Режисьор: Шон Бейкър

Сценарий: Шон Бейкър, Крис Бъргок

В ролите: Уилем Дефо, Бруклин Кимбърли Принс, Кристофър Ривера, Бриа Винайтя, Валерия Кото и др.

Влязох в салона на Люмиер да гледам Проектът „Флорида“ абсолютно на сляпо (въпреки номинацията за Оскар за актьор в поддържаща роля), както правя с почти всички предложения от София Филм Фест и други фестивали, воден от любопитство и подочутите похвали за предишния филм на режисьора Мандарина. Последваха може би най-неусетно преминалите за мен два часа в кино салон от Джанго без окови насам. Изненадващата сесия въпроси и отговори с режисьора Шон Бейкър, кацнал в София броени часове преди прожекцията, даде интересна занаятчийска перспектива към елементи от лентата и затвърди положителната ми оценка още повече.

Проектът „Флорида“ може да се нарече slice-of-life, с всичките асоциации на безгрижие, ежедневност и лятно безвремие, които етикетът носи, особено покрай аниметата, обозначавани с него. Същевременно с това обаче филмът е и по своему упражнение по социален реализъм, макар и на друга плоскост от примерно Аз, Даниел Блейк, чийто режисьор Кен Лоуч създателят на Проектът сочи като артистично влияние. При Блейк на Лоуч персонажите са нормални хора в ужасни ситуации, породени от бюрокрация и произвол, понасящи трудностите с достойнство. Докато при Бейкър са хора, които не са получили и малкия шанс, даден на британците на Лоуч, благодарение на (разкъсващите се в последно време) социални и финансови предпазни мрежи.

Действието се развива в щата Флорида, Орландо – домът на Дисниуърлд, чийто захаросан фалш и невидимо присъствие във филма като че ли деформира декорите и сградите. Трите главни действащи лица са младата майка-калпазанка Хейли (Бриа Винайтя), дъщеря ѝ Мууни (Бруклин Кимбърли Принс) и управителят на мотела, в който почти перманентно живеят, Боби (Уилем Дефо). Същинската главна героиня и лещите, през които най-изразено се пречупва светът на филма, е Мууни, но това не означава, че не е отделено внимание и на другите двама, както и по някой друг момент на случайни жители на мотелите.

Сюжет в стандартния смисъл няма, по-скоро наблюдаваме случките в живота на персонажите в импресионистични късове и без особено чувство за време – може да минават дни между отделни мигове, може и да са седмици. Усещането за пасивност и безметежност е и естествена последица от детската перспектива на Мууни – момиче, живеещо с майка си сантиметри над прага на същинската бедност и бездомност, което постоянно търси начини да разсее скуката през лятната ваканция. Резултатът е причудлива смесица между миметичен реализъм и, иронично, Дисни усещане за приключение и романтика, което прави Проектът „Флорида“ един от малкото жизнерадостни филми с подобна тематика.

Тази тонална и визуална яркост е постигната чрез светлата, пастелна цветова гама на филма. Всичко е цветова експлозия от бледомораво, крещящо оранжево, небесносиньо и напомня на разпилян плик със Скитълс. Определено влияние оказва и близостта на Дисниуърлд – в една смешна, но и символична за филма сцена двойка южноамериканци разбират, че по погрешка са резервирали стая в мотела на Мууни, The Magic Castle, вместо в популярната атракция на Дисни, Magic Kingdom. Същата размяна сякаш се случва всеки ден на обитателите на мотела, живеещи във функционална бедност, докато въртят схеми, работят нископлатени работи и се лутат в омагьосан финансов кръг. Това може да се прочете като критика към вредното влияние на Дисниуърлд (сочен от Бодрияр като синоним на Америка), видно в мотелите с имена като Futureland и The Magic Castle – всъщност места без бъдеще или магия. Но в същото време е нужен само един поглед към светлолилавата фасада на Замъка и веселието, с което Мууни,  Скуути (Кристофър Ривера) и Джанси (Валерия Кота) се шляят около него, за да видим нещата през детски очи. Впрочем лилавото е асоциирано с богатство и кралска власт поне от Римската империя насам, та ето и още един потенциално ироничен вектор за анализ. По отношение наситените цветове отрочето на Бейкър би напомнило на Уес Андерсън, ако последният не поставяше всичките си филми в хипстърска паралелна вселена. Визуалният символизъм и атмосферата на филма са подплатени от страхотната операторска работа на Алексис Забе. Например с множеството мащабни кадри на по-големите сгради с магьосници и приказни герои по тях. Или със симетрично композираните кадри на персонажи, навеждащи на естествено сравнение и анализ.

Друго нещо, което отличава творбата, е колко убедителни са децата в него. Независимо от тематиката, в мнозинството филми с деца те първо почти никога не се държат и звучат като деца и второ, не им се позволява да са пълнокръвни малки човеци, вместо някакъв символ. След прожекцията режисьорът сподели, че са използвали сценария като скелет, но са оставяли децата, и особено Мууни, да импровизират. Например когато Хейли и Мууни ядат в бюфета на хотел, в който са се промъкнали, Бруклин Принс променя репликата си „I wish I had a bigger stomach, so I could eat more“* на „I wish I had a bigger stomach, like I was pregnant. I would fit food in that.“* По думите на Бейкър това е само един от много примери колко добра актриса е и как е придала плътност на персонажа просто като е била себе си. Мууни се движи в свой собствен балон от игривост, вулгарност (с приятелите си плюят по колите на новодошлите гости) и детска радост. Написана е сякаш като антитеза на отрудените, честни и сериозни хорица, които се срещат в творби за работническата класа или бедността – дали писани през 19-ти век от Дикенс и Зола, или в 21-ви от Агнес Варда. Не че има нещо лошо в тях, но е освежаващо да се види филм, където деца просят, за да купят общ сладолед, и това е забавно, не тъжно.

От друга страна проблемите на възрастните около Мууни са развити със завидна деликатност, без да се казват в прав текст. Образът на Боби е вдъхновен от истински управител на такъв мотел, който бил също толкова изпълнен с любов и чувство за дълг към живущите там и гледал на тях като на своя общност. И въпреки това, също както първообраза си, Боби балансира между отзивчивостта и работните задължения, тъй като често се налага да гони хора, за които евтиният мотел е последно убежище. Реално е безсилен да помогне истински на когото и да е, а на себе си още по-малко, както намеква загатнатото му минало. Дефо е разкошен в ролята, топъл и строг, без да заема твърде много екранно пространство, за да позволи на дебютантките Бриа и Бруклин да блеснат.

Хейли е като че ли написана, за да бъде намразена и нахулена от публиката като „курва“, „мързел“, „хлапачка“. Груба е, шумна е, опитва се да върти схеми за продажба на прекупени парфюми и Дисниуърлд гривни с помощта на дъщеря си и имаме усещането, че дори да беше наета в някоя от множеството дупки, отхвърлили автобиографията ѝ, не би се задържала дълго никъде. Лентата се опитва чрез нея и Мууни да каже „Ето, и това е бедност, не е нужно някой да бъде обикновен човечец, направил всичко правилно, но прецакан от системата, за да съчувстваме и да го хуманизираме.“ С което лично съм съгласен, при все че Хейли издразни и мен в няколко сцени, именно заради страхотната игра на Бриа Винайтя, която успя да предаде сравнителна многопластовост на привидно плосък персонаж.

Проектът „Флорида“ е също така сред броящите са на едната ми ръка филми, които наистина са ми припомнили по най-първичен начин какво е да си дете (особено в лятна ваканция) – с моментите скука, разнообразните игри и караници с приятели, нежеланието от привързаност да изхвърлиш захабени или счупени играчки (бащата на един от приятелите на Мууни обещава на сина си, че ще му купи чисто нови играчки, когато стигнат до новия си дом в Ню Орлийнс, но предвид финансовото им и обществено положение това е потенциално лъжливо обещание). Това е филм на второ място за бедността и „невидимите бездомни“, а на първо – за детството и радостта от задоволяването на прищевките. Често по-бедните биват критикувани именно за последното, независимо дали е сладолед, някоя цигара или притежанието на смартфон вместо стар модел мобилен телефон. Но ако знаеш къде се намираш в живота и че едва ли ей така ще се докопаш до средната класа, на кого всъщност му пука дали си доставяш малко удоволствие в ежедневието? Мууни и Хейли в никакъв случай не са пример за подражание, но въплътяват тази нагласа изключително добре по лесен за емпатизиране начин, а в добавка си помагат и се обичат много. Хейли не е идеална майка, но и в нито един момент не застрашава наистина невинността и личността на Мууни.

Тази емоционална връзка е катализаторът за кулминацията на филма, където на още по-силен фокус попада приятелството на малката ни главна героиня с Джанси. Рязката смяна от 35 мм филмова камера към вибриращ от движението iPhone 6S  в съчетание с единствената употреба на недиегетична музика във филма придават на финала съвсем точното чувство на пълна, ескейпистка откъснатост от всичко дошло преди това и аз лично бях наистина приятно изненадан от този край.

Много време мислих какви минуси има Проектът „Флорида“, но след две гледания не мога да се сетя дори за някаква дребна слабост, което не ми е е случвало от много отдавна. При все закъснялото спрямо премиерата в България ревю, препоръчвам го безрезервно и ви призовавам да го видите на голям екран, докато все още го дават в поне някои кина. Струва си за може би най-добрия филм на 2017-та.

Оценка: 10/10