Петата купа

Новият Дан Симънс е тягостен, разпилян роман-разочарование без почти нищо, което да изкупи ненужността от съществуването му.

Завръзката е интригуваща: депресираният от смъртта на сестра си Хенри Джеймс – да, реалният литературен класик – решава да приключи играта, хвърляйки се във водите на Сена. Същото е решил да стори и Шерлок Холмс – да, реалният литературен герой, – защото той пък… е, той не може да реши дали е реален, или литературен герой. Двамата се разпознават взаимно и играта, вместо да свърши, започва.

Да се бяха изподавили.

Всички герои в това творение, до един – а не е като вътре да не липсват персонажи от Холмсовия канон, като Себастиан Моран, Ирен Адлер и Джеймс Мориарти, както и такива от културния канон, като Тиодор Рузвелт, Марк Твен и Ръдиард Киплинг, – са едни марионетки, болезнено пристегнати към треперливите пръсти на автора си, люшкат се с него, докато той се лута из тъмната стаичка на литературните си интереси и проучвания, които е решил да въплъти в роман, и чупи кутретата на краката си по мебелите, после сяда в някаква умопомрачена от болка и обезболяващи мъгла и удря напосоки с обезкървените си до безжизнено бяло пръсти по клавиатурата, описвайки некоординирания танц на куклите-герои, междувременно оплетени в осакатените му крака, вслушан в призрачните им гласове, изплували из благословените дълбини на викодиновото езеро в главата му. И ако тази метафора ви смущава донякъде с фриволната си широта и браунова архитектоника, нека ви уверя, че романът предлага същата безпосочност с разточителство, на каквото е способен само автор, уверен, че вече всичко може да му се размине.

Нищо, НИЩО не ни е спестено – информация за направата на Бруклинския мост, за възхода и упадъка на този или онзи вашингтонски квартал, как се друса хероин, бойна сцена, писана като от незаконния син на Пепи Василев и Робърт Салваторе, разговори за зараждането на охранителните служби на американския президент, бизнес-интересите на Марк Твен и издателските му премеждия, разисквания на психологическите теории на Уилям Джеймс, също толкова прочутия брат на Хенри, както и на провалената пиеса на самия Хенри, и например това как някакъв конгресмен убил сина на автора на химна на Америка и как кракът на същия конгресмен-убиец, който той изгубил при Гетисбърг, можел да се види във Военния медицински музей, заедно с гюле с приблизителните размери на това, което откъснало крака му, ама не същото, а самият конгресмен често ходел да си го наглежда в компанията на леки жени. (Всичко това е информация, която един герой дава на Холмс, докато пътуват нанякъде си, и няма нищо общо с нищо друго.) Ето на, казах ви, че моето изречение от по-горе нищо не е пред деветоопашатата обстоятелственост на тази книга. Нямат край беседванията край маси за вечеря, надлежно описана храна, „анекдот“ след „анекдот“ от миналото на разни исторически личности и изобщо всичко, ВСИЧКО, до което Симънс е успял да се докопа в проучванията си.

Петата купа изпъва болезнено по шевовете всевъзможните форми на писане, които романовият жанр може да побере в себе си – исторически справки, есета, монолози и т.н.,  – но сред тях самото разказване на история, каквато и да било история, е като музикант, който вечно влиза на слабо време. Из „сюжета“ се моткат анархистки заговори и тайнствени козни, прицелени в Холмс, както и зловещият наемен убиец Лукиан, син на Себастиан Моран и Ирен Адлер, но в края на краищата развръзката настъпва под формата на треторазрядна екшън-сцена и едностранично, плоско разяснение кое как е било наистина в класическия стил на детективската литература, ама по-зле.

И героите. Ох, те.

Целият план на Симънс за охарактеризация очевидно се е свеждал до следното: „Ще  натикам в главите на героите си „интроспекции“ за неща, които съм прочел и/или доизмислил от писмата и биографиите им, а читателите несъмнено ще припознаят това като дълбочина на персонажа.“ Планът му за Холмс пък е бил следният: „Ще обърна малко или много с хастара навън всичко, което се знае от произведенията за него, но ще го сторя на две-три умопомрачителни експозиционни буци, тъй че да се премрежат очите на всеки читател, който не е счетоводител или професионален редактор/коректор.“ А ето го пък плана му за маркетинг на книгата: „Хмм, бая неща се навъдиха за Холмс напоследък, и правят кинти. Готино. Аз пък от години се обсебвам по писатели от края на 19-и и началото на 20-и век. Дали пък не мога… Я да предложа на редакторите… Баси, мина. А, и още нещо! Навсякъде ще тръбим как Холмс се чуди дали е истински, или не! А после ще го бутнем на не повече от 3-4 места в текста, включително в един момент, когато се надрусва и вижда буквите на книгата като решетки и гледа през тях към читателя! И после никога няма да го споменем повече!“

Сигурно бихте се запитали: „Ти пък откъде-накъде ще се правиш, че знаеш за плановете на Симънс!“

Ето какво. Сега ще създам героя Дан Симънс и ще приложа собствения му писателски метод, за да ви убедя до такава степен в дълбочината му, че ще повярвате, че наистина имам достъп до мислите му.

„Дан Симънс седеше и си мислеше за онова време преди 15-20 години, когато беше релевантен и уважаван. Сети се за великолепния хорър и фантастика, които пишеше. Книгите му бяха дебели, но съдържателни. В тях имаше какво ли не, и всичко беше интересно. Съчетаваше неща по странен начин, като например космическа опера и романтически поети. Запита се къде е отишло всичко това, но закратко – поредната справка за живота на Джеймс Фенимор Купър го чакаше. Мислеше идея за роман, в който авторът на Последният мохикан открива алтернативно измерение, където всъщност са всички останали мохикани! И се оказва, че са оставили последния, защото никога не ги е кефил! Обаче в алтернативното измерение са и всички индианци от романите на Карл Май и царува жестока война! И мохиканите пращат Купър на тайна мисия, за да убие Поразяващата ръка! Който се оказва брат-близнак на Карл Май! Но от друга майка! Трябваше да пусне предложението на издателя си незабавно…“