Живот на ръба

Как се драматизира истинската история на „артистичнoто престъпление на века“? Робърт Земекис се е заел да пресъздаде на големия екран подвига на френския въжеиграч Филип Пети, който през 1974-а година, с помощта на неколцина съучастници, нелегално опъва стоманен кабел между кулите близнаци на световния търговски център и преминава осем пъти по продължението му. Самата мисъл за случилото се е достатъчна да предизвика леко неспокойство у повечето хора, какво остава за четиридесет-минутната му възстановка от майстор на визуалните ефекти като Земекис?

Големият миг на Живот на ръба, това, заради което си струва да го гледате на възможно най-голям екран и с качествено 3D, е разбира се прекосяването на 50-метровата бездна, на около 400 метра над земята. В това отношение филмът е невероятен и съвсем успешно вселява у зрителя ужаса от изправянето пред подобна бездна, дори само пред мисълта, че е възможно някой да тръгне да я прекосява. В немалко рецензии и статии се говори как множество хора в кино-салоните не могат да понесат сцените, че на някои дори им ставало лошо. Може би това са до голяма степен преувеличения, но според личния ми опит доста зрители наоколо инстинктивно извръщаха погледи, закриваха очи и като цяло не можеха да си намерят място в седалките през последната част от филма.

Това само по себе си говори колко добре са се справили Земекис и екипът му – при все че зрителят знае съдбата на Пети, е далеч по-естествено да вярва, че, разбира се, той ще загине. Защото как би могло да е иначе, та това е нещо невъзможно и напълно безумно, нещо, което не се събира по никакъв начин в ничия глава, което е безкрайно във всичките си измерения, включително в красотата си. Тези четиридесет минути в небето, над един от най-величествените градове на света, които по продължителност са горе-долу същите като тези, прекарани върху кабела от историческия Пети, представляват една естетическа, телесна, психологическа и духовна мини-сингулярност, която Земекис е успял да плени почти безупречно.

В останалата си част Живот на ръба далеч не е толкова впечатляващ, макар и да не е чак слаб филм. По начина, по който е разказан, поне в тази останала (всъщност първа) част, това е филм единствено и само за Филип Пети. Джоузеф Гордън-Левит добре предава енергичността и харизмата на героя си, а и чисто физическата му пластичност. Чуват се оплаквания от френския му, но се чуват и немалко хвалби. Така или иначе този компонент от повествованието не би могъл да бъде ключов за неговия успех, най-малкото защото през по-голямата част от филма Левит говори на английски (което е добре обосновано решение в рамките на историята). В продължение на час и половина Пети, който освен главен герой е и разказвач, заедно със съучастниците си, подрежда сцената за онова монументално финално представление. В някои отношения филмът се справя добре в тази подготвителна част, в други се проваля по доста безинтересен начин.

Разказът тече в умишлено карнавален, даже водевилен на места стил, като че ли защото всеки останал подход би се разпаднал при досег с чистата лудост, въплътена в делото на Пети. Към Левит, а и останалите актьори (сред които Бен Кингсли в ролята на учителя на Пети и прекрасната Шарлот Ле Бон в ролята на приятелката му), трудно биха могли да бъдат отправени кой знае какви критики. Основните проблеми на филма в началния час и половина идват от сценария му, който отказва да проблематизира и драматизира, да се зарови надълбоко във въпроса „Защо? Защо по дяволите този луд, луд човек се е хванал да прави нещо толкова необяснимо безумно и немислимо красиво?“ На края на филма журналист пита Пети същото, а Левит отговаря с чаровна усмивка, че няма отговор на този въпрос. От устата на героя тези думи са разбираеми и вероятно дори логични. Отказът на сценария да се опита поне да скицира възможни отговори обаче оставя първите две трети някак празни и олекотени, а и отнема съществена част от смазващия ефект, който последната трета можеше да носи след себе си.

Сюжетът е донякъде разпилян и в начина, по който трупа напрежение до настъпването на сюблимния момент – както на ниво история, така и в междуличностните отношения. Сякаш всички – от актьорите и режисьора, до зрителите – знаят, че наистина важните неща ще се случат накрая и няма смисъл да се напрягат за нещо много повече. Може би тази реализация е исторически вярна, нямам представа (всъщност, ако се интересувате повече от въпроса, вижте наградения с Оскар документален филм Man on Wire), но е художествено неавтентична. Първите 90 минути не са слаби, в повечето други филми биха се възприели като добре заснети и сравнително забавни. Тук обаче се усещат някак двойно олекнали при съпоставката с последвалите сцени.

Живот на ръба е красив филм, наистина монументално красив и свиващ тялото на кълбо в някои от кадрите си. Да, героите и историята му са по-малко веществени, отколкото ми се искаше да са, но въпреки всичко е кино преживяване каквото рядко се случва. Краят му пък е елегантен жест и някак дискретно и примирено митологизиране на двете кули, обрамчили бездната, преодоляна от Пети, а и началото на настоящия век. Колко по-силен обаче можеше да е този финален жест, ако целият филм почиваше върху стабилен фундамент. Героят на Левит, който пристъпва по стоманения кабел, на стотици метри във въздуха, уви, стъпва много по-уверено от останалата част от филма, която така и не успява да разшири фокуса му отвъд самото физическо преживяване. И така обаче, то е достатъчен повод да се разходите до кино-салоните.