Спектър

Има причина Джеймс Бонд да е един от най-дълготрайните, обичани и доходоносни филмови франчайзи – има за всекиго по нещо. За хората, които си падат по скъпи емблеми на висока класа, има коли, костюми, оръжия; за гийковете има джаджи и култови уанлайнъри; за екшън феновете – някои от най-оригиналните и добре заснети каскади, експлозии и бойни сцени. А преди съвременния рибуут, към тази сюрия елементи биха могли да се добавят и долнопробни научнофантастични сюжети. Независимо обаче дали сме верни фенове, или не, повечето от нас почти винаги са готови да видят филм за британския шпионин в ново или старо амплоа.

Нещо, което се набива на очи и в Скайфол, режисьорския дебют на Сам Мендес в поредицата, и в новата лента, е колко внимателно и красиво са заснети. Докато предният филм разчиташе на дигитална фотография, Спектър е заснет на 35 милиметрова лента и определено си личи. Във въвеждащата част на филма, заснета в продължителен, непрекъснат проследяващ кадър, откриваме Бонд в Мексико насред огромен парад за Деня на мъртвите, с дама под ръка и маска на череп. Камерата го наблюдава, докато се качва на асансьора, оставя дамата в хотелска стая и съвсем безгрижно прескача по покривите на няколко сгради, за да се настани на подходящо за снайпер място и да взриви цяла сграда с набелязаната му цел вътре, след което следва особено забавна серия перипетии, завършваща с битка в хеликоптер, от която Бонд се измъква с доста специален пръстен. След това започват може би най-любимите ми отварящи надписи в Бонд франчайза, издържани – както голяма част от филма – в наситени топли нюанси на шоколадово и жълто и пълни със злокобни силуети и гигантски октопод, символизиращ организацията от заглавието; всичко това на фона на доста прилична песен на Сам Смит. По-слаба от Skyfall на Адел, разбира се, но младата британка доста вдигна летвата.

Впоследствие разбираме, че Бонд, новият Ем (Рейф Файнс) и МИ-6 са изправени пред опасността да останат без работа поради евентуално сливане с МИ-5 и международна програма за сателитно наблюдение, оркестрирана от нахакания млад агент Си (Андрю Скот, познат на болшинството хора като Мориарти от Sherlock). Научаваме и че причината за екскурзията на 007 до Мексико е заповед, записана от покойната Ем (Джуди Денч) преди смъртта й в края на Скайфол, Бонд да издири и убие определен човек и да присъства на погребението му в Рим: детайл, който ми хареса особено много, защото както и с Казино Роял и Спектър на утехата не се игнорира случилото се в предните части. Разбира се, след фиаското от началните сцени всякакви привилегии на Бонд са му отнети, а на Кю е наредено да го следи чрез GPS-наноботи, инжектирани в кръвта му. В няколко доста забавни сцени Бонд се пазари с Кю (Бен Уишоу) и Мънипени (Наоми Харис), за да му окажат подкрепа и да го снабдят с нужната екипировка. А оттам вече сюжетът преминава в типичната за Бонд филмите серия от ескалиращи по бомбастичност и разнообразни като локация приключения и битки, чак до финала.

Малко по-горе отбелязах как започва филмът, и то неслучайно. Както в началните кадри чисто визуално следим отблизо супершпионина, така по-нататък получаваме и доста по-дълбок поглед към характера му и вътрешния му свят, отколкото в който и да е предишен филм. На няколко пъти различни персонажи адресират липсата му на личен живот, а психоложката и дъщеря на член на Спектър, Маделин Суон (прекрасната Лея Сейду), анализира героя първо в професионална среда, а после и в ресторанта на влак. От опитите му да отклони потенциално болезнени въпроси получаваме чувството, че ако Бонд спре за момент и се замисли защо прави това, което прави, и колко много другари и любовници е изгубил, ще се пръсне на хилядите парченца от отварящата тема. Това е може би най-голямото постижение на филма за мен. Не, не е изключително детайлен модернистки душевен портрет а ла Вирджиния Улф, но от тези сцени и по-скоро от това, което повече се показва, отколкото се казва, се изгражда доста интересна психологическа картина на безскрупулния агент. Тук не пречи и страхотната игра и физическо присъствие на Даниъл Крейг. Още когато беше избран за ролята в Казино Роял, много хора казваха че няма как да бъде Бонд. А всъщност най-големият му коз е, че той наистина не подхожда на ролята от пръв поглед – изглежда по-скоро като нашарен с белези ветеран от някоя война, отколкото като елегантен шпионин и женкар. Когато пие, не изглежда сякаш го прави за удоволствие, а колкото за да поддържа емоционалната си изолация и стабилност. Аурата му на недосегаем мъжкар обаче беше пропукана още в предния филм и Спектър продължава този мотив, както и мотива за старо срещу ново. Дори когато съблазнява жени на случаен принцип, Бонд на Крейг изглежда някакси неловко, поради което сякаш задължителната по договор секс-сцена/инфодъмп с Лучия (Моника Белучи) изглежда странно нелепа. От друга страна обаче е хубаво, ако ще има такива сцени, поне да е с партньори на една възраст, а Белучи винаги е радост за окото. Именно заради опитите на Мендес за психологизация и хуманизация на един де факто митичен персонаж, в този филм Крейг хем е повече Бонд отколкото в предните филми, хем е деконструкция на самата идея за физически и емоционално неуязвим алкохолизиран шпионин-женкар в ерата на масовото видео наблюдение и бомбардировки с дрони. Филмът хвърля и доста връзки между предните три филма и Спектър, в що-годе успешен опит да се създаде нещо като митология на Крейговия Бонд.

Друга силна страна на филма е споменатата Маделин Суон, която е най-интересната и сексапилна Бонд-гърла в последните 20 години след Веспър Линд (Ева Грийн). Най-малкото получава бонус точки, че не ляга с Бонд, веднага когато се отваря възможност, но освен това е и добра написана като второстепенен герой, с ясна мотивация и минало. Тя познава света на интриги и убийства, в
който живее Джеймс заради баща си, притежава остър ум и знае как да използва оръжия, ако се наложи. В една бойна сцена всъщност Бонд оживява само заради екипната работа с нея, след което разбира се правят секс. Ключовата разлика с изключително неловката и леко зловеща секс сцена от Скайфол обаче е, че тук въпросният секс изглежда страстен и е иницииран от Маделин, а не от Бонд, и се губи ритуалността от по-ранната сцена с Лучия. Характеризацията на Суон, в комбинация с някои сюжетни детайли, които се разкриват към края на филма, адресират по доста адекватен начин проблемите на поредицата с женските персонажи. Към края на филма ѝ се отрежда леко досадно клиширана роля, но развръзката, в която тя участва, е доста необичайна за франчайза, и като цяло сценаристите и режисьорът са свършили добра работа с нея.

Екшънът е на ниво, има една изключително забавна гонка из уличките на Рим с иконичния Астън Мартин, където Бонд е преследван от бабаита Хинкс (в ролята е култовият кечист Дейв Батиста), както и няколко други доста зрелищни стълкновения и каскади с участието на въпросния бияч. Всичкият екшън е кристално ясен и, слава богу, няма никакъв гаден shaky cam. Не че съм очаквал друго от Сам Мендес и избора му за оператор. Има и добро количество хумор, не толкова в екшъна, колкото в отделни моменти с участието на Кю, но все пак това приятно олекотява тона на места. Има ги и задължителните джаджи, които и този път са сравнително практични, но пък забавни в употреба.

От кинематографична гледна точка, има няколко изключително красиви момента, особено няколко сцени в Алпите, и употребата на истинска филмова лента добавя към по-земната атмосфера на тази последна изява на Крейг. Това е може би най-модерният Бонд филм, както като характеризация и тематика, така и като кинематография. Би било просто смешно да се сравни шареният кич от последните филми на Броснън или тези на Роджър Мур с красивия реализъм от новите филми.

След толкова похвали обаче, трябва да изкажа оплакването си от слабата структура на сюжета, клишираното трето действие и неубедителността на главния лош, лидера на Спектър, Оберхаузер (Кристоф Уолц). Не знам  дали заради режисьора, сценария или поради факта, че Уолц вече е играл ролята на сладкодумен психопат в Гадни копилета, но дори след разкритието на неподозирана връзка между злодея и Бонд, той така и не става наистина заплашителен или интересен. Особено при сравнението със страхотния мономаниакален Силва (Хавиер Бардем) от Скайфол. По-интригуващо е това, което се случва с него във финала вследствие действията на Бонд, след доста антикулминационна, ако и уж напрегната сцена. Самата развръзка и краят на тематичната нишка на Бонд са изключително задоволителни от гледна точка на развитието на персонажа му и историята на героя във версията на Крейг.

Като цяло, при все кьопавия злодей, някои глупости в сюжетирането, потенциално отблъскващата за доста хора (но не и за мен) песен и слабото трето действие, препоръчвам Спектър. Както споменах в началото, тези филми предлагат за всекиго по нещо, а това е най-Бонд филмът от всички нови. Ще си прекарате от умерено до много добре, а със сигурност има по-лоши начини да се похарчат няколко лева.