На Земята няма призраци, но небето е пълно с тях.

В предната статия се опитахме да проследим ключовите нишки довели до стъпването на човек на Луната. Фокусът беше върху няколко десетилетия около средата на XX век и събития, които са се разиграли преди и след Втората световна война. Видяхме, че политиката и технологиите играят съществена роля, но вглеждайки се единствено в тях, рискуваме да пропуснем нещо наглед дребно, но всъщност безкрайно съществено.

Човешкото въображение и дух.

През 1865 година Жул Верн публикува романа От Земята до Луната. Книгата е забележителен опит за първи път да се опише истински полет до нашия спътник. Жул Верн не просто използва Луната за фон на поредното си приключение, но и отделя значително внимание на научните, технически и финансови детайли, съпътстващи подобно начинание. Книгата изглежда като наръчник КАК трябва да се осъществи полет до Луната. Френският писател прави множество предсказания, които впоследствие впечатляващо се потвърждават. САЩ реализират първия пилотиран полет до Луната, като изстрелването се осъществява от Флорида; формата и размерите на космическия кораб Аполо са сходни с тези на капсулата на Верн; екипажът се състои от трима души; полетът до Луната се случва в състояние на безтегловност (макар че при Верн е само в зоната, където гравитацията между Земята и Луната се балансират); при завръщането на Земята приземяването става в Тихия океан; космическият кораб на Верн, също както Аполо, използва бустъри за намаляване на скоростта и спиране. Не е случайно, че по време на завръщането си екипажът на Аполо 11 прави препратка към книгата на Верн. По време на телевизионно предаване на 23 юли 1969 командирът на мисията Нийл Армстронг казва: „Преди сто години Жул Верн написа книга за пътуване до Луната. Космическият му кораб, Колумбия, излетя от Флорида и кацна в Тихия океан, след като завърши пътуването си. Струва ни се подходящо да споделим с вас тези размисли на екипажа, тъй като утре съвременната Колумбия завършва срещата си с планетата Земя в същия този Тихи океан„.

Влиянието на Верн е осезаемо. Той черпи смело от света на идеите. Провокира заложеното в читателя неосъзнато желание да се превземат нови граници. Героите му отиват там, където никой друг не се е осмелявал. Факлата на вдъхновението ще запали мнозина бъдещи изследователи (като сър Ърнест Шакълтън, Фритьоф Нансен, Юри Гагарин) и изобретатели (като Константин Циолковски, Робърт Годард, Вернер Фон Браун). Верн използва съвременните научни открития и скъсява дистанцията между света на въображението и света на науката. Романите му екстраполират изглеждащо абсурдно идеи и пророкуват какво и как може да се случи в близко бъдеще. Не е случайно, че е считан от мнозина за един от бащита на научната фантастика. Рей Бредбъри, силно повлиян от Верн, по-късно ще каже: „По един или по други начин ние всички сме [негови] деца„.

Верн и Уелс постигат нещо много ценно – чрез силата на словото светът на въображението започва все по-активно да влияе върху света на науката. Обратното също е вярно. Научните открития в края на XIX век и началото на XX век променят много от фундаменталните представи на човечеството за света. Астрономията и физиката все повече утвърждават разбирането, че реалността е различна от онова, което сетивата ни възприемат, и че пред нас има неподозирани хоризонти. Ражда се квантовата физика, Айнщайн разтърсва света на науката, променяйки 300-годишната концепция на Нютон за пространството, времето и гравитацията, а Едвин Хъбъл доказва, че Вселената е огромна (само век по-рано хората са смятали, че Млечният път е цялата Вселена). Науката се превръща в научна фантастика. Трескаво идващите едно след друго открития шокират и предизвикват човешкото въображение, карайки хората да поставят под съмнение дефинициите за възможно и невъзможно. Не е случайно, че в края на 30-те, надраснала своите юношески години (пълп-епохата от 20-те), научната фантастика навлиза в първия си Златен Век. Светът на въображението и светът на науката вървят ръка за ръка и взаимно се подкрепят.

Годината е 1903-та. Братя Райт осъществяват първия контролиран полет с моторен летателен апарат. В същата година Константин Циолковски, повлиян от Жул Верн и руския космизъм (философско течение за бъдещето на човечеството в космоса) публикува първия сериозен научен труд за използване на ракетни двигатели за пътуване в космоса. През 1920 година Робърт Годард, вдъхновен от Хърбърт Уелс, представя идеите си за ракетни полети на базата на течно гориво и концепцията за многостепенна ракета. Само година по-рано той е написал труд за това как би бил възможен полет до Луната. Годард бързо е осмян от пресата за абсурдните си приумици, но това не му пречи да изстреля първата ракета с течно гориво (макар и с размерите на човешка ръка) на 16 март 1926 година в Оубърн, Масачузетс. От този момент до стъпването на Нийл Армстронг на Луната са нужни само четири десетилетия.

Невъзможното се превръща във възможно.

Преодоляването на граници е дълбоко заложено в човешката памет и в мечтите ни. Желанието да достигаме и покоряваме далечни места е част от нашата същност. Цялата позната история е пример за неукротимия човешки дух. Още в древността полинезийците, използвайки канута, преодоляват хиляди километри в Тихия океан в търсене на нови земи. В IV в. пр. Хр. гръцкият мореплавател Питеас предприема плаване покрай западните брегове на Европа и достига на север зад Арктическия кръг до място, където човек „нито може да плава, нито да върви“. В края на ранното средновековие викингите достигат до Азия, Африка и Америка, а пет века по-късно, между XV и XVIII век се осъществяват Великите географски открития, следвани от Полярните експедиции.

След битката при Трафалгар през 1805 година, когато обединеният испанско-френски флот е напълно разгромен от адмирал Нелсън, Британия се превръща в едноличен морски властелин. Лишен от съперници, кралският флот изпитва недостиг на морски сражения и територии за завладяване. Нуждата от нова цел, която да подхранва гордостта на британците и геополитическите им амбиции води до прегръщане на хипотезата за съществуването на отворено полярно море зад Арктическия кръг (доскоро просто мит, пренесен от древността) и следователно възможност за Северозападен търговски морски път. Адмиралтейството развързва кесията си и започва щедро да финансира далечни експедиции до Арктика и Антарктика. Политическата воля фокусира вниманието на английското обществото върху полярните експедиции и те бързо завладяват културния живот на страната. Пишат се стихове, пеят се песни и се играят пиеси на полярна тематика. Необятните, неизследвани ледени области обсебват въображението на поколение изследователи, артисти и писатели. Повлияна от английския романтизъм, се ражда полярната проза, като тя бързо привлича в редиците си някои от великите автори на XIX век – Мери Шели, Жул Верн, Чарлс Дикенс, Конан Дойл. Там някъде можем да открием и семена на научната фантастика, заровени под темите за необикновени приключения в далечни земи, сблъсъкът на човека с природните стихии и оцеляването му при екстремни условия. Макар че като писател не оказва влияние от мащаба на Жул Верн, Мери Шели се превръща в родоначалник на жанра с Франкенщайн. Самата тя още от дете се захласва по истории за ледената пустош на полярните области като например Баладата за стария моряк* на Самюъл Колридж.

В началото на XX век Арктика и Антарктика остават последните големи и неизследвани региони. През 1909, Робърт Пири достига северния полюс, а Раул Амундсен (и Робърт Скот) покоряват южния полюс през 1912. Като дете Амундсен е повлиян от историите за полярните експедиции: „Четях ги с пламенно очарование, което оформи посоката на моя живот„. Той е въплъщение на неукротимия дух и воден от очарованието на неизвестното, се превръща в един от най-великите изследователи – освен, че покорява южния полюс, той е първият, който успява да прекоси с кораб Северозападния морски път.

През 50-те години последните големи „бели петна“ са изследвани и картографирани. Човечеството стига до момент, в който всички граници са превзети. Духът сякаш е затворен в бутилка, но не за дълго. Там горе, от хоризонт до хоризонт, покритото с хиляди звезди небе зове. Необятната граница на космоса остава да дразни древния инстинкт за пътешестване отвъд познатото. В колективното ни съзнание това е пътят към преодоляване на страховете ни, на докосването до безсмъртието, на съхранението ни като вид. В едно от интервютата си след мисията Аполо 11 Нийл Армстронг казва: „Мисля, че ние полетяхме към Луната, защото такава е човешката природа – да среща лице в лице предизвикателствата. Това е ядрото на нашата най-съкровена човешка същност… ние сме предопределени да правим тези неща, така както сьомгата тръгва срещу течението„.

„Всичко, което един човек може да си представи, други могат да го направят реално„, пише Жул Верн. Това, което той ни казва, е че единственото ограничение е въображението ни. Едновременно с това въображението е нещото, което ни кара да търсим скритото зад далечни хоризонти. С книгите си френският писател отмества границите в ума ни и ни отвежда до нови, по-далечни хоризонти. Духът на търсача е събуден, а с него и желанието света да бъде изследван и осъзнат. Това е нещо, което изпитваме като деца и силата на литературата (и на научната фантастика) е да разпалва и насочва това желание. Верн се справя, пленявайки въображението на читателите си. Те от своя страна се превръщат в носители на промяната в науката, технологиите и изкуството, захранвайки неспирното колело на човешкия дух. Циолковски, който чете книгите му като студент, отбеляза: „Верн стресира ума ми„. Австро-унгарският учен Херман Оберт, със сериозен принос към ракетната наука и космонавтиката, наизустява два от романите на Верн. Вернер фон Браун и Робърт Годард са вдъхновени от историите му за космически изследвания. В крайна сметка усилията на всеки един от тези учени поставя началото на бъдещите космически полети.

На 21 Декември 1968 стартира мисията Аполо 8. Много скоро Франк Борман, Джим Ловел и Уилям Андърс стават първите хора напуснали гравитационното привличане на Земята и влезли в орбита около Луната. Научната фантастика, която до този момент е единственият начин за достигане на Земния спътник, престава да бъде фантастика. Борман отдава заслуженото към писателя, който го е вдъхновил: „Жул Верн е един от пионерите на космическата епоха„. Въображаемото става реалност. Реалността от своя страна отваря нови хоризонти за въображението. „Реалността ни предоставя факти, толкова романтични, че самото въображение не би могло да добави нищо„, пише Верн.

А от кого черпи вдъхновение самият той?

В литературно отношение французинът следва близките си приятели Александър Дюма и Виктор Юго, но основното влияние идва отвъд океана. Главният „виновник“ е жител на Бостън, който умира при странни и неизяснени и до днес обстоятелства. Той е един от първите професионални писатели в Америка и смъртта му изглежда като част от собствените му мрачните и злокобни истории. Името му е Едгар Алан По.

По е известен предимно с готическите си мистерии, но похватът, който използва, смесвайки реалистични и фантастични елементи в разказите си, отново ни води към корените на научната фантастика. През 1844 По публикува уж новинарски репортаж в периодично издание със заглавието Безподобното приключение на някой си Ханс Пфал. Всъщност това е напълно измислена история-шега. В нея Пфал описва в дневник пътуването си до Луната в балон, който се задвижва от машина, превръщаща вакуума във въздух. Верн е повлиян от способността на По да превръща фантастичното в нещо, което изглежда реално. Амбициран, той написва историята Пет седмици в балон, където успешно смесва приключенското с науката.

Произведението, което оказва най-силно влияние върху Верн, е Историята на Артър Гордън Пим. В него младият Пим пътува на китоловен кораб, преживява бунт, глад, изоставяне, касапница и канибализъм, за да достигне във финалната част до полярните области около Южния полюс. Историята отново е смесица от различни елементи – реални морски пътешествия, митове за полярните области, научни елементи и идеята за кухата земя. Романът демонстрира страстта на По към морето и интереса му към полярните експедиции. Далечните, изпълнени със загадки и смърт пътешествия развихрят въображението му. В заключителната част на романа По превежда героя си през загадъчни места, за да приключи историята с един от най-странните финали, писани някога за полярно пътешествие. Краят е отворен, но съдбата на Пим дълги години занимава въображението на Верн. За него историята на Пим не е завършена и през 1895 той пише романа Антарктическа мистерия, където представя своя версия за края на приключенията на Пим.

Странна и вълнуваща е връзката между тези двама предходници или създатели на научната фантастика. Като деца те следват любопитството си към света и го предават на читателите си. Пътешествията на героите им разпалват онова желание да се върви срещу течението, за което говори Нийл Армстронг. Въображението им ни води пред прага на Невероятното и ни кара да го приемем за възможно. Човечеството има нужда от тази вяра. За да преодолеем границите във физическия свят първо трябва да преодолеем границите в ума си. Това е най-трудната стъпка и за нея се нуждаем от онова дребно, но съществено нещо.

Въображението. Магията, която ще ни отведе навсякъде. Духът в машината.
Дарът, за който Айнщайн смята, че е по-важно от знанието, защото никога не е ограничено.

„На Земята няма призраци, но небето е пълно с тях„