Stranger Things

Поредният в редицата качествени оригинални сериали на Netflix, Stranger Things се цели в носталгията по осемдесетте години на миналия век и по-специално – в поп-културата на този период, свързана със свръхестественото. Още с началните си надписи и промо-артовете, първият сезон носи незабавно усещане за две неща – класическите корици на хорърите на Стивън Кинг и постерите на филми като E.T. А когато електронната музика на опънинга започне, нещата стават ясни и за слепите.

Stranger Things ни запознава с няколко момчета, които живеят в мизерно малко градче в Индиана (не е Ню Инглънд, но за целите на сериала е достатъчно близо). Още в началото на първи епизод малкият Уил Байърс (Ноа Шнап) изчезва при мистериозни обстоятелства, а скоро след това става ясно, че той не е единственият. И докато истеричната му майка (Уинона Райдър) и местният шериф-алкохолик (Дейвид Харбър) се опитват да го открият, приятелите на Уил провеждат свое собствено търсене. Вместо него обаче, те се натъкват на Илевън (Мили Боби Браун) – странно момиче с обръсната глава и свръхестествени способности, което очевидно страда от аутизъм и което е избягало от местния строго секретен правителствен комплекс. И докато изчезванията продължават, хората, отговорни за цялата драма, са решени да си върнат Илевън на всяка цена.

Stranger Things е видимо много силно повлиян от същите източници, които ни донесоха прекрасния Супер 8 на Джей Джей Ейбрамс. От Стивън Кинг – амалгамата от трилър, ужас и чиста научна фантастика. От Стивън Спилбърг – смелият отбор предпубертетни юнаци, чието приятелство е най-силното им оръжие срещу света на възрастните. И от Досиетата Х – зловеща правителствена конспирация, която силно не се вълнува от жертвите, необходими за постигането на целта. За съжаление обаче на сериала му липсва фокусът, нужен за превръщането на този микс в нещо наистина запомнящо се. На първо място, като за история, развиваща се в едва 8 епизода, Stranger Things е невъобразимо бавен. И докато подобна скорост би била ок за нещо от порядъка на 12 серии, тук просто имаш усещането за сезон, изграден от филъри. Бюджетът очевидно е бил фактор, защото моментите на реално действие и особено на фантастично такова са безкрайно редки, а напрежението помежду им не се нагнетява достатъчно, за да оправдае прахосването на време.

По-лошото обаче е, че когато тези моменти все пак се случват, те просто не са достатъчно… фокусирани. Не веднъж и два пъти се хванах как си мисля „да му се невиди, тук толкова добре щеше да пасне един забавен каданс или малко по-интензивен саундтрак!“ Почти всяка климактична сцена в Stranger Things носи усещането за „ако само няколко дребни детайла бяха по-добри…“ Най-фрапантен е финалният сблъсък, който се случва на фона на отвратително мигащи светлини, което видимо е с цел пестене на пари от ефекти и води до: а) неяснота за това какво точно се случва, особено визуално, и б) епилептичен пристъп. Липсва и митопоетичното усещане, което носи творчеството на Кинг. Всеки, който е чел То, знае за какво говоря. Структура, която води до епичен финал, в който всяко действие, всяка емоция, всичко, случило се с героите преди и по време на историята, се фокусира в кулминация, която пронизва читателя право в сърцето. Спилбърг също е добър в този тип епика, но истината е, че не е нужно да си един от великите поп-културни творци на миналия век, за да постигнеш този ефект. Трябва просто да използваш всичко, което си сложил в собственото си творение, и да се възползваш от възможностите, които то само ти предоставя.

Нищо обаче не може да се мери с Уинона Райдър. Нека ви разкажа за Уинона Райдър. Уинона Райдър, значи, е една такава странна холивудска аутсайдерка, която през 80-те и 90-те беше убедена, че ще има актьорска кариера, но се оказа, че ѝ липсва дори минимален талант, в резултат на което актьорската ѝ кариера е някаква разгазирана смесица от провали и филми, които са добри въпреки нея. Stranger Things можеше да е буквално двойно по-силен, ако в ролята на Джойс Байърс беше практически който и да е друг, защото това истерично торнадо от преиграни ръкомахания и слюнчести прегракнали изблици те вади насилствено от атмосферата и те натиква в стола на очевидно изтормозения режисьор по време на произволна сцена, където бедната Уинона трябва да изиграе някаква емоция и е забравила, че това не е театрална сцена в местно читалище.

Истината обаче е, че въпреки негативния тон на ревюто, Stranger Things е сериал с огромен потенциал. Атмосферата, при все прахосаните възможности, е кондензиран awesomeness. С изключение на оная, всички актьори са прекрасни в ролите си, а историята, макар и сравнително проста (няма как, при само осем епизода, половината от които филър), всъщност е чудесно композирана и реализирана. Ако братята Дъфър имат акъла да се поучат от грешките си и вземат пример от Раян Мърфи, следващият сезон на сериала ще бъде по-фокусиран и ще ни разкаже изцяло нов сюжет, с изцяло нови герои, може би дори в различен период, но запазвайки елементите на фантастика и ужас, които правят тази история уникална. Що се отнася до първи сезон, аз лично останах по-скоро разочарован, но при все това, определено бих препоръчал да му дадете шанс.