Специалният коледен епизод на Sense8 по същество не се различава от първия сезон на сериала – и в добрия, и в лошия смисъл. Основните разлики са две – серията е над два пъти по-дълга от нормален епизод (което я прави до известна степен тромава) и освен това е тематично обвързана с коледно-новогодишните чествания. Затова и няма да ви занимавам със сравнения със сезон 1, а директно ще изложа малко цялостни размисли за сериала, като ще се опитам да ги поставя в контекста на празничната тематика и да ги онагледя чрез примери от този последен епизод. Спойлерите са минимални, както за епизода, така и за самия сериал.

Спор няма, че Sense8 е тематично смел сериал, който сигурно дори само преди няколко години трудно би се появил. Трансгресивният аспект, доведен до катартично споделяне на другостта, е силно политическо (и личностно) послание, което е заявено още в шапката на предаването, наслагваща един подир друг образи от различни краища на глобуса, от културни и биологични реалности. „Изкуството е политическо… изкуството е любов, показана публично”, както се казва в коледния епизод. Всичко това е чудесно, използването на историята като жест на самозаявяване е неизбежна част от процеса на културна промяна. Сериалът си служи с една страхотна, изцяло жанрова концепция, през която да прекара целия този комплекс от морално-етични, ценностни и политически битки, а именно – клъстъра от осем съвсем различни човешки същества, разделени от география, история и култура, но въпреки това споделящи преживявания, познания, препятствия.

Първо един пример от коледния епизод как тази идея може да функционира чудесно и да служи не просто за целите на повествованието и зрителския адреналин, но и за индуциране на повече разбиране на света. Нека приемем, че естествените първи стъпки, които човек прави, учейки се на нещо ново, включват разпознаването на отделни, съставни части и белези на изучаваните феномени – независимо дали става дума за физическо умение, за чужд език, за формална теория и т.н. Познаването на тези елементи и връзките между тях ни позволява да манипулираме пространството (буквално и преносно) по нови и по-полезни начини, а с това на практика ни пести време. Една конкретна сцена в епизода онагледява добре този принцип – когато членовете на клъстъра помагат на Сун да се измъкне от капана, в който е попаднала в стаята за свиждане в затвора. Всеки един от героите допринася, почти паралелно с останалите, за разпознаването на съставните части на ситуацията (тези тук не са адвокати, убийци са), за разбирането (камерите току-що се изключиха, гардовете няма да се притекат на помощ) и за оптималното ѝ отиграване (спечели време с думи, отключи белезниците, справи се с врага). В тази сцена всеки участва по някакъв начин, дори само за да повдигне адреналина с истеричната си реакция. Това са моментите в Sense8, които използват добре потенциала на научно-фантастичното усукване на въобразеното възможно, за да принудят зрителското съзнание също да заработи на високи обороти – пълното удоволствие от тях идва само ако активно си представиш (и преживееш въображаемо през тялото си) какво радикално преосмисляне на пространството и разпъване на времето би означавало това постоянно споделяне на тела, съзнания, гледни точки.

Друг такъв по-скоро силен момент отново поставя героите заедно, този път в споделеното физическо-виртуално пространство на автомобил, обграден от кръвожадни журналисти и плътен дъжд, който сякаш още малко ще смачка колата, ще задуши затворниците вътре. В този момент, докато Кала на заден фон изразява в думи ситуацията, всеки един от героите преживява начините, по които обществото го затваря в килия от очаквания и думи („Педал… девственица… изрод… курва… негър… свиня… нацист… кучка…“). За да не бъде такава една сцена просто високопарен артистичен кич с претенции, зрителят има нужда именно от научно-фантастичната интерпретация; от осъзнаването, че осмината не просто преживяват повърхностно различни, но по същество сходни процеси (честно казано, нямам представа какво прави нацистката референция в тази сцена), а че всяко индивидуално преживяване хармонира с останалите, усилва се от огледално протичащото електричество в осем скачени мозъка, оголва пласт по пласт сърцевината на конфликта.

Казано с по-малко думи, научността (или поне илюзията за такава) в научната фантастика е важна. Не за друго, а защото е крайно самонадеяно и опасно да даваш лесни отговори на трудни въпроси. Политическото послание на сериала („Хората са еднакво важни и имат безкраен капацитет да се обичат“) е внедрено в умопомрачително сложен възел от културни, исторически и биологически взаимозависимости, сам по себе си обект на дълги изследвания и полемики. Откриването на различния, обикването и разбирането му са отделни стъпки от дълъг и труден процес, като всяка от тях е еднакво важна и натоварена с важни уроци. Sense8 се проваля с най-голямо постоянство точно в превеждането на зрителя (и героите) през тези стъпки. Вместо повествование, наситено именно с подобни на гореописаните ситуации, които предполагат активно и непосредствено поставяне в главата и тялото на другия, сериалът през по-голямата част от времето залита към едно по-скоро по супергеройски наивно и квази-магично обяснение, че нещата просто се случват така, защото… псицелиум (в Аватар поне съвсем честно бяха кръстили магическата суровина необтаний).

Така изложената критика може и да звучи като заяждане на дребно в стил „фантастиката ми е по-твърда от фантастиката ти“, но в случая изобщо не става дума за това. Под въпрос е нещо далеч по-важно, а именно сериозният подход към диалектическия процес на помиряване на противоположности (или по-скоро разноположности), на различни концептуализации на пространството, времето, междуличностните взаимоотношения. Sense8 e сериал с огромна амбиция (и претенция) в това отношение, но често я реализира по крайно разочароващ начин. Абсурдно е осем коренно различни типажа от коренно различни контексти просто ей-така, магически, да се синхронизират до степен да споделят телата, мислите, уменията, най-дълбоките си страхове. Едната възможна интерпретация е, че сериалът просто прескача този бавен и тежък процес на сблъсък с чуждото; което би означавало, че хубавата му концепция е калпаво реализирана. Другата, може би по-плашеща, е, че хубавата идея всъщност е опростена фатално в името на пазарния и културен конформизъм, че изпод примамливата си повърхност е опасно изопачена (аналогията със съвременния либерализъм е притеснително близка, но това е друга приказка). Сериалът изобилно показва физическото, но шашкащо малко се опитва да представи индивидуалното му преживяване (вял и плах опит в настоящия епизод – Кала, която за пръв път вижда падащ сняг насред зимен Берлин). За сметка на това бомбардира зрителя с пищни, стилизирани оргии на колективното изживяване на това ново, трансцендиращо преживяване, което трябва да е „следващото ниво“ на споделено битие. Нищо против сцените с оргиите, страхотни са, но зрителският път към осмислянето на тези преживявания трябва да мине през разбирането на съставните им части, на материално преживяваната реалност на всеки един от онези Други, вместо да търси прякa пътека през изцяло емоционална реакция на съпричастност. Второто е повече от нищо, но пък не е и кой знае колко много.

Най-фрапантният отказ от вникване в чуждото преживяване за мен лично е онагледен от предизвикващото критически ступор единогласие на сериала. Всяка сцена, в която няколко членове на клъстъра общуват едни с други, е изговорена на английски, въпреки че ясно е указано, включително в коледния епизод, че отделните членове не придобиват автоматично умението да говорят на други езици. Точно тук беше мястото камерата и гледната точка да бъдат използвани умно при смяната на езиците, да бъде въведено едно многогласие, което щеше да е съзвучно с темата на сериала. Усилието на зрителя да чете субтитри и да се адаптира към постоянно променящата се реч, към променящото се звучене на всички герои, можеше да е един вид аналогично на усилието, което няма как да не положиш, за да разбереш различния от теб, даже когато имаш директен достъп до речевите центрове на мозъка му (всъщност, тогава усилието и шокът биха били неимоверно по-големи). На всичкото отгоре английски се говори преобладаващо дори в сцените, в които това не е нужно от гледна точка на повествователната механика. В резултат на което се наслаждаваме на излишно влошена игра от страна на актьори, които иначе са вероятно доста по-кадърни.

И за да няма съмнение, че в критическото око на създателите на сериала има явни слепи петна, този проблем се разпростира и на културно ниво. Кенийският герой осмисля живота си през гледането на телевизия и филмите с Жан-Клод Ван Дам, немците имат за пример в живота Конан от Кимерия, индийската история в голямата си част прилича на боливудска продукция, излъчвана с български дублаж по местната кабелна телевизия, мексиканската – на сапунена опера и т.н. Търсенето на обединяващ метод на разказ (в случая масовите медии) само по себе си не е нещо лошо, но Sense8 оставя едно натрапчиво усещане, че методът е твърде елементарен и далечен от действителността. Импликацията на този метод тук е, че преводът между езици, култури и лични възприятия на света е въпрос на прости линейни трансформации (способността на героите да разбират идеално непознатите им езици съвсем директно имплицира, че според сценаристите преводът е именно един такъв процес на пренос, в който информацията се запазва обективно и на сто процента). Сигурно затова никак не е изненадващо, че най-близкият опит за „научно“ рамкиране на фантастиката в сериала се изразява в следния фрагмент от диалог от коледния епизод:

Този учен се позовава на теорията на Фройд за пред-езиковата комуникация и предполага, че психическото синаптично поле може да обясни много неща. Като например защо много изобретения и научни пробиви се случват едновременно на различни места по целия свят… Колкото повече чета, толкова повече вярвам.

Струва ми се смислено да споделям тази критика не защото искам да откажа когото и да е от гледането на сериала, напротив. Sense8 e продукция, която е новаторска по много интересен и важен начин. През образността на научната фантастика, сестри Уашовски и Джей Майкъл Страчински изследват възли от смисъл в живия живот, които за момента си остават неразплетими, проектират множеството им измерения в една синхроничност, така че човек би могъл поне да започне да мисли за разнообразните парадигми, в които са изразени тези вихри на политическа борба, сами по себе си в сърцевината на модерния свят. Поне в рамките на телевизията сериалът е без аналог в това отношение. Докато се ограничава предимно до стилизирани емоционални гамбити обаче, няма да стигне далеч и в най-добрия случай ще покаже пътя на някой следващ новатор.

Залогът в това подобни експерименти да са максимално ефективни и критически осъзнати е голям, не е само въпрос на чесане на езици. В едно по-добро свое превъплъщение, Sense8 би бил идеалният съд за реализиране на една не толкова популярна, но за сметка на това фундаментално важна идея в научната фантастика (и не само). А именно постигането на утопия чрез преосмислянето на утопията като хетеротопия. Хетеротопията е концепция, въведена от Мишел Фуко, с която се обозначават места (физически и абстрактни) на радикална различност, които функционират в нейерархично отношение спрямо останалото пространство. Такива според Фуко са лудниците, затворите, музеите, градините, корабите, миговете на оглеждане в огледалото, на говоренето по телефона. „Утопиите позволяват консолидация: макар и да не са разположени в реално съществуващо пространство, въпреки това съществува някакъв фантастичен, безпроблемен регион, в който те могат да се разгърнат… Хетеротопиите са обезпокоителни, вероятно защото не ни позволяват да назовем нещата около нас, защото разбиват концепцията ни за имената на нещата.“ Утопията, разгръщаща се по правилата на единен наратив, е двусмислена утопия, както знаем от Урсула Ле Гуин. Фуко нарича хетеротопията „практически отиграна утопия“, а Самюъл Дилейни в Triton показва как би изглеждала тя: като безкрайно сложна мрежа от топоси на непреводими разлики. Индивидуалният субект би могъл да прескача между тези локации и да търпи неминуеми трансформации, но никога не би могъл да ги подчини на единен наратив. Обратното би означавало утопия за някои и дистопия за други.

Този друг Sense8, за който си мечтая, би се стремял да изследва именно хетеротопиите, които живеят скрити насред изкуствено противопоставените течения на глобализация и балканизация. Би търсил все по-странното и неразбираемото – онова, което има най-голям потенциал да променя, защото е способно да те изхвърли от рамките на познатата, превърнала се във фон ежедневна логика. В една така зададена, напълно хоризонтална рамка на взаимодействие на модели на преживяване и обясняване на света, порнотопията, за която пък Sense8 си мечтае, би могла да бъде въобразима, а не просто спорадично манифестирана чрез стилизирани оргийни видения. Свят, в който да обичаш по този начин – по всеки въобразим начин, навсякъде и по всяко време, всеки и с всеки – е нещо възможно и освободено от стигма, би бил свят, в който неравнопоставеностите са изтрити за сметка на различията между хора и култури (и между живите същества и природата като цяло, както намеква шапката на сериала). Както казва един от злодеите на коледния епизод: „Истинското разделение между хората, единственото, от което някога е зависело нещо, не е хоризонтално. Вертикално е.“

В духа на всичко изписано дотук, ще ми се на края на статията да обърна малко внимание на коледната тематика на епизода. От една страна, смисловата му организация около Коледа и новогодишната нощ е поредният аспект на издигането на „западен“ наратив като основен организиращ стълб. От друга, ако възприемем гледната точна на тази статия, Коледа поначало символизира момент на ново начало, на раждане на парадигматична промяна с радикален революционен характер. Иисус е крал на човеците, който идва от най-бедните и обезвластените и разтърсва из основи господстващата система. Специалният епизод на Sense8 се заиграва видимо с този мотив. Като се почне от началната сцена, в която героите плуват в някакво неопределено, споделено и предформено, сякаш утробно пространство, и се стигне до рождения ден на осмината протагонисти точно преди Коледа, епизодът без съмнение извежда този паралел. В същото време, ако в него има една основна тема, върху която се натъртва многократно, то това е мотивът за затворничеството – преносно и буквално (в линията на Сун) – и за стените, които ни разделят.

Този стремеж да се осмисли иначе изцяло пазарната практика да се правят т.нар. Christmas specials e в моите очи похвален и бих го причислил към по-успешните решения в рамките на епизода. Освен че добавя тематична плънка, той придава и известна структура на действието, което иначе е отчайващо лишено от такава. Разбира се, поради фундаменталните ограничения, обсъдени по-горе, и този избор си остава на еволюционен етап ни риба, ни рак – възможността за промяна и надмогване е само бегло загатната, зрителят е оставен сам да изведе радикалния потенциал за свое лично потребление (по-скоро като желание, отколкото като реално присъстващ в „текста“ на епизода). Няма как да е иначе, докато Sense8 продължава да подхожда по-скоро емоционално и мейнстрийм към борбите, които са му истински важни (надявам се наистина да са такива).