The Hydrogen Sonata

“I told you before: I have a perverse delight in watching species fuck up”*, казва един от героите на Иън М. Бенкс, предполагаемо най-старото човешко същество в битието. В света на Културата това означава, че той е на хиляди и хиляди години. Същата мисъл може да се отнесе и по отношение на самата книга: тя сякаш се наслаждава на провалите с космически мащаби.

Признавам си, че се запознавам късно с творчеството на Иън М. Бенкс*, и по специално с романите за Културата. Реших, че The Hydrogen Sonata – последната книга от поредицата – може да ме въведе в този свят не по-зле от кой да е друг от романите. Точно тази вселена се слави с необятност и мащаби, които някак парадоксално ме успокоиха, че няма нужда да се притеснявам много от пропуска на деветте предишни истории. Мисля, че съм бил като цяло прав. Канавата на Бенкс е толкова голяма, че индивидуалните характери, наративи, политически същности, дори цивилизации, олекват по важност, поставени по местата си в голямата картина. Мястото на ефимерната суетня е почти изцяло заето от идеите. ГОЛЕМИ ИДЕИ, колкото 200-километрови звездни кораби, разсичащи с огромни скорости както обикновеното, така и хиперпространството.

Не искам да оставям впечатление, че героите и историята на книгата са лошо изградени, защото не са. Всъщност, уменията на Бенкс, що се касаят те, са от рядкосрещан калибър в научната фантастика. Тук обаче той го е овладял на фундаментално ниво и ясно е оказал, че нито героите, нито самият сюжет го интересуват особено. Вместо това, The Hydrogen Sonata e мета-изследване на смисъла на живота и битието, може би критика на религията, и, не на последно място, вълнуващо космическо приключение. Стратегията е абсолютно печеливша – с начина, по който е положил в основите на романа чудесата от научната фантастика, които улавят вниманието ти само по силата на величието си, стегнати с хоросан, объркан от екзистенциални главоблъсканици, на практика неадресируеми в реалистичната литература, освен ако не разполагаш с еквивалента на литературен черен колан. Светът на Културата, в който колосални кораби, задвижвани от богоподобни интелекти, бродят из галактиката и изследват безкрайността от възможности, определено е правилният тип свят за приложението на тази методология, и Бенкс ясно осъзнава това.

Тази конкретна история се върти около извънземната цивилизация на Гзилт, изключително напреднал вид, който планира да се влее във Възвишеното и за целта трябва да подготви изхода си от физическия свят. Това предполага непосилна логистика и невъобразими политически маневри, за да бъде опазено всичко в баланс. И докато мършоядни видове от по-долните стъпала на технологичното развитие кръжат около Гзилт, древни тайни заплашват да излязат от забравата и да обърнат колективния преход на цивилизацията. Вир Косонт е офицер от запаса на Гзилт – музикант, посветила последните си месеци в Реалното на овладяването на музикален инструмент, който е почти неовладяем („антагонистичният единадесетостен“, или на кратко единадесетострунник).

Косонт, която в отдадеността си е имплантирала допълнителен чифт ръце в тялото си, преследва своята последна цел на живота – безупречното изпълнение на най-трудното музикално произведение, писано някога, Водородната соната. Остават само месеци до Възвисяването, но тя все още вярва, че може да постигне целта си. Тогава внезапно бива въвлечена в мисия, която може да промени всичко за Гзилт. Като магнит, ескалиращата ситуация привлича в орбита си пъстро сборище от кораби на Културата, с разнообразни размери, възраст, огнева мощ и нива на ексцентричност.

“The Sublime. The almost tangible, entirely believable, mathematically verifiable nirvana just a few right-angle turns away from dear boring old reality: a vast, infinite, better-than-virtual ultra-existence with no Off-switch, to which species and civilizations had been hauling their sorry tired-with-it-all behinds off to since – the story went – the galaxy had been in metaphorical knee socks.”

Това описание на Възвишеното вероятно съставлява неговото най-детайлно описание, налично в Истинското. Много видове и индивидуални Съзнания (т.е. високо развити ИИ) са влизали в него, много малко са се завръщали, допринасяйки на практика с нищо за напредъка в познанието за Възвишеното. Дори могъщата Култура си няма никаква идея за естеството на тази ултра-реалност, освен че тя гарантира вечно оцеляване, безмерно повече изчислителни ресурси, и в сравнение с нея преживяванията в Истинското са напълно пренебрежими.  Това е научнофантастичен конструкт, който извършва директна мимикрия на религиозните мистерии. Реториката му е на практика същата, макар и изчистена от налудничавостта и облечена в научен говор. До известна степен Възвишеното вероятно въплъщава идеята, че мистериите на живота никога няма да бъдат изчерпани, дори от свръхинтелигентните стопани на галактиката. Решението да се предадеш на непознатото, да се откажеш от волята да продължиш да търсиш смисъл в безсмисления свят – това е равносилно на вяра.

Бенкс се въздържа от директни оценки на този тип светоглед. При все това си позволява да жонглира с идеи около сърцевината на загатнатия метафизичен спор. Героите му постоянно се въвличат в разговори за смисъла на всичко, за индивидуалната воля за битие и за шанса изобщо да има какъвто и да е смисъл от всичко:

“No. Living either never has any point, or is always its own point.”

~

“One should never mistake pattern… for meaning.”

~

“It is a mistaken question. Meaning is everywhere. There is always meaning. Or at least things show a disturbing tendency to have meaning ascribed to them when intelligent creatures are present. It’s just that there’s no final Meaning, with a capital M. Though the illusion that there might be is comforting for a certain class of mind.”

Някои от тези герои са огромни космически кораби, които, докато водят разговори с бавни биологични създания, са способни да симулират цели общества и да мислят за немислимото, в темпоралната бездна между изричането на две фонеми (което само по себе си е проблематично твърдение, тъй като фонемите рядко могат да бъдат ясно отделени една от друга). Друг от героите е човек, живял множество хилядолетия, мигрирайки от тяло в тяло, изразявайки се и възприеймайки Вселената през осезания, избрани от самия него. Трети пък е хипер-интелигентен дрон, живеещ отшелнически в пустинята, оформяйки акведукти и водни паркове, в които тече пясък вместо вода. Въпросният впряга цели отделни системи, за да полира всяко зрънце до идеална сфера, така че да оптимизира течението. Екзистенциализъм ли каза някой?

Осъзнаването на фундаменталната двойственост и поливалентност на живота, както и справянето с тях, може би е за предпочитане пред безусловното предаване пред непознатото. Тази идея е вплетена по продължението на романа, макар и да е само загатната, не и догматизирана. Самата Водородна соната е централен символ за този начин на мислене:

“Fans and detractors alike agreed that this was a remarkable achievement, and also that the work as a whole was something of an acquired taste.

The single high note at the start of the work was meant to signify a solitary proton, specifically a hydrogen nucleus, while the following wavering pseudo-chord was supposed to embody the concept of a sole electron’s probability cloud, so that together the first note and the first chord represented the element hydrogen.”

Животът е объркан, Вселената е объркана. Освен това е студена, нехаеща, вероятно случайно възникнала и трудна за обитаване, вкусът към нея определено е придобит. Това обаче не може да служи за оправдание, не може да отмени стремежа да бъдат научени принципите и езиците ѝ.

Това концептуално подводно течение по никакъв начин не удавя повествованието. Напротив, то никога не е ясно очертано и осветено, въпреки че Бенкс очевидно не се е старал да го замаскира. Референциалната, движеща се по биологично време, потопена в детайлите история е винаги на фокус и всъщност представлява доста добра космическа опера с дипломация, битки с космически кораби, мисии на екзотични светове и какво ли още не. Истината обаче е, че хич не ми пукаше за героите в книгата. И си мисля, че Бенкс е искал на читателя да не му пука много. Добре написани са, ако и да не са особено подробно нарисувани, участват в брилянтни диалози, а цялата работа с Възвисяването и съпровождащите го концепции е научнофантастично светостроене от най-висока класа. Така че да накараш читателите си да не им пука особено за иначе добре конструирани герои и история представлява безцелна на пръв поглед гимнастика, която могат да изпълнят само писатели майстори. Разбира се, на пръв поглед. Това въвежда бифокален ефект в цялостното възприемане на романа, което подканва сатиричното четене, води до стабилни дози когнитивен дисонанс, дълбоко съмнение по отношение на есхатологичната реторика, цяла банда от дяволи, дебнещи в естетическите подгъви на смисловата кройка и тайно гризящи шевовете ѝ. В някои от най-добрите мигове на романа Бенкс напомня на доста по-мрачен Дъглас Адамс, чийто хумор е донейде потъмнен от сериозността на ситуацията.

Мета-естетиката настрана, The Hydrogen Sonata я занимават и простите радости от научнофантастичните фойерверки. Космически кораби, които сами за себе си са космодруми, фабрики и градове за милиарди, на практика способни да удвоят населението на всяка звездна система, в която се появят. Орбитални конструкти с невъобразими размери, чиято площ се равнява на хиляди Земи, обикалящи слънцата си по перфектно изчислени траектории. Разрушаването на милитаризирани луни. Надзъртания в безкрайните изчислителни субстрати на Съзнанията от Културата. Цепелин, на който никога нестихващ див купон се носи из тунелите на Мегаструктура, обгръщаща цяла планета. Всеки почитател на жанра би се прехласнал по подобно пиршество. Бенкс пък има писателските умения да преведе тези образи в текст, който се разгръща ефектно в съзнанието:

“The long piers and bulbous pontoons of the giant, articulated raft flexed and creaked around them, like a giant arthritic hand laid across the surface of the ocean, forever trying to pat it down.”

Все още съм раздвоен по отношение на Съзнанията/Корабите на Културата. Идеята е невероятна, и вероятно развита в много по-голям дейтал в предишните книги. Корабите герои в книгата са източник на някои от най-гениалните мисли и реплики. Стратегията на Бенкс да дава само най-повърхностен поглед върху мисловния им процес обаче ми се стори някак не на място. От една страна, изборът на избирателно всезнаеща гледна точка е смислен – как иначе изобщо може да проработи такъв сетинг? Автентичното описание на работата на хилядолетен, километричен звезден странник, предозирал с изчислителна мощ, е, разбира се, обречено. Абстракцията и опростяването са неминуеми. От друга страна, струва ми се, че Бенкс така и дори не се опитва да създаде илюзията, че имаме поглед „под капака“ на безмерните Съзнания. В опита си да оптимизира повествованието и да канализира идеите си в служба на добре дефинирани функции е изпуснал шанса всъщност да се докосне до Възвишеното, или поне до онова Възвишено, до което простите биологични форми като нас понякога се докосват за миг чрез изкуството и други меметични протези.

The Hydrogen Sonata е добър роман, научна фантастика от най-добър вид, но ѝ липсват няколко ключови съставки, които биха я направили велика. Може би някои от тях липсват по дизайн, макар и да не мога съвсем да се преборя с тази мисъл. Без съмнение е умно написана и прецизно насочена. Несъмнено ще се завръщам към Бенкс и Културата, а интуицията ми подсказва, че ме чакат много чудеса. Както и вас, ако и като на мен тепърва ви предстои да се потопите в тази класическа научнофантастична вселена. Ще цитирам един от Корабите на Културата: „Take great care, but smite promptly and thoroughly if/when situation calls.“

ПП: Ревюто е превод на този текст. Прочетете също за може би най-популярната книга за Културата тук.