На парчета

Ако сте мой набор, по всяка вероятност името М. Найт Шаямалан предизвиква лек аневризъм, но ведно с него в някакво дълбоко кътче на съзнанието ви припърхват смътни искрици трепетно вълнение. Доста добре погребано кътче, но все пак инстинктивно усещате искрите. Именно поради факта, че сте гледали Шесто чувство в правилната възраст, когато не само краят ви е зашеметил, а цялото нещо е оставило хубав спомен за истинско кино-забавление. От онези, истинските забавления като Джурасик парк, Аладин на Дисни, Матрицата…От филмите, които години след като сте напуснали киносалона ви карат да си спомняте с умиление детството и точния момент, когато сте ги изгледали.

Каквото и да говорим, Шесто чувство е първокласно забавление и страшно добре заснет филм. Трагедията на Шаямалан обаче е, че с този си пробив той създаде у всеки средностатистически зрител очакването за „изненада“ в края на произведенията си. Очакване, което в рамките на няколко години след успеха си нескончаемо се опитваше да задоволи, без да си дава ясна сметка, че действителната причина Шесто чувство да се превърне в такъв хит не е стъписващата развръзка или присъствието на суперзвездата Брус Уилис в главната роля. Това бяха просто бонуси, които допринесоха за култовия статус на продукцията, но силната част на Шесто чувство беше безпогрешната комбинация от обикновена, камерна, но емоционално въздействаща история с перфектно темпо и удивително добра съспенс режисура. Няколко десетилетия и доста проби по-късно Шаямалан най-сетне загря това, за моя неприкрита радост.

На парчета е скромен, обикновен филм с доста спретнат сюжет, неголям каст, идейна развръзка и приятен съспенс заряд. На парчета обаче не е Шесто чувство и слава Богу не се и опитва да бъде. Не се опитва да „преобърне“ сюжетно кариерата на Шаямалан, не се пробва да ви „покаже“, че той все пак ще триумфира, ще изплува, ще ви изненада. Именно това превръща На парчета, най-сетне, в качествено завръщане на създателя си, което предлага добре прекарани два часа в компанията на стра-хо-тен (и често прекрасно страховит) Джеймс Макавой. Ако премахнете Макавой, има вероятност На парчета хич да не работи. Не да е провал, а просто да не работи, да усещате, че е от онези продукции с нереализиран потенциал и да прехвърляте наум всички имена, които смятате, че ще стават повече за ролята на Кевин Уендъл Кръмб и всичките му 24 алтернативни личности… Ако се питате – не, на екран не манифестират всички от тях, но Макавой се променя толкова често и толкова убедително, че въобще няма да скучаете. До известна степен На парчета работи като моноспектакъл, чиято основна функция е да рекламира повратливостта на Макавой като актьор, чийто силен театрален опит тук му помага много.

Едновременно с това, На парчета работи и като добре заснет динамичен нискобюджетен трилър за група отвлечени тийнейджърки, държани в плен против волята им. Лека-полека те опознават… аспекти от похитителя си, който страда от размножение на личността и от доста чудати ексцентричности вследствие на душевното си заболяване. Толкоз. Задълбаване из сюжета е излишно ако възнамерявате да го гледате, а задълбаване из потенциалните „послания“ на продукцията е двойно по-ненужно. Послания няма. Подтекст, също. На парчета е филм, който има една-единствена цел – да забавлява без да се старае и напъва да е нещо, което не е. Той е филм лишен от претенции, от грандиозни идеи, които да ви карат да ахкате и възпявате произведението. Единственият му замисъл е да изпълни функцията на жанра си, задача, с която се справя напълно. Не е най-страшният или най-задъханият трилър в последните няколко години, но е късче дяволски добро, разтоварващо кино.