Фарго

Истината е, че малко филммейкъри имат интелигентността, хуманността, чувството за хумор и смирението, които братя Коен притежават и демонстрират с почти всеки свой филм. За тях е истински важно да подходят фино към алегорични, философски теми, както и да избягват назидание и експлицитно казване на зрителя какво трябва да види, разбере, почувства. Това, с което винаги са ме печелили като автори, е, че любовта им към осмиването на човешките недостатъци не им пречи да се надсмиват и над своите собствени. Тоест, много лесно филмите им биха минали за зверски претенциозни, ако не беше именно намерението им в крайна сметка да не се взимат (толкова) на сериозно.

Когато излезе първи епизод на продукцията на FX – Фарго,  бях убедена, че ще съм разочарована. Пълнометражният Коенов филм от 1996-а е шедьовър на сатиричния абсурдизъм. Също така може да се похвали с неповторима атмосфера, набор от великолепни изпълнения и удивително въздействаща музика на Картър Бъруел. За моя най-огромна изненада първи сезон на тв версията на Фарго успя да покрие всичко това и да ме остави зяпнала от възхита. Десетте епизода на сериала разказват на пръв поглед злободневната история на Лестър Найгард, кротък застраховател, чиято съпруга въплъщава идеята за жена-носорог. Дуднещо, тежкотоварно мрънкало, което обича да потиска хората около себе си, тъй като няма с какво да ангажира ежедневието си. Без да навлизам в подробности, защото оспойлването тук не би било от полза на бъдещи зрители (а аз със сигурност се надявам да има такива), тази напрегната динамика между двамата съпрузи се явява катализатор в епизод 1 за всички последвали събития по-нататък в сезона. Това и самотната енигматична фигура на Лорн Малво, за която до ден-днешен не съм на 100% убедена, че не е дело на самите братя Коен. Просто… няма начин! Няма! Говорим за култов злодей, чиято изразност, изказност (репликите му са може би най-годните за цитиране в шоуто) и съвкупност от маниери са превъзходен пример за коеновост. И тази много типична коеновост у Малво го издига до такова митологично, полу-библейско ниво, че в края на сезона не сте съвсем убедени дали това е образ на човек или по-скоро амалгама от идеи, символ и израз на злото като такова, което в крайна сметка е преборено от друг такъв символ (само че на доброто) в лицето на местен полицай – Моли Солверсън.

Помежду тези събития се случват и други неща, има още няколко направления на сюжета, но всичко, което прави гледането на Фарго като телевизионно шоу едно удоволствие, не се крепи просто на историята, а на възхитителната игра на актьорите. Истински попадения са Мартин Фриймън като Лестър (който е любимото ми изпълнение тук), както и Били Боб Торнтън в ролята на Малво (който пък е зрителският всеобщ фаворит). Това, което прави Фарго много сходен с произведения от филмографията на братя Коен, е фактът, че слабо попадение откъм актьорска поява просто няма. Възможно е актьор да се мерне само за минута-две на екрана, но образът му оживява и съумява да остави трайно впечатление. Именно този прецизен подбор на целия каст – от главни герои до съвсем второстепенни образи – трансформира Фарго в истински качествен продукт.

Истината е, че тв-шоуто Фарго не живее в сянката на пълнометражния филм и още с първия си сезон заявява категорично това. Има сходни мотиви между двете произведения, препокриващи се образи и донякъде подобни ситуации с еднакви развръзки от тях. Но Фарго на FX не е имитация и определено не се старае да бъде. Сериалът съзнава, че е по-скоро свободна интерпретация на екип от талантливи, интелигентни хора, които са си поставили за цел да сътворят нещо, което да бъде написано, филмирано, стилизирано и изиграно с традиционния общ майндсет на самите братя Коен, но и същевременно да запази своя индивидуалност и самодостатъчност. Резултатът е едно малко бижу – забавление в чист вид в рамките на 10 епизода, което съм препоръчвала на огромно количество хора и никой дотук не е останал разочарован.