Лабиринтът: В обгорените земи

В случай че следите все по-бълбукащия казан на младежката литература, претворена на киноекран, едва ли сте пропусналия предишния Лабиринт. Наследникът му е съвсем очевидно по-скъп, което позволява скок в мащабите, но за съжаление по-глупав, което позволява мозъкът ви да скочи за двучасова почивка сред пуканките. Винаги съм бил честен относно вкусовете си, а те останаха умерено задоволени след първата част на поредицата. В ретроспекция, това явно е било следствие на общо-взето никаквите ми очаквания, съчетани с обичайния проблем с продукции, които много държат на своите „тайни“ – а именно, че въпросните се оказват пределно плоски, когато най-накрая изплуват на повърхността.

Най-доброто в В обгорените земи е желанието на Уес Бол да се изфука с допълнителните парички, които Фокс щедро са налели в касичката му, демонстрирайки завидно приятни локации, из които нашите човечета да щъкат и да геройстват. Не се е намерило обаче кой да налее акъл на сценаристите, нито талант на актьорите, така че освен в случай че отивате на кино с идея да погледате постапокалиптични декори и прилични ефекти, ще останете със спомена за обгорената шлака, която представляват сюжета, диалозите и общо взето всичко, което включва някакво човешко участие. Няма как, за да бъдеш атлетичен тийнейджър трябва да блъскаш повече във фитнеса, отколкото в библиотеката. Онази част от участниците, за които добре оформеното тяло не е изискване (като например Ейдън Гилън, известният Петир Белиш от Игра на тронове), предвидливо не се стараят особено, така че границата между тях и колегите им да не става твърде рязка. Освен актьорите, разкъсващи се между това дали да бъдат по-скоро жалки или по-скоро скучни, сериозна роля играе и камерата, която не спира да се тресе, люлее, обръща и като цяло да предизвиква световъртеж през целия филм. Когато за разнообразие не го прави, естественият заместител са безкрайните клоузъп-и, които ни демонстрират мъжествено измърсените и наранени лица на персонажите.

Сценарият, да потретя, е отвратителен, но за сметка на това слабо се придържа към литературния си родител. Това е нов трик в ръкава, целящ да разочарова едновременно пуританите по отношение на оригинала и тези, които за първи път се сблъскват с историята.

Та нашите момчета и момиче са спасени от един хеликоптер, отиват в една база, после бягат, малко зомбита, после друга база, пак бягат, малко зомбита, и някъде на третата база мисля, че приключи филмът. В случай че ви звучи ужасяващо, искам да подчертая как екранизацията е неописуемо по-зле и моят вдъхновен преразказ спестява детайли, които интелигентен зрител никога не би желал да узнае.

По стар обичай ще захапя опашката си и ще се върна в началото, което ми подсказва, че явно този път съм направил грешката да подходя с известни очаквания към Лабиринтът: В обгорените земи, и бях наказан за наивността си. Препоръчвам ви да не повтаряте моите стъпки и да плюете в пазва всеки път, когато зърнете постер на тази постна младежка мусака. Предупредени сте.