Westworld S02E03: Virtù e Fortuna

Смело напред през протяжност, повторения и голямо количество коридорна скука. Така можем да окачествим ситуацията на видимо спадналата енергия в първите няколко епизода на новия сезон на Westworld. За съжаление поне за мен сериалът успя за кратко време да изгуби внимателно градения баланс между напрежение, загадки и финост от миналата година, замествайки го с доста компромисна себеимитация и чудене как да въведе промяната в мащаба. Третият епизод започва с обещания за малко повече съспенс, но впоследствие не успява да оправдае очакванията за по-висок залог.

Откриващата сцена на Virtù e Fortuna ни представя изцяло нов сетинг, който обаче изненадващо не е японският, а представлява римейк на колониална Индия и е официално маркетиран като The Raj. Виждаме го през очите на двама от гостите му – наперен ловец с британски акцент и мистериозната Грейс (в ролята Katja Herbers), които не губят ужасно много време да стигнат до малко адреналиново джъмбо в спалнята, преди да продължат към изтребването на местната популация от тигри. Нещата тръгват рязко надолу в момента, в който мастърпланът на Робърт Форд дава своите плодове и сред индийските хостове, а Грейс се озовава в паническо бягство и с огромен тигър по петите си, който внимателните зрители лесно ще разпознаят от предния епизод. Началото е наситено и доста ударно, както с изцяло новите си герои (теоретиците за момента отъждествяват Грейс с Емили, дъщерята на Уилям, която се появява в един от флашбеците), така и с малко по-различната атмосфера и позабраването усещане за мистерия.

Защото каквото и да си говорим, мистерията бързо и безапелационно изчезна от сериала. Да, имаме квази-митологичното Glory, за което сцените от миналото и мъжът в черно продължават да ни говорят като за кой знае какво, но съгласете се, че каквото и да видим там, едва ли ще ни впечатли до нивото на разкритията от първия сезон. Липсва ни чуденето какво се случва зад кулисите и ни липсва чуденето какво е в главата на героите. Липсват ни „аха“ моментите. Сякаш в усилията си да въведат все някаква загадка, сценаристите влагат прекалено много подсказки и същевременно прекално много криптични реплики, които не успяват да докарат усещането за пъзел, който зрителят да си сглоби сам. На практика всички по-главни герои се кичат с някаква доза неадекватност, която би трябвало да ни тласка в някакви посоки на замисляне, но на мен поне ми стои по-скоро изкуствено.

Особено тежък е когнитивният дисонанс при Долорес, която дотук е фокусната точка на философско-политическия заряд на сезона. От една страна и в този епизод тя успява да направи няколко зашеметяващи речи, които галят ухото на изкушения да вижда в тях деликатното осмисляне на някакъв нов вид потисничество, бунтът срещу демиурга, всемогъществото на излезлите от Платоновата пещера. От друга страна, нейната недотам адекватна отмъстителност и жестокост, ако и да стои като авторова позиция, ако и да чертае в посока копиране на създателя, пак извиква у мен единствено раздразнение. Може би – и това е единствената отстъпка, която съм склонен да направя – цялата студенина, която Долорес лее покрай себе си, е някакъв неин собствен опит да събуди останалите хостове, така както тя самата имаше нужда да убие създателя си, за да се осъзнае. Но дори и така, вътрешното ми усещане е отрицателно – харесвам я като по-добра от изгубената човешка раса, а не като ангел-немезис на новото поколение.

Различните темпорални пластове на наратива на новия сезон за съжаление също не успяват да предизвикат каквато и да е привлекателност. Историята на младия Уилям и плановете му за парка по някакъв начин се разстила основно като предизвестено бъдеще и не предизвиква някакви изненади. Малко по-далечното бъдеще със Стъбс, Хейл и Бернард се задавя с ходене, трупове и мълчание. Целият събплот с изнасяната информация от Кеймбридж Аналитика, пардон Делос, изглежда тривиален. Какво повече можем да видим там? Може би единствените по-приятни сцени идват с Мейв и групичката ѝ, които също вървят по коридори половин епизод и влизат и излизат хиляда пъти от Месата, но поне динамиката между персонажите успява да грабне малко от малко вниманието, и няколко силни реплики, както и малко по-куестаджийското усещане правят тази линия любимата ми дотук. Наистина, в нея най-ясно се усещат резонансите със силните камерни сюжети от предния сезон, и като че ли в най-голяма степен някаква интеракция между героите успява да се разгърне с добро темпо и малко по-адекватно и интересно. Както Лий, така и Мейв, Хектор и Армистис ни демонстрират, че персонажите им биха могли да отидат в неочаквани посоки, а краят на епизода най-сетне ни сблъсква и с нови територии.

В крайна сметка обаче, Virtù e Fortuna така и не надскача силното си начало. Ето какво очаквах аз от този сезон: голям мащаб и съдържателни кросовъри между парковете; някаква оригинална трактовка на деликатностите на съзнанието; задоволителни лични арки на развитие на по-любимите персонажи от лани; революция с нещо по-различно от обсади на фортове и мускети срещу картечници; ако щете война, изнесена извън тоя прословут остров.

Засега обаче не го получавам. Дано Нолан опровергае растящия ми песимизъм занапред.