Black Mirror

 Английските сериали винаги са ми харесвали повече от американските. Има много американски сериали, за които чувам хубави неща и от познати, и от различни сайтове и списания, гледал съм няколко, но просто по-голямата част от тях (тези не на HBO или AMC, най-вече) след може би третия-четвъртия сезон започват да буксуват и да се пълнят с филъри, което е неизбежно при сезони от по 26 епизода.

Английските сериали от друга страна са кратки и с постоянно качество. Най-екстремният случай са станалите популярни напоследък мини-сериали от по 3 или 5 епизода (Jekyll, Sherlock, Parade’s End и др.). Един такъв сериал е страхотната продукция на Чарли Брукър Black Mirror. Идеята се вижда в самото му заглавие: да покаже как “черните огледала” – смартфоните, телевизорите и компютрите – влияят и ще влияят на живота ни. Всеки епизод разказва определена история и се развива в различна “версия” на нашия свят с нови технологии.

Първият епизод, The National Anthem, е политически трилър, развиващ се в наши дни. Всичко започва, когато една сутрин на Даунинг Стрийт се получава запис, на който отвлечената принцеса Сузана, разплакана и изплашена, отправя дадени от похитителя й инструкции към премиера Майкъл Калоу. За да бъде освободена невредима, той трябва в 4 часа следобед, по националната телевизия,  да извърши сексуален акт с прасе. Скандалът е неизбежен, тъй като записът е пуснат в YouTube и правителството не може да се справи със стотиците му копия и риъплоуди. Така, още в началото на епизода се извежда идеята за ролята на масовите комуникации и начина, по който затрудняват държавните органи да се справят с подобни ситуации. От Facebook и Twitter публиката оказва натиск върху телевизиите, които се виждат принудени да представят събитието въпреки молбите на правителството. Една част от общественото мнение е против такъв гнусен акт, други искат просто да видят зрелището. Някои казват, че това е терористичен акт от нов вид, други – че е особено жестока шега. И докато светът чака да се случи неизбежното, всички медии се борят да манипулират информацията, а правителството всячески се опитва да предотврати политическа и медийна катастрофа, държавният глава трябва да направи труден избор. Изключително силна роля прави Рори Кринър като министър-председателя, попаднал в каша, от която не може да се измъкне, разкъсван между вярността към жена си и вярността към страната си. Първи епизод задава ударно начало на сериала, същевременно вдигайки летвата доста високо. Финалът, а и целия епизод са страхотно въздействащи и ще ви накарат да се почувствате омърсени и отвратени от човечеството.

 Вторият епизод, 15 Million Merits, съдържа отсенки на дистопия и се развива в неопределено далечното бъдеще, в което всички живеят в малки гарсониери в огромни блокове и всеки ден карат по няколко часа велоергометри, за да създават енергия, тъй като външният свят е замърсен и нефтът е свършил. Тук новата технология са гигантски екрани, цели стени в някои случаи, които имат сензори за движение като Kinect и WiiU. Те са навсякъде – в домовете на хората, в коридорите, в асансьорите… При карането на колело освен енергия за всички, всеки човек трупа и “мерити” – парични едници необходими за всички дейности и потребности. Искаш да си измиеш зъбите – 5 мерита за пастата, искаш да не гледаш сериал – 300 мерита глоба. О, да, всеки е длъжен да гледа това, което се излъчва в даден момент, заедно с рекламите, като при продължителен отказ освен глобата, бива тормозен и с високочестотни звуци. Едни от по-популярните игри и стрийминг-предавания са Botherguts, в което тормозиш дебели хора, и Hot Shots, вариант на риалити-предаванията, в които се търси “талант”.

Сюжетът ни запознава с обикновеното момче Бингам (Даниел Калууя, може би познат на някои като Кенет от Skins), което един ден чува в тоалетната (страхотно място за свалки ;)) пеещата Аби Кан (Джесика Финдли). В последствие двамата се запознават и той решава да й подари билет за участие в Hot Shots на цена 15 милиона мерита. Естествено, нещата се объркват и той решава да си отмъсти. В този епизод пейснигът е леко калпав – ясно е, че голяма част от него е отделена на обрисуването и щриховането на консуматорската дистопия, и това е постигнато добре (въпреки че можеше и още), но сюжетната завръзка с Аби изниква твърде неочаквано. Финдли не показва особени заложби, но ролята й на срамежливото момиче не го и налага, Калууя е леко дървен на моменти, но в монолога накрая е такъв вихър от ярост и отчаяние, че просто няма как да не се хареса. Членовете на журито на Hot Shots също са подобаващо неприятни и манипулативни печалбари, извъртащи всеки възможен обрат в полза на шоуто. Тук е пародирана британската телевизия и цялата индустрия, изградена около риалити-предаванията, бездарността и липсата на индивидуалност на състезателите. Финалът е очакваният такъв, предвид жанра на епизода.

The Entire History of You представя едно бъдеще/алтернативно настояще, в което всеки човек има имплантирано “зрънце” – микроустройство, което записва всеки момент от живота на човек заедно с всички сетивни детайли за спомена като миризма, обоняние, допир, слух и зрение. Всички те могат да бъдат разглеждани свободно в последствие чрез специални дистанционни, като освен това се използват още за съхранение на лична информация и за улесняване работата на полицията.

Третият епизод ни запознава с Лиам (Тоби Кебъл), млад безработен адвокат, на когото за пореден път е отказана работа. Когато след интервюто отива на гости у познати на жена си Фион (Джоди Уитакър) и я заварва да си говори задушевно с приятеля си Джонас (Том Кълън), Лиам започва да подозира изневяра. След усилено превъртане на спомени и моменти от вечерта в Лиам се засилва усещането, че му слагат рога. През призмата на последвалия скандал се извежда на преден план деструктвния потенциал на новата технология. Показано е как прекаленото вманиачаване и вглеждане в спомените на човек оставя повече неудовлетворение, отколкото удоволствие, защото кой ще превърта десет пъти спомен, за да види нечия усмивка, вместо да търси обида или насмешка в друг? Финалът е логичен завършек на сюжетната линия на епизода, но все пак катарзисът е достатъчно впечатляващ именно заради нагнетеното напрежение. Тоби Кебъл си го може и го показва в пристъпите на ревност и гняв, Джоди Уитакър не блести кой знае колко откъм игра, но не е и нужно, за да изиграе обидената съпруга, а самото изражение на Том Кълън е такова на “сваляч”, когото всеки би ударил с удоволствие.

Сериалът е сниман през 2011 и изглежда страхотно, операторите очевидно са имали голям бюджет и са свършили страхотна работа, всичко е детайлно, картината е кристално ясна, визията е подобаващо лъскава в автоматизираната среда на втори епизод, студено сива в първи и меко оранжева в домашната обстановка на трети епизод. Диалозите са на ниво, има и остроумия на моменти, но винаги са добре преценени спрямо ситуацията и средата. Играта като цяло е на високо ниво, дори и при второстепенните герои. В крайна сметка Black Mirror е сериал, който препоръчвам на всички фенове на фантастиката, както и на качествената телевизионна драма. Ако не друго, със сигурност ще ви накара да се замислите.