The Witch

Вещицата, както и вероятно повечето филми въобще, се възприема толкова по-добре, колкото по-малко знаеш за него предварително. Затова – ако искате да бъдете на кино в София този Хелоуийн и предпочитате филмът да е потискащ вместо красив, гледайте Вещицата в Одеон и спрете да четете настоящето ревю.

Причината за горния параграф е колебанието ми да нарека Вещицата филм на ужасите, макар цялата му атмосфера да е просмукана от надвисваща гибел и случващото се на екрана често да е страховито или отблъскващо. Повечето филми от жанра обикновено нямат почти нищо под повърхността от хитро използвано осветление и внезапни силни шумове, докато Вещицата има плътно изградена история и герои, така че преспокойно е могло крайният резултат да бъде убедителна семейна драма за минал исторически период. С което не искам да кажа, че ужасът в произведението е изкуствено добавен или не на място – напротив, той е елементът, който го издига от изпипана драма към потапящо и емоционално преживяване.

Това е първият пълнометражен филм на американския режисьор Робърт Егърс. Историята се развива през XVII в. в Нова Англия около едно пуританско семейство, което е прокудено от общността на заселници и заживява самостоятелно във ферма насред пустошта. На петте им деца е забранено да влизат в близката (разбира се) злокобна гора, но скоро става ясно, че спазването на магическите заръки в този филм не е достатъчно, за да се предпазиш от злото: най-голямата дъщеря, Томасин, занася бебето близо до гората и докато си играе с него със затворени за момент очи, то изчезва. И Томасин е последният човек, който е видян с него.

Допреди този проект Егърс се е занимавал със сценография и това си личи. Целият бит на семейството е изграден с много внимание: накланящите се каруци с твърде тесни колела, грубата мебелировка, мъчно служещите сечива. На този фон се разгръща един от основните елементи на атмосферата – изобразяването на телесното. Персонажите се обличат с няколко ката грубо облекло и камерата се задържа за миг върху досега на елека с кожата, така че миризмата на пот и дращенето на плата стават почти осезаеми. Калта е навсякъде; героите падат в нея и после перат дрехите си в реката, докато някой друг налива вода надолу по течението. Децата спят на каменния под в общо помещение, завити с одеяла и черги. Така че когато пред един от героите се появява нежно създание с чисто лице, млечнобяла кожа и меки дрехи, на теб също както на него ти се иска да я докоснеш, въпреки че и на двама ви е ясно какво ще последва.

Чисто телесният ужас е използван пестеливо и крайно ефективно в едва няколко сцени. Понякога кадърът продължава само докато покаже недвусмислено какво точно ще се случи с някое тяло и прекъсва преди самото действие, друг път не се свени напълно да разкрие щетите в цялата им сгърчваща гадост. За да предизвика страх, филмът обикновено разчита на друго, започвайки от предпоставките на сюжета.

В основата на повечето добри творби на ужасите има някакъв първичен общочовешки страх, не просто конкретни страшни неща, които да се случват на героите. Във Вещицата това е страхът от остракизма, от това да бъдеш извън защитата на общността и цивилизацията, изправен сам пред дивото, неопитоменото, непознатото. Има клише, според което злото застига този, който се е отделил от останалите герои. Един от по-тревожните моменти идва с осъзнаването, че дори семейството да стои заедно, това няма да им помогне, защото и събрани на едно място те са безнадеждно далече от останалите заселници.

А семейството не е заедно, дори когато се намира физически в едно помещение. Недостатъците в характерите се комбинират с тежките условия, за да доведат до взаимни обвинения и разединение, в които най-добре си личи майсторството в сценария. То се вижда и в други дребни реплики, поръсени невинно тук-таме, благодарение на които персонажите стават истински хора с вътрешен свят и собствена история извън няколкото дни, проследени на екрана.

Речта на героите е бижу сама по себе си, като се започне от естествено звучащите старинни думи, мине се през различните регистри, които децата използват за разговори помежду си и разговори с родителите си, и се стигне до повтаряните молитви и проповеди, наизустени до съвършенство. Семейството е изгонено от общността на съдебен процес по повод еретичните възгледи на бащата (Ралф Инесон) и неговата реч пред журито в отварящата сцена на филма е държана със забележително плътен и дълбок глас, от който да ти настръхнат косите. Кейт Дики (Лиза Арин в Игра на тронове) е идеалният избор за строгата майка и съпруга.

Младата Аня Тейлър-Джой получава заслужени възхвали от критиката на фестивала Sundance (където впрочем филмът взима награда за режисура) за ролята си на най-голямата дъщеря. Другите трима деца актьори също се справят забележително добре, въпреки че две от тях са на около 6-7 години.

Извън актьорската игра и атмосферата, има още много елементи, които правят Вещицата ефективен в предизвикването на опасение и тревога. Този от тях, който не може да не бъде споменат, е постоянното глождещо съмнение: дали религията във вселената на филма – под формата на молитви, ритуали и спазени предписания – ще „подейства“, така както действат другите свръхестествени сили; дали някой от семейството участва в злодеянията, насред разменящите се обвинения; дали животните са просто животни, или са аватари на нещо друго. Основният ми критерий за успешност на филм на ужасите е дали докато го гледам, искам всички да умрат възможно най-скоро, за да престана да се опасявам от следващото, и в този смисъл Вещицата е определено успешен.