Фарго

Сезон 2

Ревю: Random

Втори сезон на Фарго успява да задържи невероятно високото ниво от първи, може би дори да се покатери по-нависоко. Всъщност двата сезона са много различни и все пак свързани от достатъчно много и здрави нишки, че творението на Ноа Холи да започне да придобива съвсем митологични мащаби и сложност. Това усещане го имаше и в първи сезон, но там се дължеше най-вече на препратките към филма на братята Коен, и в още по-голяма степен на неизтриваемите от съзнанието образи, които устойчиво поставяха историята в някакъв космически миг на безвремие.

Историята в този сезон всъщност предхожда тази от първи. Моли Солвърсън на тази арка е Лу Солвърсън – нейният баща, чиято по-възрастна версия през 2014 г. изигра Кийт Карадайн, a тук – Патрик Уилсън. Също като дъщеря си, Лу е моралният център на сериала, доброто ченге, което никога не спира, докато не разплете докрай мистерията и не подреди всички факти (Solver-son, get it?). И при все че по-голямата част от действието отново се развива на стилизирано белия фон на Минесота и почти религиозно учтивите ѝ жители, разликите между двата сезона са сериозни.

В първи го имаше архетипния образ на злото – Лорн Малво, имаше го злия по съвсем друг и съотносим за зрителя начин Лестър Найгард. В този сезон всички сюжетни линии са вплетени в една грамадна, безсмислена (по Сартр и Камю) каша от кръв, смърт, страдание и плаха надежда. За разлика от предходните десет епизода и едноименния филм, борбата между добро и зло този път е проследена не толкова като случваща се на арената на личната психика и морал, колкото в самата тъкан на обществото, което на края на 70-те години e отчаяно от войната и колапса на икономиката и което иска да повярва отново в красиви истории за герои и щастливо бъдеще.

Отново и отново сериалът развенчава тези наивни пориви на подсъзнанието чрез символизъм, който е почерпил дълбоко и правдиво от Коеновия метод на постепенно напластяване на трудно уловими, но натрапчиви отлагания на смисъл. Уж небрежно вметната реплика тук, многозначно окачен на стената плакат там, начинът на заснемане на точно определена сцена – смисловите оттласквания са неизбродими и носещи библейска мащабност, макар и хомогенният наратив този път да е сериозно разколебан за сметка на повсеместната невъзможност който и да е от героите да се добере до всички факти и да ги обозре правилно, ако изобщо това е възможно.

Увод в историята на сезона е действително безсмислен – Фарго, по стар Коенов обичай, разгръща на пръв поглед неблестяща с оригиналност история до степен, в която я показва като неизчерпаема. Налице е, разбира се, нелепото убийство, което задвижва всичко; има гангстерска война и фокус върху семейния живот на героите; има даже извънземни (хич не се шегувам всъщност; за щастие, този елемент е използван чудесно и по никакъв начин не вреди с абсурдността си, напротив). Всичко това са просто думи, които не описват по никакъв начин естеството на сериала. То е заложено в невероятното богатство на тъканта му, и вероятно затова е неизразимо. Но, ще се престоря на ехото на Вивиан от статията за сезон 1, за да стане по-ясно какво имам предвид – всичко във Фарго е сякаш мислено много дълго и много умно, като се почне от всяка дума в диалозите, минем през невероятното заснемане и приключим с актьорската игра. Накрая е налице едно цяло, което е неразложимо на съставните си части.

А за актьорската игра наистина могат да се изпишат още пет ревюта. Тук просто слаба роля няма. При все наличието на толкова много герои. Личните ми фаворити за сезона са Тед Дансън и Кирстен Дънст, но спокойно мога да откроя поне още десет имена, които го заслужават изцяло. Колкото и малко екранно време да се пада на даден герой, актьорското изпълнение изстисква от него достатъчно, за да започнеш ярко да си представяш непоказаните обстоятелства, които го правят това, което е – поредният илюзорен център на привиден ред в един свят, в който хаосът е движещата сила и разумните, морални агенти като полицаите от клана Солвърсън могат само временно да го спрат. В крайна сметка кръвта винаги оцапва снежната Минесота, а Ноа Холи продължава да плете един от най-вкопчващите телевизионни митоси.