Второто място от първия конкурс е отново за жанр с традиции в българското фантастично писане – сатира, mash-up, лек полъх на пратчетизъм… И още един издаван и продуктивен наш писател фантаст, под не един, а два псевдонима!

Корабът се бухна несигурно в атмосферата и с пухтене затегли към повърхността. Суспензорните дифузори (както винаги) отказаха точно преди кацането и пак трябваше да разчитам само на мравките в двигателя. Мравките обаче бяха преяли с краставици и двигателят дърпаше нервно при всяка маневра. Можех да се обзаложа, че в момента изпод дюзите се вие черен пушек. Спасителната ни мисия идва с гръм и трясък, помислих си. Горкият Румпел.

Отгоре на всичко Близнаците пак се бяха натряскали и сега се съревнуваваха на висок глас в описването на апокалиптични сценарии:

–          Костите му се белнаха като тръби на орган под зловещото обедно слънце на Калдерон, а кръвта му смути небето с гнусната си смрад – бучеше с леко заваляне Джейк.

–          Адски грохот се понесе над изсъхналите поля с танцовите стъпки на шаман, страдащ от венерическа болест – не оставаше по-назад  Уили и барабанеше по конзолата на въздушния колесник.

И двамата твърдяха, че имат слабост към изящната словесност. За мен, разбира се, това беше просто слабост.

–          Смъртта връхлетя старата вещица и откъсна главата й като брабантски метаморф, скубещ съсели от Ел Долейро… – продължаваше да бумти Джейк.

Силно подозирах, че Близнаците крадяха от просото на бълхите и варяха от него някаква високоалкохолна гадост, но просто нямах време да се занимавам с тях. Принуждавах се да ги търпя и да ги приемам като необходимо зло. Всичко тръгваше от Тринайстия раздел на Банановата инструкция, т.е. спазването на прословутия принцип „Да не се бъркаме в манджата на по-простите цивилизации”. За целта изпращаха висококвалифицирани кадри, в случая Близнаците, които трябваше да се грижат съответните туземци вместо кораби да виждат богове, вместо совалки – летящи килимчета и т.н.

Та представете си само – двигателят сече на високите херци, опитвам се да кацна по време на спасителна мисия, а висококвалифицираните кадри, специализиращи изключително по Тринайсти раздел, се лигавят наколо в нетрезво състояние.

Все пак успях да овладея ситуацията и постепенно слязох под облаците, после пръснах малко мъгла, забърках локална буря с гръмотевици и с леко пристъргване се лепнах за склона на близката планина, ама съвсем в ниското, така че корабът да може да се напасе на спокойствие. А той изглежда това и чакаше, измуча доволно и така заби хобот в хумуса, че подът под мен се разтресе.

–          Наздраве – рекоха в хор Близнаците и закимаха одобрително.

Предпочетох да се престоря, че не ги чувам.

–          Още не мога да свикна с новия модел – рече Конрад, който тъкмо влизаше в кабината и хвърли мрачен поглед към разпасалите се специалисти. – Имам чувството, че бълхите са дефектни и не хапят, както трябва.

Близнаците се спогледаха заговорнически. Прозях се отегчено и свих рамене:

–          Бълхи като бълхи,– рекох. – Нищо особено. Да видим сега къде е Румпел. Маркерът му излъчваше от този сектор.

Румпел беше командорник на изчезналия без следа крайцер „Анти-полюс”. Сигналът за бедствие беше пратен именно от него да не казвам преди колко време (в Кантона по комуникациите явно някой дълго бе седял върху сигнала преди да го препрати по компетентност). При това разкодираното съобщение звучеше повече от странно: „Корабът унищожен. Екипажът оцелява засега. Положението се влошава.” И идея си нямахме какво толкова може да се случи с хората на Румпел. Те бяха обучени да се адаптират към всякакви условия. А и на Земята живееха съвсем прилични туземци – средно големи екземпляри, не много умни, в краен случай дори годни за ядене. Поне така се твърдеше в информационния зелник, който прелиствахме най-съвестно от началото на полета.

–          Засичам го – извика Конрад и изтрака бързо по клавишите на локатора. – Сам е. Интересно къде са другите, в този сектор май няма никой. Пък и дано да разпознаем и него. След толкова време може вече съвсем да се е слял с местните.

Но всъщност не се беше слял. Беше си останал почти същият. Намерихме го седнал на широка, издадена над пропастта скала, оттатък билото. Краката  на командорника замислено се поклащаха и той с известна боязън наблюдаваше крепостните стени на близкия замък, където вероятно живееше някое от годните за ядене туземни племена.

Близнаците легнаха да спят. Изпратих Конрад да огледа периметъра, а аз самият се заех с Румпел.

Както казах, беше си почти същият. Освен, че с него се разговаряше изключително трудно. При това не искаше да дойде на кораба, а държеше да си стои на скалата, твърдейки че така се чувства по-спокоен. Минаха часове преди да започне да разказва какво се е случило.

–          „Анти-полюс” дефектира в близост до Земята – подхвана накрая Румпел. – Мравките непрекъснато се караха, гонеше ги абстиненция, подливаха си вода. Отгоре на всичко и тревата растеше една такава хилава, нищо-не-ставаща. Кацнахме аварийно и се разбихме някъде из тези чукари.

–          И после?

–          После се озовахме тук – въздъхна Румпел и очите му се насълзиха. – П-проклето място. Разбираш ли, моите хора се бяха пръснали наколо, прикриваха се, както винаги, да не правят впечатление, да не смущават местните, а те …

Гласът на Румпел затрепери от възмущение и той съвсем се разстрои. Последва поредица от нервни изблици, няколко истерични пристъпа и дори един припадък. А помежду тях в най-общи линии успях да разбера следното.

Малко след приземяването екипажът установил, че остатъците от кораба практически били изчезнали. Буквално се изпарили в нищото. Включително особено ценният вакууматор за химически трансмутации, както и генераторът на хранителни продоволствия, при това последният бил голям, колкото къща. След това започнал да изчезва и самият екипаж. Румпел седял в базовата землянка, гризял си ноктите и изпращал агенти, както си е предвидено в Банановата инструкция, а хората му потъвали в околните гори и така и не се връщали.

Минали години.

Светлина върху нерадостната съдба на екипажа на „Анти-полюс” успяла да хвърли триглавата ламя (андроиден разузнавач второ поколение), която един ден най-неочаквано се добрала обратно до землянката. Само дето вече не била триглава, а всичко на всичко с едно око и половин муцуна.

–          Андроидът беше успял да проследи и да събере информация за повечето от нашите хора – подсмръкна Румпел – Така например се разбра, че местните отдавна са изяли трите прасета.

–          А – рекох, колкото да кажа нещо. Всъщност бях потресен. Трите прасета бяха екип от опитни и специално обучени командоси.

–          Лош избор на маскировка – сви рамене Румпел. – Малшанс. Но както казват тук – човек за човека е вълк. Прасетата са нямали никакъв шанс за интеграция. Също толкова зле се оказа положението и с нашите амазонки. Великолепни жени, но… с твърде лабилна психика.

–          В смисъл? – попитах плахо аз.

–          Станаха жертва на местните традиции и обичаи – отвърна Румпел. – Това по цял ден да те натискат да се жениш и разни мърляви селски феодали да те опипват пощеливо въобще не си е работа. Лорелай още в началото взела сънотворно така че да не се буди през следващите сто години.

Погледнах го съчувствено.

–          Рапунцел пък се затворила в някаква кула със строго ограничен достъп и както разбирам вече съвсем е изперкала. Подозирам, че е попаднала на разбития модул за психопрограмиране и се е самохипнотизирала. Седи там, бръщолеви глупости и категорично отказва да се върне при нас.

–          Конрад ще се оправи с това – опитах се да го успокоя аз.

–          С това може и да се оправи – въздъхна Румпел, – но за Снежанките вече е закъснял.

–          Защо така? – усетих, че започвам да се изнервям.

Румпел кимна към кулите на замъка в далечината.

–          Голямата Снежанка взела властта и се провъзгласила за кралица на туземците. После се скарала с Малката Снежанка и се опитала да я отрови. Нали знаеш, двете все се заяждаха на тема визуални ефекти. Подозирам, че Малката е спретнала някакъв номер и Голямата й е приготвила ябълката.

Повдигнах неразбиращо вежди.

–          Това е Келетуриански идиом – каза Румпел. – Абе, очушкала я е.

–          Лоша работа – без да се усещам и аз бях започнал да поглеждам с притеснение към крепостните стени на туземците.

–          Та така – въздъхна сигурно за стотен път Румпел. – Едва тези дни успях да изпратя няколко саморъчно направени дрона, които да се погрижат за Малката Снежанка. Триглавата ламя успя да намери част от оборудването, но туземците вече го бяха поусвоили, така да се каже.

–          Туземците работят с нашето оборудване – повторих мрачно и инстинктивно погледнах към блажено хъркащите Близнаци.

–          Не точно – отвърна оклюмалият командорин. – Вакууматорът за химически трансмутации се намира в някой си Ханс, който го е настроил да снася златни яйца. А с генератора на хранителни продоволствия са се заиграли някакви хлапета, Хензел ли, Гретел ли, нещо подобно. Всъщност той вече не става за нищо, разходната му норма на захар е безумна. Но добрата новина е, че батериите им така или иначе скоро ще се изтощят.

В този момент забелязах Конрад, който с унила физиономия водеше бившата триглава ламя към кораба. А по билото на хълма се точеше малка процесия – шест-седем уродливи дрона, сглобени от подръчни материали, се опитваха да носят на гърбовете си спасителна хибернационна капсула, модел XZ-01405, в която вероятно бяха сложили отровената Снежанка. Трябваше да приберем и другите, но не това ме притесняваше най-много. Тринадесетият раздел на банановата инструкция не само, че бе нарушен, той бе буквално прегазен. Румпел беше оставил какви ли не следи на Земята и сигурно щяха да са ни нужни години, за да ги заличим.

Близнаците почваха да се разбуждат. Джейк се прозя и се протегна.

–          Жажда ме прогаря – изпъшка той – като дяволски огън в анадорска девица!

Уили също се размърда.

Румпел ги зяпаше с празен поглед. И аз ги зяпах, но в моя поглед със сигурност вече личеше дяволският огън на анадорската девица.

–          Момчета, – рекох. – Бягайте при Конрад и му кажете да ви изпече по една тиква с провизии. Положението се оказа по-тежко, отколкото очаквахме. Ще се наложи да ви оставим за известно време да побачкате на Земята. След стотина години ще минем да ви приберем. Разбира се, ако не се наложи да останете още.

Близнаците Грим мълчаха и ме гледаха мрачно.