Режисьор: Рубен Флейшър

Сценарий: Джеф Пинкнър, Скот Розенбърг, Кели Марсел

В ролите: Том Харди, Риз Ахмед, Мишел Уилямс

Да дадеш обективна оценка на Венъм е трудна задача. От една страна, супер(анти)героят е малко встрани от основната линия на Марвел и филмът не е част от MCU, което му позволява различни волности в интерпретацията, Том Харди е сред най-добрите съвременни актьори и всяко негово преобразяване си струва гледането, а екшънът по-често си заслужава и екип хореография си е свършил добре работата с демонстрацията на силите, които извънземният симбиот прехвърля на своя хост.

От друга страна, макар понякога да е забавен, симбиотът твърде бързо се превръща в продължение на личността на Еди Брок (журналистът, изигран от Харди), макар и в очевидно по-хардкор версия, силичките на сюжета едвам смогват да вържат сцените в полукохерентна маса, а рейтингът на Венъм ни спестява кръвта и карантиите във филм, където те биха били съвсем на място.

Творението на режисьора Рубен Флейшър се опитва да бъде нещо между Наказателят и Дедпуул и макар да не се сгромолясва като къщичка от карти, със сигурност няма да остави следа в кино историята, че дори в нейната комиксова ниша.

Венъм е ориджин разказ и като такъв прекарва доста време да свърже своя герой с неговите сили. Тук това не е толкова дразнещо, защото самият симбиот е сред по-неизвестните създания на Марвел и не всяка родопска баба е запозната с предисторията му, а освен това въпросната предистория е прилично променена, така че да представи нещо ново дори на феновете на разтегливата черна маса.

Карлтън Дрейк (Риз Ахмед) е венъмският еквивалент на Елън Мъск, шефче на гигантска компания, която се занимава с какво ли не – от лекове за рак до изследване на космоса. Именно завръщането на един от неговите космически кораби, натоварен с проби от извънземни организми, дава началото на Венъм. На борда са натоварени цели четири образци от вече споменатите симбиоти – създания, които могат да оцелеят на Земята само когато са свързани с жив гостоприемник и предоставящи му чудовищни сили. Еди Брок пък е разследващ журналист, който след злощастно интервю с г-н Дрейк губи работата си, годеницата си и като цяло всичко ценно в живота си. Съдбата му предоставя възможност да си го върне на милиардера, като проникне в лабораториите на компанията и събере доказателства за опитите с хора, които се провеждат вътре. Съвсем очаквано, Еди оплесква нещата и малко по-късно се озовава с удобно настанил се в тялото му симбиот, позивна – Венъм!

Венъм е забавен чешит и макар постоянно да говори на Еди за откъсване на глави и трупането им на купчинки, гастрономически експерименти с всякакви живи същества и като цяло за насилие и манджа, всъщност бързо става партия с журналиста и двамата се захващат… с поредното спасяване на света.

Толкова за сюжета, той така или иначе е глуповат и не го крие особено. Венъм би трябвало да блести в два свои елемента – екшън и хумор. Впечатленията ми и от двата обаче са противоречиви. Вече споменах, че екшънът като цяло е добър и ми допадна по колко разнообразен и оригинален начин са използвани силите на симбиота. Уви, голяма част от него е набутана в тъмни пространства, нощни сцени и задимени помещения. Финалната схватка е някакъв монтажистки ужас и през повечето време се чудих кое какво е насред целия хаос, а никой не би отказал повече червеничко и изтръгнати крайници от филм с подобен протагонист.

Хуморът понякога улучва мишената, особено в реакциите на Еди спрямо действията на Венъм, но също толкова често е по-чийзи от необходимото и превръща уж злокобното същество в комик рилийф, което е нож с две остриета.

В заключение – Венъм става, но едва ли бих повторил гледането му. Проблемите му като че ли са съсредоточени главно на ниво сценарий и колебанията как точно да бъде представен персонаж с визитката на комиксовия симбиот. Решението е „дай да пробваме от всичко по малко“, но честно казано, аз лично не бях убеден, а един Том Харди не стига.

Оценка: 5/10