Westworld S02E05: Akane no Mai Survival got me buggin, but I'm alive on arrival

Неусетно стигнахме до средата на втори сезон на Westworld. Макар по-разчупената хронология и на този сезон да влияе върху темпото на сюжета и персонажите, за зрителите това все пак е време за равносметка – дали отделеното на сериала време си е струвало. Уви, въпреки изключителното силния четвърти епизод, настоящият е по-скоро полиран и компетентен филър, с което се присъединява към сходните в това отношение първи три часа.

 По-долу, спойлъри!

Akane no Mei започва с кратка сцена в командния център на Месата, докато екипът на Делос вади всички удавени от новообразуваното езеро, а Бърнард гледа объркано, както обичайно. Късчето нова информация, което получаваме, е че на голяма част от домакините им липсва една трета от паметта, което предвещава по-късно развитие в епизода. След това фокусът се измества и кажи-речи остава върху сюжетната линия на Мейв, със спорадични включвания от Теди и Долорес. След клифхенгъра от трети епизод, групичката на бившата мадам бива заловена и завързана от шайка разбойници, водени от ронина Мусаши (Хироюки Санада), чието име е потенциална препратка към легендарния мечоносец Мусаши Миямото. След появата им в близкото градче, бързо става ясно, че Мусаши е Shogun World версията на Хектор, а мистериозната му партньорка Ханарьо (Тао Окамото, позната на феновете на Ханибал) е еквивалентът на русата фурия Армистис (Ингрид Болсьо Бердал).

Оттам епизодът се занимава именно с приликите и разликите между двата парка и реакциите на домакините от Дивия Запад към де факто двойниците си от Далечния Изток. Ако някой се е надявал, че Shogun World ще бъде представен по-различно и убедително от Westworld, ще бъдете разочаровани. Също толкова разочаровани ще бъдат и (предполагам) малцинството, които очакват по-нюансиран и задълбочен поглед към начините, по които развлекателната индустрия и Холивуд представят чуждите култури.

Подходът на Akane no Mai е „и вълкът сит, и агнето цяло“. Лий признава на Мейв, че е писал световете и историите на парковете по шаблон, колкото от творчески мързел, толкова и защото публиката иска тази опростеност. Разбира се, критиката към колониалистките и екзотифициращи фантазии на изключително богатата клиентела на парковете, съответно и към холивудските продуценти и бизнесмени тук и сега, е ясна. Но някак не звучи много убедително, когато сериалът сам емулира поведението, което критикува –  стереотипни чернодрехи нинджи, ориенталски рифове и прочие. Не ме разбирайте погрешно, не съм очаквал от света на сериала по-смислено представяне на чуждото, само защото това е Едо Япония, а не Дивият Запад и американците не гледат на опитомяването му като на насилствена експанзия и изместване на местното население. Но все пак можеше сравнението между парковете (включително експлицитно колониалисткият Raj парк) да е по-интересно от „Мда, тъпо и абсурдно е как всичко е еднакво, със сменен декор, нали? Ама пък не звучи ли яко тоя шамисен? Гледай оня будистки монах как медитира.“

Вместо това имаме развитие на линията на Мейв, както и на персонажа ѝ. Срещата на Мейв с нейния допелгангер, гейшата и съдържателка на местното окия Акане (Ринко Кикучи от Pacific Rim), позволява на сериала да ѝ даде огледало, в което да се огледа. Акане има майчинска връзка с една от своите майко (гейша-чирак), Сакура (Кики Сукезане), която бива нарочена от шогуна за лична гейша и ни води до главния тематичен и сюжетен конфликт на епизода, след като Акане убива пратеника на шогуна.

Мейв и групичката ѝ решават да помогнат на двете гейши от чисто користни в началото подбуди, за да стигнат до изхода на Shogun World. Наблягането върху солидарността и паралелите между Мейв и Акане обаче – не само като андроиди с еднакви базови роли, а и като майки, и секс работнички освен това – е сред силните страни на епизода и демонстрира развиващата се емпатия и себеотрицателност на Мейв. Освен това служи и за контраст на отмъстителния прагматизъм на Долорес и ме кара да се надявам на следващ сблъсък между двете по-нататък. На тематично ниво се набляга на значението на майчинството и смисъла от емоциите, дори когато знаеш, че са фалшиви и продукт на програмиране. Струва ми се, че епизодът намеква как в сравнение с биологичното майчинство, това на Акане и Мейв е по-смислено, именно защото е съзнателен (и болезнен) избор, а не post-factum рационализация на биологична неизбежност.

В другата сюжетна линия Долорес също прави предполагаемо труден избор, но поради псевдомъченическия, праведен тон, с който говори от известно време насам, не мога да приема неохотата ѝ за искрена, ако и предвидимото изтриване на личността на Теди да е умерено силен момент сам по себе си и да намеква за заплаха от вирус или нещо друго, от което Долорес се опасява. Плавната смяна на кадъра от оцъкления Теди към тила на приближаващ се до шогуна самурай по приятен начин разсейва всякакви потенциални съмнения в какво ще бъде превърнат горкият каубой.

Споменавайки камерата, макар в този епизод да няма толкова изпипани моменти като отварящия непрекъснат кадър на фона на Play with Fire като в предния епизод, бойните сцени са добре заснети и добро впечатление правят нотките на самурайски екшън в хореографията между Мусаши и нинджите на шогуна. Там се стига и до една от най-съмнителните, ако и сюжетно значими новости в сериала – Мейв телепатично заповядва на душещия я шиноби да наниже окото си върху стърчащо острие. Как се случва това, предвид спомената няколко пъти в последните епизоди липса на домакинска мрежа, явно тепърва ще научим.

Иначе репризът с японско звучене на Paint It Black в началото на епизода, докато Мусаши и партньорката му избиват местните полицаи, навява приятна носталгия за изпълненията на Хектор от първи сезон и е безсрамен, но забавен фенсървис. Същото важи и за комедийните мигове, в които Хектор и Мусаши се гледат злобно, а Армистис и Ханарьо се зяпат и опипват лицата си. Друг плюс на епизода, който би трябвало да е очевиден, но предвид ниските стандарти на Холивуд заслужава похвала, е наемането на японски актьори за японски роли, а и че Танди Нютън и някои от другите актьори са получили добри уроци по японски, съдейки по произношенията им.

Кулминацията на епизода в едноименния танц на Акане пред шогуна е също толкова предвидима, но и задоволителна, колкото останалата част от него, особено с намека, че Акане преживява пробуждане, сходно с това на Мейв, когато бъгнатият шогун убива Сакура. Абсолютното самообладание, с което Акане изпълнява прочутия си (и наистина красив) танц пред шогуна след това, докато звучи кавър на C.R.E.A.M. от Wu-Tang Clan, е завладяващо, и Ринко Кикучи за пореден път се доказва като чудесна актриса. Смъртоносният край на изпълнението и последвалата кървава баня са хубав спектакъл, но последният кадър на епизода и застъпеността на новооткритата способност на Мейв във финала правят цялото нещо малко бутафорно, сякаш гледам по-свястна продукция на SyFy, не HBO.

Въпреки това, Akane no Mai е относително добър епизод, който подготвя почвата за по-интересни неща в Shogun World и линията на Долорес, ако и да е беден откъм мистерия и разкрития в сравнение с The Riddle of the Sphinx. Признавам, че ми е интересно как ще бъде развита Акане след събитията от епизода и какво ще се случи с групата на Мейв и японските им двойници. Дано следващият епизод им обърне внимание покрай очакваните перипетии на Уилям и дъщеря му.