Машини като мен Секс, любов и роботи по Макюън

Листата ни падат, 

но дойде ли пролет, пак ще се обновим,

докато вие, уви, падате веднъж, ала завинаги. 

Съвсем наскоро ми попадна статия за робот-свещеник в Япония, който рецитира будистка сутра, но в бъдеще това ще се промени, когато получи машинно самообучение. Имаме си виртуални помощници като Алекса, Сири и Google Assistant. Чатботовете стават все по-привлекателни в сферата на бизнеса. Дори имаме възможност да получим помощ от робот, когато сме в банката. Изкуственият интелект и роботите са част от ежедневието ни, но какво би било ако съществуваха преди 30 или 40 години? Иън Макюън разглежда такъв сценарий в Машини като мен.

Годината е 1982-ра. Светът е модерен, забързан, дигитален, по-напреднал от съвремието. Първите изкуствени хора са вече факт – 12 броя Адам и 13 броя Ева на цена 86 000 паунда. Чарли Френд наследява пари след смъртта на майка си, с които си купува един Адам. Заедно с неговата съседка Миранда, в която е ужасно влюбен, настройват личността на Адам и съвсем скоро се изправят пред решаването на любовни и морални дилеми на фона на протестите в един дигитално успешен свят. 

Първото ни впечатление е колко напреднали са технологиите, въпреки че е 1982-ра. Технологичната революция се е осъществила за много кратък период от време, започвайки след Втората световна война. Гласово разпознаване през 50-те, директната връзка мозък-компютър от 60-те, автономни автомобили, цифрово общуване, компютри, телефони – всичко модерно, за което можеш да се сетиш, но през 80-те.

Разликите не са само в технологичния прогрес. Светът от книгата има жив Алън Тюринг, който се оказва „баща на дигиталната сфера“. Джон Ленън също е жив и даже издава с Бийтълс албума „Любов и лимони“. В този свят Великобритания губи войната с Аржентина за Фолкландските острови, разклащайки трибуната на Маргарет Тачър и това води до протести в страната. Дори дребни детайли като заглавия на книги биват променени и това превръща четенето във вълнуващ лов на разлики между нашата реалност и тази на Макюън.

Колкото и да е интересен светът обаче, виждаме го само през погледа на Чарли, през неговите мисли или разговори с Миранда. Чарли е странно обикновен. Носи в себе си известна доза интелигентност, но е без амбиции. Купува Адам от любопитство, но впоследствие започва да изпитва неприязън към него.  Поема рискове на борсата, но не може да поеме риска да признае на Миранда, че я харесва. А това харесване е на прага на обсесията. Толкова задълбочено наблюдава всеки детайл, свързан с нея, ослушва се за всяко пропукване, за всеки звук, който може да долови и който да му издаде какво прави тя. Миранда единствена представлява истински интерес за него.

Той за нея обаче – не.  Тя е на 22, амбициозна студентка, която работи върху докторантура по социална история, докато се грижи за болния си баща. Засичат се само спорадично. Миранда е потайна и сдържана и минава доста време преди Чарли да я опознае, както и семейството ѝ, нейното минало, грешките, които е допуснала и какво я движи. Това се случва,  но не без помощта на Адам. Но до края на Машини като мен имах чувството, че Миранда не успява да обикне Чарли, докато той е готов на всичко за нея. 

Макюън обаче усложнява въпроса за взаимоотношенията им, като намесва и изкуствения интелект. Адам не е просто домашен помощник или електронна секс играчка, но все пак е машина. Отговорите му не винаги имат смисъл в контекста на разговора или спрямо зададения му въпрос, макар да се учи. Това умение е удивително, но още по-удивително е признанието му, че е влюбен в Миранда. Могат ли машините да обичат обаче? А изпитват ли завист? Могат ли да бъдат по-силни чувствата от кода? Адам много прилича на човек, понякога повече и от истинските хора, но неспособността му да разчита ситуацията и да бъде по-гъвкав в решенията си, влияещи върху Чарли или Миранда, издават истината.

 Машини като мен се чете доста бързо, а темите му са до болка познати на всеки, който чете повечко научна фантастика. Иън Макюън определено не прави гениално откритие, като решава да пише за роботи и тяхното поведение, но признавам, че е написал романа добре. Героите му са интересни в простотата си. Светът е сложен, потенциално дистопичен. Решенията на конфликтите са типично човешки. Единствено имах проблем с ненужното му задълбаване в някакви молекулярни детайли и тяхното вглъбено обясняване, но явно авторът просто така си пише.

От една страна мога да разбера защо не иска романът му да се свързва с научнофантастичния жанр* – не носи нещо ново като идеи и това би разбунило духовете на запалените читатели. От друга страна не можем да отречем факта, че си служи с научнофантастични тропи. Дори сюжетът се разгръща в минало, алтернативно на нашето.  Научната фантастика не се върти само около лазерни пистолети, космически кораби и завладяване на чужди планети, а е жанр, който дава невероятна свобода да изследване на човека, неговата психология, морал и дух. Машини като мен е добър опит от един мейнстрийм автор  в жанра, без да допринася с нищо ново за развитието му.