от обща фентъзи култура. Още същата вечер се справих с три серии. Лошата новина ме чакаше на следващия ден, когато разбрах, че епизодите са всичко на всичко само шест.

Историята съдържа необходимите компоненти от чеклиста на фентъзи starter pack-а за извънредни обстоятелства: древно предсказание, предречен герой, рицари, куест, замъци, принцеси, магьосници, любовна история, коне или по-скоро един отличаващо се великолепен кон. А аз като цяло съм в перманентна фентъзи абстиненция, така че не се налага да правя дълги списъци „за и против“. Средновековният свят, в който попадаме, е пълен с красиви гледки, задоволително CGI и явно достатъчно голям бюджет, за да се насладим на гори, планини, градове, морски пейзажи и дори сцена с езеро и водопад. Единственото, което малко липсва, е панорамни снимки на замъци.

Историята е банална – нечакан герой получава задача, събира смелост и въпреки всички обстоятелства намира силата в себе си и става мъж. Това е обичайният сюжет на фентъзи историите, но все пак тук има няколко обрата, които наистина са неочаквани. Ще се чувствам изключително гузно обаче, ако не ви предупредя за абсолютно нереалния брой ситуации, в които главните герои се озовават на правилното място в правилното време. Направо цялата сюжетна линия разчита на невероятния късмет и тайминг на всеки от героите. С изненада открих, че всъщност сюжетът не е оригинален, а е базиран на едноименна холандска книга, написана през 1965 г. от Тонке Драхт (преведена и на български: Писмото за краля, издателство Емас, 2014 г.). Моето предположение е, че книгата вероятно има доста по-добър ритъм и причината за накъсаността и непоследователността на иначе не сложното линейно пътешествие от точка А до точка Б не се дължи на авторката.

Първият герой, който е представен, е безскрупулният, но много успешен завоевател – принц Виридиан – втори син на краля на Юнаувен. Признавам си, веднага ме увлече с излъчване, ерудираност, целеустременост и амбиция и до края на краткото ни време заедно му симпатизирах. За мое съжаление той не получава толкова екранно време, колкото Тюри, протагониста на историята (или Уил от Тъмните му материи). Тюри е осиновен син на благородник. И то истински чистокръвен благородник – Фарамир от Властелинът на пръстените. И разбираемо при тези обстоятелства е задължен да успее в рицарското поприще. Сцените как тренира с частния си учител са мъчителни. Могат да се сравнят единствено с усещането да гледаш как Джора Мормон го френдзоунват за пореден път. Амир Уилсън има значителна заслуга, защото успява да придаде плътност и дълбочина на своя герой и да създаде с публиката една връзка на симпатия и емоционална близост. Неговата екранна партньорка Лавиния е повече от приятен женски образ – подвижна, подозрителна, саркастична и все пак с голямо сърце и амбиция да намери отдавна изгубен път през високите заснежени планини, които разделят двете кралства. Другите петима – Айона, Арман, Джусипо, Фолдо и Пиак са нещо като съучениците на Тюри, които се състезават с него за рицарската титла. За съжаление сериалът със своите шест серии не е достатъчно дълъг, за да отдели повече време на иначе изключително интересните второстепенни герои. Няма персонаж в този сериал, който да е просто злодей или просто герой, всички са изненадващо нюансирани и любопитни. Така на практика може да се оцени колко по-добре се получават нещата, когато са направени по книга. Безспорно обаче MVP на историята е великолепният и неподражаем Ардануен. Конят, който на практика спасява всяка ситуация, намира пътя, побеждава лошите, разплита мистериите и през цялото време изглежда зашеметяващо.

И въпреки всичко, което изброих – критиките и зле прикритата ирония – мисля, че сериалът е изключително гледаем. Това, което му липсва по отношение на оригиналност, е компенсирано от отдадената актьорска игра, симпатичните диалози, изненадващо добре развитите герои и разнообразните и красиви пейзажи. Приятен е и нищо от написаното от мен няма как да помрачи доброто ви съпреживяване на историята, която буквално се свежда до доставката на едно писмо. Изключително занимателен филм с достатъчно свежи моменти, липса на претенция и като теглим чертата – пълноценна разтуха.