Възвишение Три напред, две назад: танцът на българското кино

В последните години в българското кино се наблюдава опит за връщане на един стар обичан жанр – историческите епики за турското робство. Макар Дякон Левски от 2015-та и Воевода от миналата година да бяха потресаващо слаби филми, те все пак се превърнаха в събития, за тях се говореше, доста хора се отправиха с надежди към киносалоните само за да бъдат болезнено разочаровани. Въпреки това зрителският интерес беше налице, публиката очевидно показа, че ѝ се гледа нещо такова. И това обяснява и създаването на Възвишение. Често казано, отидох на кино с ужасно занижени очаквания, надявайки се просто този път нещата да не са толкова зле, колкото при предишните два опита.

И в крайна сметка Възвишение се оказа един нелош филм. Не е нещо уникално, не е нещо, което мога да препоръчам с чисто сърце, дори не е нещо точно добро. Но не е лошо. И определено стои поне няколко стъпки над трагичните си предшественици.

Филмът на режисьора Виктор Божинов е екранизация по едноименния роман на Милен Русков. Действието започва през 1872 г., като главни лица са двама измислени герои, които вземат участие в историческия Арабаконашки обир с групата на Димитър Общи – Гичо (Александър Алексиев) и Асенчо (Стоян Дойчев). Двамата не са велики герои, а точно обратното – те са хора от народа, обикновени, понякога прости, далеч не благородни, нито високоморални, но все пак някак симпатични. Филмът разказва за техните пътувания из страната в търсене на Левски, на когото двамата искат да предадат едно важно писмо.

Първото, което ми направи впечатление, е че филмът е изненадващо красив. Операторската работа е повече от страхотна – Възвишение изглежда чудесно, не просто като за български филм, ами въобще. Самата визия на лентата оставя у зрителя усещането, че гледа нещо качествено, нещо, в което са вложени много усилия и мисъл. Не си спомням в последно време да съм гледал наш филм, особено пък на историческа тематика, който да е толкова приятен за окото.

Сценарият също е общо взето приличен. Продължителността на филма е два часа и половина, така че някои неща са доста провлачени и лентата определено би спечелила, ако беше с половин час по-кратка. Но поне има кохерентен сюжет – нещо, с което Дякон Левски и Воевода определено не можеха да се похвалят. Героите са симпатични и имат достатъчно несъвършенства, за да изглеждат реални, но все пак не са особено развити или задълбочени.

От там идва и проблемът на актьорската игра – Александър Алексиев и Стоян Дойчев имат добро екранно присъствие, но персонажите не им дават достатъчно поле за изява просто защото героите им са умерено повърхностни. Филип Аврамов от друга страна е страхотен в ролята на Димитър Общи, който, макар да се появява в сравнително малко сцени, носи много интригуващ заряд. Филмът обаче се проваля в моментите, в които се опитва да наблъска всички известни български актьори. В лентата се появяват Юлиан Вергов, Захари Бахаров и Димитър Рачков, като и тримата са малко или много ужасни. Факт е, че това са три изключително популярни и преекспонирани лица, които, колкото и да се стараят, няма как да не ме „извадят” от филма – просто във всяка сцена с някой от тях аз виждам само актьора, не персонажа и тези болезнено банални физиономии мигновено разрушават чувството, че гледам реална история. Но освен това тримата сякаш изобщо не се опитват да направят нещо. Най-непоносим е, разбира се, Захари Бахаров, който винаги има еднакво изражение и си говори с еднаква интонация.

Като адаптация на романа Възвишение се справя общо взето добре. Голяма част от книгата се състои в дългите разговори между двамата главни герои, в техните битови и философски дискусии по време на пътуването им. Тук тези размисли са в голямата си част отрязани за сметка на действието, което е основният фокус. Но това е нормално при прехода от една медия в друга. Въпреки това филмът успява да запази атмосферата и духа на книгата и да предаде качествено усещането от текста във визуален вариант. Оригиналните диалози и готиният език от книгата също се проявява тук, макар и в по-умерена степен.

Един от недостатъците на филма е това, че Възвишение на моменти не знае точно какво иска да бъде, затова се превръща в смесица от противоречащи си елементи. От една страна лентата съчетава изключителна поетичност с отблъскващ натурализъм. Някои от сцените са невероятно лирични – с внушителни природни картини, с кадри на летящи птици, с нежна и чувствена музика, на чиито фон глас зад кадър спряга глагола „любя” или говори за свободата, небесата и полета. Всяка от тези сцени е страхотна и работи чудесно. Едновременно с това във филма има някои доста гнусни моменти, като много продължителни кадри на лицето на един от героите, докато той се напъва да се изходи по голяма нужда. Хуморът често е тоалетен, шегите са целенасочено просташки, всяка втора дума е „иба”. Някак тази циничност доста ми се бие с романтичността от другите моменти. Явно идеята е била да се получи някакво съчетание, което да отрази българската душевност, но реално въпросното обединяване не е хармонично и естествено, а доста недоизкусурено. Освен това филмът през почти цялото време е комедия, изпълнена с лековати шеги и лафчета, и изведнъж последните 15 минути са невероятно драматични, тегави и мъчителни. Но до тях не се стигна чрез постепенно натрупване на напрежението – напротив, те сякаш дойдоха от нищото. Драматичността не беше заслужена и съответно трагедията не предизвиква емоционален отклик у зрителя.

Филмът се справя добре в това да представи по реалистичен начин обикновения българин от епохата на Възраждането. Героите са наивни, леко глупави, прекалено доверчиви, не могат да осмислят дълбочината на нещата, но все пак в тях има някакъв огън, някаква искра, която не им дава мира, която ги кара да зарежат обикновения живот и да се включат в „револуцията”, в борбата за свобода и равенство.

И точно тук идва най-огромният проблем на филма – Възвишение се опитва да бъде филм за важността и значимостта на свободата, без обаче да показва робството. И след като робството отсъства от екрана, е някак логично зрителят да се запита какво изобщо искат тези герои, за какво се борят, защо им е нужна „револуция”. През по-голямата част от филма Гичо и Асенчо просто си пътуват необезпокоявани из страната, обикалят си от град на град, возят се на каручки през зелени поляни, от време на време открадват по някоя кокошка или някое френско костюмче и въобще си живеят напълно волно и свободно. Оставяме настрана историческите неточности – напълно нелепо е такова свободно движение из страната под османска власт без документи и разрешения, Левски неслучайно е подправял толкова тескерета. Но просто целият гръбнак на филма е това, че героите се борят за свобода и събират пари за народа и револуцията (макар да го правят по негероичен начин). Няма как това да проработи, ако не видим какво точно е състоянието на народа и защо той мечтае за революция. Ясно, че филмът е правен за българи, че той разчита зрителят да е запознат с описанията от учебниците по история, да знае за зверствата и за липсата на свобода от онази епоха. Но все пак, за да хареса човек този филм за копнежа за свобода в ситуация на робство, е нужно да види робството и не-свободата именно в тази версия, а не да допълва със знанията си по история. Воевода в известен смисъл имаше същия недостатък и затова беше толкова неубедителен като филм. Явно все още имаме доста хляб да изядем, преди отново да можем да правим затрогващи, въздействащи и абсолютно разтърстващи ленти от класата на Време разделно.

В крайна сметка Възвишение определено е стъпка в правилната посока. За разлика от предшествениците си от последните години Възвишение поне изглежда готино и може да се похвали с прилична актьорска игра. Вижда се, че нещата се развиват и вървят към по-добро, макар и бавно. Този път поне имаме сюжет, който, при всичките си проблеми, има посока и развитие. Остава само да се помисли как посланията да бъдат предадени по по-убедителен и въздействащ начин. И да се внимава със сцените с изхождане.